|
След бодрото подтрекатество на Ясен за което обещах да спомена:) искам да пусна нещо, което ме накара да се усмихна:
На седмата спирка на трамвай номер N, в посока малашевци, на вратата се замъчи баба с торби. Стъпалата бяха високи, по тях беше почти замръзнала кална киша от заснежените обувки на пътниците. Бабата беше доволно възрастна, старомодните торби от плат явно тежаха твърде много за нея. Качването протече по добре заучения алгоритъм – първо едната ръка се хваща здраво, като същевремено стиска и червената торба и по малката черна торба, после единият крак стъпва на първото стъпало, после другата ръка с плетената торба и по голямата черна торба се хваща за вратата на трамвая...
Между първото и второто стъпало обаче, бабата се видя в чудо и добре че беше един старец, който се изправи доста пъргаво от единичната седалка пред вратата и подхвана с треперещи от паркинсон ръце лакътя на бабата. Това сякаш вля някаква особена духовна сила в жилите на бабичката и тя се доизтегли нагоре с минимална помощ от страна на дядото, след което почти се пльосна в свободната седалка като благодареше усърдно. Старият се настани зад нея, на мястото освободено от съвестен младеж, засрамен със закъснение при вида на старческото кавалерство. Дядката облиза устни, прокашля се и обяви тържествено:
- Ама какъв студ е днес... Четохте ли, госпожо, онази статия за скитниците, как замръзвали по улиците?
Бабата най сетне си пое дъх и отговори любезно
- Пазарувам за внуците, днес ще дойдат на гости да хапнат от баницата ми.
Дядото кимна с интерес:
- Да, внуците...Топлели се в кучетата. Скитниците, дето замръзвали. Пишеше, че всички си имали по няколко кучета и живеели с тях, били им другарчета. Ех, живот ли е това? Воловете като остареят ги колят, а хората като остареят защо ги оставят? Непотребни....
Бабата гледаше с тъжно разбиране и се вмъкна в една пауза:
- Много обичат моята баница. Напоследък рядко излизам, защото трудно ходя, но днес ще идват внуците, а не съм ги виждала от месеци, големият учи в чужбина, “за какво ти е тази чужбина” викам му, все едно не са същите и там....
Дядото се съгласи:
- Същите са, ами. Ето по новините казаха - в Ирак пак атентат, пак се тепат, като диви се тепат. Човек човека да заколи, да убие, да ограби и защо? Кучето ако го храниш няма да те ухапе, човек ако храниш и ще те ухапе и ще те заколи докато спиш да те ограби. Онзи ден гледам Петрова от първия етаж с превързана ръка, питам я “какво ти е” и тя вика синът й се върнал пиян и я бутнал, та като паднала на ръката си и я счупила. Бива ли такова нещо? Младите не уважават старите, тепат се един друг за нищо, накъде е тръгнал този свят?
Бабата се умисли:
- И аз това му казвам на внука – да не възразяваш на майка си, защото тя ти е майка, тя те е раждала. Аз на майка си никога лоша приказка не съм продумала.
Дядото въздъхна:
- Човек ли е, не ми го хвали. Имам си две кучета, щом се върна от вратата ме посрещат. От вън ги прибрах, та ги храня.
Трамваят спря рязко на светофар. Бабата залитна напред и се хвана за облегалката. Дядото посегна инстинктивно да я задържи и сложи сбръчкана длан върху нейната. Погледите им се срещнаха и старецът отдръпна бързо ръка, а бабата наведе засрамено очи.
- Та какво за внуците ви....? – И как се казват вашите кучета...? – попитаха в един глас двамата. После млъкнаха. И изведнъж се разсмяха на неловкия момент. Разсмяха се на кучетата, на внуците, на новините за ирак, на студа, на живота като цяло и най вече на погледа, който ги беше накарал да се смутят така.
Срещу тях седеше ученик в гимназията, който пътуваше към къщи. Той ги наблюдаваше смръщено от известно време и си мислеше: “Кво си дрънкат тия старите? Аман от такива, няма ли да мрат вече? За нищо не стават. Ако бях на тяхно място щях да направя услуга и на себе си и на другите – да се гръмна сам, без да чакам края”. Ученикът имаше напредничаво бунтарски възгледи както повечето по интелигентни момчета на 14 години, които учат в гимназии. Най сетне той отклони сърдито поглед в друга посока.
А очите на старците пак се срещнаха, този път напълно съзнателно, даже малко на пук И двамата се усмихнаха един на друг. Мълчаливо. Ако някой ги погледнеше точно в този миг, щеше да остане поразен от това каква младост и каква жажда за живот струеше от очите им като светлина, която хвърляше причудливи отблясъци върху лицата. От тази светлинка щеше да му се стори, че бръчките са заличени, петната по кожата са изчезнали, ръцете не треперят, че телата са изправени, главите не се клатят уморено, старчески...
Обаче никой не гледаше.
|
малко плагиатство
