|
Чудех се къде ли ми е бил ума, та не съм се сетил по-рано за невероятното удоволствие от поругаването на нечие достойнство. Сладкото блаженство, което те обзема при вида на нещастната изчервена физиономия, не може да се сравни с нищо друго! Сладка работа!
Тъкмо се канех да повикам Мара, моята секретарка, чистачка, помощничка и по едно нещастно стечение на обстоятелствата - хазяйка. Трябваше да проведем сериозен разговор за сигурността на сградата, пожарната безопасност и киселото зеле в мазето. Кооперацията беше стара - от военно време и помещенията бяха пропити с мириса на гестаповска пот и комунистическа кръв. Обичах това място! Това беше моето обиталище, светилище, кантората и хралупата, която наричах спалня за да не обиждам това малко, чисто и подредено създание - катеричката. Имам известна склонност към безпорядък, която отдавам повече на артистичната си натура, отколкото на безотговорното си поведение. Това до момента, в който се улових, че разисквам последния мач на Левски и ЦСКА с една хлебарка. Разбрах, че здравата съм закъсал, а това ме вкисна…хлебарката си го отнесе. Роднините, дошли за погребението, харесаха терена и решиха да се нанесат, а аз им бях нещо като длъжник, така че нямах много доводи на своя страна за противното.
Такаааа. Звъннах по интеркома (пак аз съм го изобретил - два кравешки чана, свързани със сложна лостова система с хидравличен напор и статично напрежение) и уведомих Звяра, че искам да си похортуваме. Тя поклати глава, стана от бюрото си и тътрузейки гадно чехлите си пресече стаята и седнана стола за посетители пред бюрото ми. Това вече ме нервира. Бях хвърлил
доста труд да го закова за пода, а сега тази цоцолана отказваше да си седне на секретарската табуретка. Още повече започна да си играе с каишите за ръце и крака, които с толкова труд и любов бях инсталирал допълнително,защото от затвора бяха отказали да ми харижат готовия си електрически стол когато махнаха смъртното наказание. Имах чувството, че плюе на труда ми.Почервенях и изрекох с най-ехидния си гласец:
- Имаш ли представа колко тежиш, скъпа?
Изглежда не налучках верния тон, защото тя ми се усмихна прелъстително, а това само по себе си е нещо ужасно, и кръстоса крак връз крак току под носа ми. Почувствах задушаване затова стегнах възела на вратовръзката ипуснах печката. Отново грешка…тя свали жакета си и с премрежен поглед и с гласа на Луис Армстронг изрече:
- Ах ти, палавник такъв!
Това ме запрати с танцова стъпка към банята, а когато се върнах установих с учудване, че всички картини са си по местата. Не ме попита защо съм се бавил двадесет минути там, сигурно си е личало на сакото ми. Седнах, придавайки си равнодушен вид, което не бе лесно, защото Рики, кучето на съседа, което от година спеше при нас се беше изпуснало на креслото ми и сега усещах
последиците от разбитите му бъбреци. Не ми беше весело…Извадих една колосана усмивка и я лепнах на място:
- Става реч за сигурността, Муци - винаги и викам така, когато предстои битка.
- Изплюй камъчето, сладур! - усетих, че ще е трудно.
- Ами виж сега, измислих нова алармена система и след година- две ще я внедря в употреба. Но това означава, че ще вложа доста труд и средства, така че, мисля да редуцираме паричното измерение на нашите взаимоотношения до минимум - говорех сложно за да я объркам.
- Няма проблем, миличък - смигна тя - но не смяташ ли, че трябва да го компенсираш с нещо?
Е, това ме свари неподготвен. Проклех се за скъперничеството си. А, не! Нямаше така лесно да се дам! За жълти стотинки. Изпотих се три пъти, ама за третия не бях сигурен. Стегнах се, а от това ми отесняха панталоните, абе ужас, днеска беше отврат ден! Разплух се обратно, а Слона реши, че това е една нейна малка победа и пак показа двата си зъба. Чудех се дали ако я фрасна ще излетят, или щях да си строша кокалчетата. Второто беше по-вероятно. Трябваше да направя нещо бързо. С делово изражение, тренирано с упоритост толкова време пред радиото извадих от бюрото си документ. Личеше си скъпата, мека хартия, със стилни шрифтове. При вида му Годзила ококори очи.
- Хайде душичке, прочети това. Пък после ще поговорим. - използвах гласа на мениджър по продажбите - мек, спокоен, мазен и гаден.Взе листа с два пръста, все едно беше с печатите на Сатаната и когато очите и пробягаха по текста станаха още по-големи…после угаснаха. Лицето и смени седем-осем цвята докато не придоби цвят подозрително напомнящ ми за граф Дракула. Падна назад в стола, а ръцете и се отпуснаха на дръжките. За миг си помислих дали да не изпробвам каишите, но това беше само моментен сантиментален импулс. Станах и се отправих към вратата. Течението откъсна листа от пръстите и го запрати под масата, където си му беше мястото. Не го погледнах. На него беше напечатано: " Защо, по дяволите, прочете тази глупост?"
|
Един ден, давньм давно...