Не съм злопаметна, често съм склонна да вярвам, че са ме наранили неволно и прощавам. Всъщност малко са хората, които биха ме наранили истински. Ако се получи натрупване на грешки от другия и прошки от моя страна, се чувствам излишно благородна (дори глупава!), задето не умея да се сърдя. Вярвам, че прошката има много повече смисъл за този, който я получава. За мен е лесно да простя - нито съм горда от себе си, нито ми е по-леко, нито си казвам "Ех, колко е хубаво - пак простих!". Ако ме нарани човек, на когото държа, предпочитам да поговорим, вместо да се отдръпвам или да демонстрирам колко съм наранена.
А дали има непростими неща? Съсипаното ми детство. 13 трудно понесени години далеч от дома, с повече отговорности, отколкото можех да понеса. ТОВА за мен е абсолютно непростимо.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...