Съвсем скоро препрочетох няколко от книжките с него. Смяла съм се като побъркана в 2 и половина сутринта!

"Пак бяха попаднали във вътрешен двор. От едната страна имаше свинарници, от другата — купчини тор.

А по средата — островърха шапка.

Един страж протегна светкавично ръка и попречи на колегата си да я докопа.

— Я умната!

— Че кво? Някаква си шапка.

— А останалото къде е? Може просто да се е изпарил в... ами... Отстъпиха.

— И ти ли си чувал какво умее?

— Само размахал ръце и отворил грамадна дупка в стената!

— О, това е нищо! Казаха ми как долетял в планината върху великански невидим дракон!

— Ами какво ще кажем на Лорд Хонг?

— Не искам да се пръсна на парченца!

— Аз пък не искам да призная пред Лорд Хонг, че сме изтървали беглеца. И без това сме загазили.

— Е... ще вземем шапката. За доказателство.

— Вярно, бе. Ти я вдигни.

— А, не! Ти я вдигни!

— Може да е обкръжена от страховити заклинания.

— Сериозно? Затова ли искаш аз да я взема?! Благодарско, няма що! Я накарай някой от тия да я вдигне!

Перачите отскочиха пъргаво. Хунхунският навик за безпрекословно послушание сякаш се изпари в миг от душите им. Не само войниците се бяха наслушали на разни истории.

— Не, не, трябва спешно да изперем партида чорапи!

Стражът се озърна. Един селяк тъкмо се изнизваше от свинарника, понесъл чувал. Широка сламена шапка закриваше лицето му.

— Ей, ти!

Мъжът пусна товара си, коленичи и удари глава в земята.

— Не ме убивайте! - Стражите се спогледаха.

— Няма да те убием. Искаме просто да вдигнеш от земята онази шапка.

— Каква шапка, могъщ боецо?

— Дето е пред теб, слепецо! Веднага! Селякът запълзя по двора настрани като рак.

— Тази ли, господарю?

— Тази, ами!

Пръстите на коленичилия мъж докоснаха оръфаната периферия.

— Жена ти е голям хипопотам! Лицето ми изгаря! Лицето мииии!...

Ринсуинд изчака тропотът на сандали да стихне, стана, изтупа прахоляка от шапката си и я прибра в чувала."

You will beg for death before the end!!...