хм.....това е един важен спомен- все по- блед и несигурен, обаче важен- с това, че е вече от редките и с това, че само дори спомнянето му ме кара да се усмихвам, а това е важно....Били сме много малки- аз и брат ми- той вече е можел да ходи, но не мисля, че вече аз ходех на училище- не помня- може би е някъде от преди това или пък съвсем мъничко след като тръгнах на училище- не помня- някъде през късната пролет или ранното лято- с две думи- през май- вървим, аз, майка ми, баща ми и брат ми през поле от люцерна- едно от многото зад блоковете на металург- една от най- необятните части на софийското поле- същинско море от некосена трева....с пътечки през нея....вече се е свечерило, залезът е минал, а баща ми носи бинокъл за да наблюдаваме луната- докато я чакаме да изгрее съвсем, вървим през пътеките- аз както обикновенно праша някъде на пред- заплесната в мисли и в бързината си първа да видя какво има по- на пред по пътя- а по- напред пътя си е същия, над главата ми летят комари и винарки; от време на време тревата се помръдва а баща ми обяснява как това били пъдпъдъци- и че не съм достатъчно бърза, за да успея да ги видя дори- аз естествено не му вярвам и скачам бързо в тревата- много ясно, нищне намирам и бързо се отказвам, вече убедена, че все пак пъдпъдъците са по- бързи от мен. Помня как питам и за винарките- а те как се раждат и с какво се хранят, баща ми пак обяснява, но вече смътно помня какво точно....а въздухът мирише.....толкова....по- скоро е пълен с усещания от колкото с аромати- по някога, но много рядко и сега въздухът мирише така- на пролет, на свежо, не ледената свежест на зимата, а тази на ароматния вятър нощем идващ от полята за да разхлади след горещ ден......тогава може би съм чувствала нещо....нещо много близко до щастието- усещане, което не можеш ей така да опишеш с думи и все пак вкусваш с всички сетива, знаеш че след малко трябва да се прибираш в къщи и че няма да продължи вечно, макар и да ти се иска- и именно за това всячески се опитваш да го запомниш, за винаги и безвъзврватно, така че непременно да го познаеш, ако го усетиш пак и отново да можеш да му се насладиш- толкова много думи едва ли са се побирали тогава в детската ми главица, и все пак помня, че точно това усещах...без думи, без да мога да го опиша или обясня, и може би именно заради това хиляди пъти по- прекрасно.....вървя си аз през безкрайното поле, майка ми и баща ми говорят нещо весело зад гърба ми а аз ловя пеперуди и пъдпъдъци...после луната изгряваше и аз се стараех да запомня всеки един кратер по повърхността и, мислейки си колко ли големи трябва да са всъщност- тогава успявах да закрия цялата луна с пръст и се чудех как така ще е голяма почти колкото земята....беше ми смешно как от усмихнатото личице с големи кръгли очи могат да се различат кратери и вулкани като гледаш през бинокъла...после по някое време ми ставаше скучно и се зазяпвах към звездите- избирах си някоя и и и обяснявах как вече е моя....после ставаше прекалено студено и трябваше да се прибираме в къщи с обещанието че утре пак ще дойдем....след време вече помня как правехме такива разходки само аз и майка ми докато разхождахме кучето, но тогава не беше същото- имах си куче да гоня и хич не се замислях за това как мирише въздухът....за звездите, луната и пъдпъдъците още по- малко, а после се пренесохме далеч от там и съвсем забравих за онези полета като море....Странно но до преди седмица в главата ми нямаше и следа от този спомен- винаги когато усетя такъв мирис във въздуха ми става едновременно неописуемо щастливо и тъжно, но докато успея да си спомня от къде ми е познат, и вече съм превключила на някоя друга мисъл...а преди няколко дни пак имаше вятър, миришеше така както там и тогава и за някакви си части от милисекундтата си спомних всичко, първо дори се зачудих дали е истински спомен , но колкото повече си го въртя из главата, толкова повече се убеждавам че е един от най- истинските.......сега докато пишех...си мислех и друго- ето че все още не съм забравила какво беше да си дете...да ти се иска никога, ама никога да не порастваш...и осъзнах че за адски дълго време тая мисъл хич не ми беше минавала през главата. А Ерих Кестнер е прав- никога, ама никога не трябва да забравяме, че и ние все някога сме били деца и че все някаква част от нас за винаги ще си остане такава- невинна, наивна и весела просто от мириса на вятъра....а колко е лесно да се забрави само...не съм си и представяла че някога ще забравя нещо такова- и все пак се случи....страшно предупреждение....как беше- никога не казвай никога- но тоя път иронията в израза ми идва в повече, а като малка дори не знаех какво означава тая дума, имаше само вятърът.....и тревата...и пътеката....и аз...и едни пъдпъдъци, които никога не видях...и колко съм глупава- забравих най- важното- щурците разбира се :)

Same desire, different time....