просто да приемеш случващото се. Спомних си за дядо ми и как се опитвах да направя всичко възможно да променя развитието на нещата...

Преди почти 2 години загубих дядо си от рак на белите дробове на 79 години. Гадно ми беше, че тогава не можех да се върна да го видя за последно. Но още по-гадно беше, че не можех да убедя нашите да му кажат истината поне. По всеобщо неправилно, според мен, убеждение на възрастните хора не им се казва пряко диагнозата, а се съобщава на близките им. Те решават, че най-добре би било да не му се казва от какво точно е болен и че му остават само още няколко месеца. Молех се за облекчаване на състоянието му и в съня ми си говорехме както по-рано... но ми беше много мъчно...

Въпреки всичко, мисля че той знаеше и усещаше по поведението им какво го очаква. Успокоих се, когато брат ми ми каза, че е искал да ме види и дори е "разговарял" с мен. Към края вече бил започнал да бълнува и да говори с починали близки. Брат ми се чудеше откъде намира сили да се усмихва в подобно състояние, след като е подложен на такава силна болка, за която му бяха предписали морфин.

Трудно ми беше, но нямаше как да не го приема накрая... Все пак имаше за какво да се радвам - той беше подготвен!

Hey, hey... Have you ever danced in the rain or
Thanked the sun just for shining, or the sea