От малка учеха ме, че вина не нося
за болката, за гладните години.
Защо тогава чувствам се изпразнена,
макар да скитам сред милиони?

Вярвах искрено, ръце измивах после
с чужди грешки. В моя дом
завръщах се и катинара удрях.
Намирах само там подслон.

В машина бях, чиито вътрешности
гледах как ме смилат и изпиват.
Движех се с посоката, зададена отвън,
без аз да знам къде са ме упътили.

Бях колело едва, детайл машинен,
без мисъл и без своя воля.
Сляпа за посоката, в пустиня
да живея - бях приела тази роля.

Но вътре, вътре в мен гореше огън,
живеех вътре, само в мене дишах.
И силна бях, и на геройства склонна,
и колко млада бях, да, себе си аз виждах.

И умолявах те при мен да дойдеш,
поне една нощ с мен да споделиш.
Сред бара само смелостта ми се събираше,
а вън от него се превръщах в треперещ лист.

Но ти ме гледаше със съжаление -
жена в делириум не искаше до себе си,
а аз бях просто нечие творение,
захвърлено, изгубено и грозно.

Под мрачния ти поглед връщах мисълта си -
напразно съм се унижавала и страдала.
Не беше този, който ще избави мен от самотата,
не беше онзи, дето ще убие болката.

Кошмарът твоя образ ми припомняше,
студен като от ледена епоха.
По устните ми утаяваше се страх и всичко сочеше,
че този сън ще свърши в мъртва точка.

А какво ще стане, ако моите очи
завинаги затворени останат?
И ако пътят спра на всичките лъжи
и дам възможност на гласа на свободата?

Дали ще чуя този глас да ме вини,
че част от страшната машина станах?
Дали ще има изкупление за всички дни,
в които себе си убивах, други наранявайки...

Същата група, този път Inside

As I lie here bleeding