|
Какво мислите за опита ми за писане в мерена реч?
Вълк
Тежка нощ се спуска над земята.
Скверна тишина се стели над земята.
Жалостни отблясъци със цвят на кръв пролята,
капят жално сякаш са от рана на луната.
Режещият вятър дори се е смълчал.
И как не би? Когато брат брата е предал...
Вълчи стъпки криволичат през преспите от студ сковани.
Оставени от лапи нявга силни и могъщи, но сега във кървища обляни.
Със козина от кръв и скреж сплъстена,
и плът от студ, тъга и гняв безсилен вледенена,
върви вълк ранен без път и без посока,
а раната му във сърцето става от дълбока по-дълбока.
До вчера живота си с другар безценен бе делил,
с вълчица снежно-бяла, стройна и със поглед мил.
Тя бе приятел верен и в лов и във безгрижните игри,
във люта битка и във поражение дори.
За нея дори и със мечок се бе сразил...
И живота си за нейният със радост би сменил.
Но дните весели, безгрижни отлетяха,
и времена на студ и глад в едно се сляха.
Седмици на ред се скитаха из гори от студ невиждан замръзени,
без надежда за живот, но все-още от зимата коварна несломени.
Но когато и последната капчица живот бе на път безвъзвратно да се изцеди,
се натъкнаха на така желаните, от плячката следи.
И със сили от гладът болезнен удвоени,
те тръгнаха по дирите в снега издаен уловени.
Скоро след това се озоваха на мъничка поляна,
а на сред нея - плячката мечтана.
Забравили опасности и всякакво внимание
те се хвърлиха със стрвъв върху убитото създание.
Но шум тревожен в реалността ги върна,
и радостта в заплаха той превърна -
враждебна глутница от вълци прегладнели
и те по дирете еленски се подвели.
Глутнтницата бързо ги обгърна,
и от надеждата за бягство ги отвърна.
Вълкът зъбите оголи и към земята се снижи,
без надежда на атаките да издържи...
Иведнъж усети, че вълчицата към глутницата се промъкна,
и надеждата му за живот завинаги помръкна.
С катранен мрак изпълниха му се очите
и ярсота му надделя вовеки над сълзите.
Със сили от яроста безкрайна удвоени,
се хвърли към вълците от гладът болезнен озлобени.
Водача пдана пръв от зъбите му покосен,
с поглед празен и същевременно безкрайно удивен.
Със злобен рев сред вълците се хвърли
и надеждите им за победа лесна на часа разхвърли.
Десетки рани той във битката получи,
но нито една да го повали не случи.
Ордите вълчи постепенно оредяха,
и кървища и трупове по земята се разтлаха.
Алените краски обагриха снега искрящо бял,
оскверниха почвата, за топла ласка залиняла.
Яростта поддържаше тялото на вълка от живота изнурен,
извисил се над труповете на противника му победен.
Единствено вълчицата се бе спасила,
като подло, под трупът на един от вълците се бе укрила,
надяваки вълка да подмине тялото й, притиснато от кървавия труп в земята.
Но бе подценила миризмата си до болка му позната...
Вълкът отмести трупът окървавен от снежно-бялата вълчица,
готова да пренебрегне пламналата в нея, предателска искрица.
Изви глава, оставяйки врата си без никаква защита,
предлагайки прошка на вълчицата позорно свита.
А тя дебнейки сгодния момент за подлия си план,
с цялата си злоба сключи челюсти, затваряйки смъртоносния капан...
Но от яростта си заслепена,
не успя да захапе животворната му вена.
От себе си той рязко я отхвърли,
изненадан от омразата с която тя му се нахвърли.
Но вълчицата отново го нападна,
но този път покосена от зъбите му падна...
Вълкът разбра, че смисъла живота си загуби,
чувството за празнота във него се пробуди.
С морна крачка и без цел той към съдбата си потегли,
усещайки смъртта как към своите обятия го тегли.
За него живота краските си бе загубил,
без другаря му измамно верен, който лично бе погубил.
Часове на ред вървя вълкът през полята заледени,
в кърваво-червено от луната оцветени.
Със сетни сили в преспите се той излегна,
нечувана умора клепките налегна,
волята му за живот напълно го напусна,
и последен дъх усата му изпусна...
Just enjoy the battle.
|
И тук да ви питам...
