Федерката не е откритие на човека, макар и само при него да може да се възпламени пълната и мощ, но съществува от памтивека и при животните. Това, дълго време обаче, не е било известно и откритието е шокирало доста учени. Известен е случаят с прочития руски изследовател Псавлов, чиято смърт е донякъде свързана с животинската федерка.
Псавлов, вече на преклонна възраст, влязъл един ден в лабораторията с опитните животни и забелязал, че едно опитно куче прави федерка на друго опитно куче. Ученият се потресъл. Той дотолкова бил шокиран, че се обърнал към първото куче с думите:
-- Куче! Ти съзнаваш ли, че в момента извършваш федерка?
Кучето, обаче, му отвърнало:
-- Да, другарю учен. А ти би трябвало по-често да се сещаш, че и ние душа носим.
Това събитие вече дошло прекалено в повече на знаменития учен и той припаднал и умрял за секунди.

Животинската федерка не е останала незасегната и в художествената литература. Най-мащабният пример за това е класическото вече произведение на бележития английски писател Джек Лондгрен ”Дивото зове”.
В него се разказва историята на едно домашно куче, избягало от хората в гората зада прави федерки на други кучета, които са избягали от хората за да правят федерки на други кучета, избягали за да правят федерки на кучета, избягали ... и т.н. У читателя постепенно се надига въпроса: ”А за какво е избягало в гората онова, най-първото куче, което не се споменава, но което привлича, по пътя на логиката, мисълта ни като магнит?” И тук възниква, сякаш незабележимо, дълбоката и трансцендентална, философска идея за автофедерката.
След запознаване с това произведение, ние с основание бихме искали да забележим, че по-подходящо заглавие за него не е ”Дивото зове”, а ”Федерката зове”.