Ситуацията е патова: ти ме засегна, аз ти отвърнах.
И сега следва мълчание, защото след това което си казахме не виждам за какво повече изобщо да си говорим.
Думите изгубиха смисъла си.
Но ми липсваш.
Противоестествено е да не общуваме. Противоестествено е да общуваме.

Знам че съм глупачка, но когато се намерихме реших че най накрая съм открила човека, на когото да повярвам. В когото да повярвам. На когото да се доверя. Реших, че нищо не може повече да ни раздели. Защото ти познаваш всеки завинаги. Помниш ли, така каза...И ми даде ново измерение на думичката "сигурност". Да бъда с теб се оказа най естественото нещо на този свят. Да бъда с теб се оказа причина земята да се върти.
Да сме разделени е ненормално.
Да се опитаме пак да се съберем е ненужно.
Довереник. Приятел. Любим.
Липсата ти отваря празнота в ежедневието ми. И не знам как да я запълня.
Нима аз не ти липсвам по същия начин?
Това което пиша тук го пиша само защото не мога да го кажа на теб.
Защо обаче след като ти го казах ти не реагира?
Или съм се лъгала през цялото време?
Почвам пак да се питам за смисъла, а вече знам отговора: ако ме искаш, ще ме потърсиш. Щом не ме търсиш, не ме искаш: ако не ме искаш няма смисъл аз да те търся.

Липсваш ми.
Времето лекува всичко. Ще излекува и това.
Защо не мога да върна времето назад?
Не искам всичко да свърши така глупаво.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите