|
|
| Тема |
 Един живот не стига. |
|
| Автор |
мидичkaтa (себе си) |
|
| Публикувано | 05.06.04 01:37 |
|
|
|
Няма да ми стигне, за да побера в думи усещанията си.
Няма да мога да го направя.
А как искам да разкажа....
... за нощите, в които съм сама...
За блаженото завиване с хладните чаршафи.
За близостта, която изпитваш към себе си в своите нощи.
За усмивката, отправена към теб самата.
За желанието тя да бъде за Него.
... и за страха да му я подариш.
Когато ми се говори, усещам как думите ми бягат.
Когато не ми се говори, улавям как всъщност ми се говори повече от всякога.
А си избирам да помълча..., казвайки всичко.
За липсата и празнотата...
... в мрачното следтебие...
Когато си тръгваш, отнасяш със себе си всичко. Освен чаршафите. И мен, сгушена в тях. Усещам се пълна с мисълта за тебе и присъствието ти, и празна... в мен сякаш е вакуум. Не зная как съм. В някоя крайност може би. Или и в двете крайности. Рея се из облаците, или... този нежен допир е на черния катран...?...
Нямам представа за нищо.
Две празни чаши... пепелник, пълен с фасове със златна нишка... две кутии от пица... купа, наполовина пълна със сочни, ароматни ягоди... небрежно нахвърляни листове... телефон... дистанционно... запалка... салфетки...
Бикини... - 1 брой. Петна по чаршафа. Единствените петна, които обичам.
Отпускащ хаос.
А луните са две...
Заливам се с водка без да искам. Играя с пръсти, разнасяйки я по гърдите си и наблюдавам как остава мокра, хладна диря от пръстчето ми...
А когато притворя очи - то вече е твоето...
Обичам ръцете ти. Обичам всяко твое докосване до мен. Усещам как всеки твой допир до тялото ми попива в мен... пропива през кожата ми и влиза дълбоко... дълбоко... ти целият се вливаш в мен, когато ме докосваш...
Присъствието ти изостря сетивата ми до звънкост... необяснимо как ... отпускам глава назад и сякаш светът спира... Отварям очи и виждам жълтата хавлия на стола, която всъщност вече си има име... - Твоята Хавлия.
Ужасно много обичам вкуса на водка в този момент.
И ми се мълчи за твоята липса...
Заспивам унесена неясно от какво, зарязала чашата Някъде.
Хаосът на събуждане ме дразни. Ядосвам се на себе си, че не съм изхвърлила пепелника снощи. Усмихвам се на фасовете със златна нишка, на празните чаши и на НякъдеНамеренитеМиВЧаршафите бикини.
Синдрома на следтебието вече е отминал.
Сега просто ми липсваш... с усмивка...
... въпрос на усещане.
| |
| |
| 
|
|
