Едуард Хърман е почетен преподавател по финанси в школата Уортън при университета на Пенсилвания. Икономист и медиа аналитик, специализира корпоративни и регулативни проблеми, както и политическа икономия и медии. Автор на многобройни книги, сред които Corporate Control, Corporate Power (1981), Demonstration Elections (1984, with Frank Brodhead), The Real Terror Network (1982), Manufacturing Consent (1988, with Noam Chomsky), Triumph of the Market (1995), and The Global Media (1997, with Robert McChesney). Последната му книга е The Myth of The Liberal Media: an Edward Herman Reader (1999).
Геноцидът като странично поражение, но с искрени извинения
Едуард Хърман


--------------------------------------------------------------------------------

ZNet Commentary, 10 ноември 2001



Афганската война на Буш извиква спомени за Виетнамската война както с действията, така и с реториката: масираната употреба на мощни оръжия поразяващи тежко мирни граждани, принудителен глад, тероризъм на едро уж воюващ с "тероризма", но винаги придружен с "искрени извинения" за всяко "странично поражение".

В предишната война, макар претенциите на пропагандата да бяха, че спасяваме Южен Виетнам от агресия, управниците в САЩ и военните знаеха много добре, че марионетният режим на САЩ на юг има пренебрежимо малка вътрешна подкрепа и в последствие най-жестоките форми на насилие от страна на САЩ бяха насочени към южното население.

Практически целият напалм и химикали ползвани по време на войната поразиха Южен Виетнам, който беше освен това редовно атакуван от бомбардировачи Б-52, а голяма част от неговата територия беше определена за "зони за неограничен огън". Като добри пропагандни слуги на държавата, обаче, традиционните медии никога не отбелязаха противоречието – практически неограничено насилие срещу хората уж спасявани от агресия. Според класическото военно оправдание за събитията в Бен Тре: "Трябваше да унищожим града, за да го спасим". [Бен Тре е 300-хиляден виетнамски град, разрушен от американската авиация по време на войната във Виетнам. Според сведенията в него влизат партизани, които се опитват да стрелят по американските самолети. Партизаните по-късно си отиват, а градът е разрушен. Командващият операцията заявява, че е трябвало градът да бъде разрушен, за да бъде спасен. бел. прев.]

В Южен Виетнам Съединените Щати проведоха мащабна кампания, целяща да доведе до принудителен глад бойците на Фронта за национално освобождение.

В тази кампания с безобидното название Операция "Земеделец", милиони литри Ейджънт Ориндж и други опасни химикали бяха многократно изливани над селските оризища. По време на Втората световна война адмирал Уилям Лийхи се възпротиви срещу тази практика с аргумента, че тя "е в нарушение на всяка известна на мен норма на християнския морал и на всички познати правила на войната". (Тогава вече бяхме поели към "хуманитарните бомбардировки" и новата "морална външна политика", когато тази политика беше въведена по времето на Кенеди).

Тази химическа война уби хиляди селяни и техните семейства и остави след себе си мрачен паметник – близо 500 000 виетнамски деца родени със сериозни деформации (Peter Waldman, "Body Count", Wall Street Journal, Dec. 12, 1997).

По това време критиците на тази престъпна и жестока политика подчертаваха факта, че войниците ще се възползват първи от ограничените хранителни запаси. Изтъкнатият харвардски специалист по прехраната Джийн Майер е само един от многото, които посочиха, че тази политика "първо и най-тежко порази малките деца" ("Crop Destruction in Vietnam", Science, April 15, 1966).

Но това не промени с нищо политиката: принудителният глад продължи при слаба съпротива от страна на либералните медии и международната общност. Продължиха интензивните тежки бомбардировки, както и употребата на напалм и осколочни бомби.

И макар че военщината на САЩ редовно изразяваше своето съжаление и заявяваше, че се стреми да избягва цивилни жертви, от време на време се признаваше, че народът подкрепя ФНО и "високата цена" на тази подкрепа и принудителното изселване към градовете е умишлено търсен ефект. Няколкото милиона убити и тежко ранени мирни виетнамски граждани продължаваха да бъдат "странични поражения", тъй като политиката нямаше за цел да ги убива, а просто да принуди твърдоглавото население да приеме едно правителство на малцинството, приемливо за управниците от САЩ.

Също както в Ирак, по време на режима на санкции от ООН, над 500 000 иракски деца и над милион загинали мирни граждани "си струваха" за Мадлин Олбрайт и следователно за традиционните медии отново бяха "странични поражения".

Прокламираната цел беше да се премахне Садам Хусеин, а не да се убиват деца и съответно животът на огромен брой деца беше тъжна, но разбираема и приемлива цена за една политика поставила си явно благородна цел. По старата приказка приписвана на "червените", целта оправдаваше средствата, дори ако те водеха до масова гибел на невинни жертви.

В системата на империализма се прибягва и до друго оправдание за масовата смърт, причинена от дадена политика, дори когато тя доближава измеренията на геноцид. И то е, че след като управниците на жертвите винаги имат възможност да се предадат, значи те са виновни за загиналите, а не страната, която пряко извършва убийствата.

На виетнамците редовно се предлагаше възможност да се откажат от борбата за сваляне на малцинственото правителство наложено на Юга от Съединените щати. И щом те отказваха, какво им оставаше на Щатите, освен да убиват, за да защитят Южен Виетнам от "вътрешна агресия" (фразата е оруеловският шедьовър на тогавашния посланик на САЩ в ООН Адлай Стивънсън)?

Как иначе да се разреши противоречието между "авторитета" на САЩ и избиването на милиони невинни жертви?

По същия начин Садам Хусеин можеше доброволно да се откаже от властта, макар ООН никога да не е поставяла неговото отстраняване като цел на "санкциите за масово поразяване" наложени на Ирак от тази организация. Но ако Съединените Щати прибавят тази цел по свое усмотрение, кой би се възпротивил, освен безпомощните жертви и слабаците от левицата?

В Косово видяхме познатата процедура приложена за пореден път: в Рамбуйе Югославия беше поканена да капитулира, не само като се съгласи НАТО да превземе Косово, но според Приложение Б да позволи на НАТО и да окупира цяла Югославия.

Това беше нарочно замислено да "вдигне летвата", за да осигури отказ от страна на Югославия, защото "на сърбите им се полагаха малко бомбардировки" по думите на служител на Държавния департамент. (На Садам също се полагаха малко бомбардировки след като нахлу в Кувейт през август 1990 и затова не му беше позволено да се измъкне чрез преговори).

Косовското решение чрез натовските бомбардировки и окупация беше аплодирано от западните либерали с мотива, че косовските албанци бяха репатрирани – пренебрегвайки факта, че те имаха нужда от репатриране именно заради войната на НАТО – и че демонът виновен за всички балкански беди, Слободан Милошевич, беше изправен пред съда – което почива на тотално погрешен прочит на новата история на Балканите и крайно натрапващото се пропускане на решаващата роля на натовските държави за дестабилизацията на Югославия. Роля, която доведе до етническото прочистване, която защити етническото прочистване и продължава да го защитава до днес в окупирано Косово, когато то се извършва от когото трябва.

Което ни води до войната на САЩ срещу Афганистан, където имаме повторение на наложените като стандарт оправдания за масовите избивания като странични поражения.

За пореден път врагът беше поканен да се предаде по начин, който осигуряваше отказ – изискването талибаните да предадат Бин Ладен, но с отказ да се представят доказателства за неговото участие в терористичните актове от 11 септември. По старата имперска традиция, отказът да се изпълнят нарежданията означаваше, че всички загинали от бомбите лежат на съвестта на талибанските ръководители.

Но една безпрецедентна черта на войната срещу Афганистан е, че когато тя започна, тази опустошена и бедна страна беше изправена пред масов глад, последица от непрестанни войни и тригодишна суша. Международни хуманитарни институции като Оксфам, СЗО, УНИЦЕФ, Коншънс Интернешънъл и други вече бяха насочили вниманието към Афганистан като отчайващ случай, в който 7-8 милиона души бяха обречени на гладна смърт.

Решението на САЩ да бомбардира Афганистан, следователно беше само по себе си мащабен терористичен акт, тъй като той доведе до мигновено изселване на хиляди хора от градовете, осуети хранителните доставки от страна на хуманитарните групи и причини незабавно влошаване на кризата.

Администрацията на Буш освен това принуди Пакистан да затвори границите, което директно възпрепятства операциите по снабдяване с храни. Самите бомбардировки причиниха нови изселвания и задържане на снабдяването с храни, придружени с познатите "заблудени бомби" и "трагични грешки", директно поразяващи мирни граждани.

Най-забележително беше многократното бомбардиране на добре обозначени продоволствени складове на Червения кръст в Кабул и признанието, че то е умишлено, тъй като те уж се намирали под контрола на талибаните. Служителите на Червения кръст отрекоха талибанска окупация или намеса, но който и да се окаже прав в крайна сметка, ние виждаме духа на Операция "Земеделец" в намеренията да се лишат талибаните от храна, въпреки факта, че политиката на принудителен глад първо и основно поразява деца и други мирни жители.

Многократните атаки срещу обекти на Червения кръст също така подсказва, че администрацията на Буш не приема последиците от ескалиращия масов глад като неблагоприятни – стига да бъдат засегнати хранителните запаси на талибаните, дори ако при това загинат голям брой мирни жители. Сходството с политиката от времето на Виетнамската война за лишаване на ФНО от храна, без оглед на човешката цена, е очевидно.

Традиционните медии в САЩ не се тревожат изобщо от това, както не се тревожат и от 5-те хиляди иракски деца, които умират всеки месец като "странично поражение". А помните ли колко силен беше интересът на традиционните медии към бедите на косовските албански бежанци прокудени по време на бомбената война и тяхното възмущение?

А сега, след като мирните афганци вече гладуват, прокудени от бомбардировките и заплахите на САЩ, медиите вече се интересуват от тактиките на бомбардировките, тяхната ефикасност и перспективи, а състоянието на гладуващите афгански бежанци почти не се отчита.за бедите на бежанците е от основна важност за вниманието на медиите и техните нравствени излияния!

Също както медиите реално потискат свидетелствата, че ефектът от войната на САЩ върху кризата с глада в Афганистан е утежняващ, превръщащ я в политика на масово изтребление, те са слепи и за лицемерието на програмата за пускане на храна от въздуха и нейния пропаганден характер. Аз още пазя снимки на американски войници във Виетнам, които дават близалки на виетнамските деца, осиротели след като САЩ разсипаха Виетнам, за да го спасят. Медиите тогава показваха тези снимки като доказателство за нашата добрина, без да им мигне окото.

Сега имаме хвърляне на пакети с храна от въздуха – нещо незначително в сравнение с прекъсването на хуманитарната помощ в следствие на войната. По някаква мрачна ирония те са със същия жълт цвят като касетъчните бомби, които също се хвърлят в огромни количества и са смъртоносни за всеки, който се докосне до тях.

Накратко, медиите отново служат като ключов инструмент за представянето на националната политика като лесно смилаема, за оправдаването и аргументирането на масовото избиване на невинни мирни жители извършвано от тяхното правителство. Дадохме възможност на врага да се предаде, търпението ни отново е изчерпано и за пореден път "Съединените щати искрено се извиняват за този непреднамерен удар по..." (попълнете празното място), който е определено неволен и представлява странично поражение.