NO PESNITE NE PISCA AS A TOVA E GOTINO NE E MOE NO KEFI
Забравиха ме другите отдавна,
във тази къща - гробница старинна.
На крачка е от улицата главна,
а колко време никой не намина.
От много дни навън не съм излизал.
Все гледам през големия прозорец,
как хората край мен минават близо,
а никой не разлива стъпки в двора.
Понякога, загледан във тавана,
затиснал ме, по-тежък от олово,
си мисля тъжен, че ако захвана,
във него с поглед дупка ще изровя.
А есента дойде, и пред стълкото,
от клони изкова ми черна мрежа,
да ми напомня, че съм в плен на злото
и всякакви надежди да зарежа.
Така край мен годните ще минат,
и хората, с които сме се клели,
към мене безнадежно ще изстинат,
затичани по друмите си бели,
а аз така - безследно ще угасна,
на мъката в жестоките окови,
с душа разбита, с нищичко неясно
и от любов - пролкятие отровен...