Днес по различни поводи неколкократно си припомних онова особено усещане, когато си мсилиш, че си намерил сродна душа, човек, с който си допадате без думи, без мисли, първично и напълно, онова особено усещане за полет започва да те навестява, мислиш си, че е по-светло, отколкото е, че е по-красиво и тогава! сякаш нещо се чупи, нещо се случва и ти казва, че всъщност сте ужасно различни, че никога няма да намерите общия бряг, няма да плувате заедно в едно море и да виждате еднакви звезди над главите си. И тогава се връща онази умора, онова отегчение, то е обхванало едновременно и двама ви, онова пълно и ясно съзнание, че няма смисъл - от срещи, контакти, от внимание и нежност дори. Безразличие и горчивина.

Дали е обратимо, се чудех, и дали е моментно ...

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...