|
Така примамливо звучи.
Ново начало, да започнем отначало, поначало, изначало...
Началото на нещо предполага край на друго, дебело положена точка, захвърлени без грижа и мисъл стари одеяния, посивели от ежедневна употреба, изтъркани от безсмислие.
Гневът не дава този освобождаващ импулс, да кажеш "Край!". Гневът иска да води битки, да побеждава, да утвърждава... Там има още надежда и още не си готов да се простиш.
За онази дебела точка, обаче е нужно отчаяние. Умора. Тишина. Осъзнаване. Доверие и осланяне на интуицията, не разум.
По навик се вкопчваш с последни сили в познатото, макар и неудобно русло и потъваш, затъваш, загиваш. Някъде смътно живее знанието, че си друг, че си истински, толкова истински, колкото никога удобните, адаптивните, успешните не биха могли да понесат.
Но те е страх да бъдеш този човек. Толкова дълго те е страх, толкова дълго са ти насаждали, че това ще те нарани, че пропускаш да забележиш кога сам си започнал да се нараняваш, отказвайки се от себе си. За да се слееш, влееш, прелееш...
И се чувстваш окован, скован, прикован.
Уморен.
От себе си.
Тогава някъде в тишината на нищото в което си се превърнал, слабо се надига едно гласче. „Не е нужно, не е нужно. Просто спри, помълчи.”
В безмълвието, в настоящето, между две вдишвания, слагаш точката. Тихо и незабележимо.
И се ражда ново начало.
Така примамливо.
Добра вечер, нощни птици!
|
Така примамливо
