Благодаря Ви за вникването в проблема ми и съпричастието.
Аз напълно съзнавам, че той е по-скоро мой или на двама ни с баща му. Вероятно страхът ни е по-голям, отколкото би трябвало да бъде. И ще ви кажа защо. Защо АЗ ЛИЧНО изпитвам ужас от наркотиците, независимо от това леки ли са или твърди? Пропуших на 18 години. Пуша МНОГО - до две кутии на ден. За себе си съм убедена, че цигарата е наркотик. Не съм опитвала да ги спирам, защото ми харесва да пуша. Знам какви поражения ми нанася /е, може би не всички/ и въпреки това го правя. При този мой явен афинитет към пушенето се страхувам, че ако опитам нещо друго, пристрастяването ще бъде неминуемо и фатално. Това е МОЯТ ЛИЧЕН СТРАХ. Между другото, всичко написано дотук, съм споделила със сина си. Затова, едва ли ще опитам да изпуша заедно с него една трева. Съзнавам, че може би тревогата ми е преувеличена, но оттам идва и объркването ми.
Как разбрахме? За първата ми сподели сам преди няколко месеца. Приех го като повече от нормално /не искам да ви казвам как ми се свиха и сърцето, и стомаха/, дори с любопитство - какво е усещането, приятно ли е и т.н. Той ми каза, че не му харесало особено, не е изпушил цяла цигара и едва ли ще опита отново. Сигурно това е било достатъчно за желанието ми да повярвам, че няма да се повтори. Вторият път стана съвсем случайно. Наистина беше вечер. Той сам ми каза преди да си легне, че бележника му е за подпис и е в чантата му. Е, в чантата беше и кутия /от моите цигари/ с пакетче трева и нещо наподобяващо цигара заедно със запалка. Така че нямаше нито висване над главата, нито упреци, нито тюхкания. Двамата с баща му имахме цяла нощ на разположение да се чудим какво изживява сина ни, което ние не знаем, какво ли още не знаем за него, къде сме сбъркали. А кутията и запалката просто останаха до чантата му, за да му обясня сутринта, че те не могат да отидат в училище. На другия ден той беше станал преди мен, така че беше разбрал, че ние знаем. Беше спокоен, обясни ми, че тази трева му е дал същия съученик, който му предложил и първия път, защото тази била много качествена и да види има ли разлика. Единствената му тревога беше дали ще кажа в училището /след два дни имаше родителска среща/ и дали ще гледам на него като на наркоман. Казах му, че за училището ми е трудно да преценя как да постъпя и че предпочитам да обсъдя това заедно с него като се върне от училище. Колкото до това как ще гледам на него, му казах, че не гледам на него като на наркоман, тогава му обясних, че гледам на наркоманите като на болни хора, които са избрали да бъдат такива, на които трябва да се помага по всички начини, че ме боли за тях. Казах му, че винаги се замислям повече за техните близки, които в повечето случаи напълно незаслужено живеят в един ад, където пред очите им се съсипва най-скъпото им същество, а те са безсилни да го предотвратят. Тогава му казах, че ние сме имали доверие в него, доверие в това, че вярва на нас като на хора, които му желаят само доброто и в това отношение се чустваме предадени. Че е предпочел да повярва не на нас, но че всеки има право на избор и ние няма да се месим в неговия. Може би прекалих и го натоварих повече отколкото трябва, но това мислех и това му казах. Парадоксалното е, че продължавам да му имам доверие. Защото искам да му вярвам. След този случай в къщи нищо не се е променило, така че няма нито драми, нито трагедии, нито някакви последици за него. Надявам се да оцени това, а Вие да сте прав, че всъщност нищо чак толкова не се е случило. Все пак обаче, не мога да не се питам дали наистина са били САМО ДВА ПЪТИ, дали не сме прекалено толерантни.
Имам още много да споделям, както казах и в предишния постинг. Даже, може би, другите неща са по-тревожни.
Благодаря за добронамереността и отзивчивостта Ви.