|
Тази тема ми идва на ум винаги когато седна на маса и очаквам да бъда обслужен. Очаквай, като си нямаш друга работа!
По-миналата събота изкачихме с един приятел Копитото. Правиме си разходки отвреме на време из планината, но винаги правиме и сметка къде ще хапнем като стане обед. Като си измислим къде ще обядваме, на бърза ръка си определяме и маршрута. За този ден бяхме решили да бъде Копитото. Нямахме ясна представа какво да очакваме. От години знаем че се строи нов хотел с ресторант горе, но никой до сега не беше се погрижил да осведоми обществото до къде са стигнали работите. Да, знаехме че строежа е незаконен, но нищо повече. Ще се осведомяваме сами, решихме. Тръгнахме пеша от спирка Павлово. За два часа и половина изкачихме стръмнината. Понеже подстъпа ни беше директно от долу на комплекса, първо се натъкнахме на тонове отпадъци, празни кутии от боя, изкъртени блокове от тухли, празни пластмасови шишета, парцали и всевъзможен друг боклук. Всичко обаче, изхвърлено извън оградата на комплекса. То там точно няма пътека, та предполагам са се надявали всичко това да осане незабелязано и да потъне в забвение. Природата да се погрижи да го потули.
Едно не малко пространство в съседство до обекта беше заделено за складови нужди. Така е било по време на строежа и така останало. Материали пръснати безразборно под открито небе и две кучета вързани там да ги пазят. Кучетата толкова добре гледани, колкото и материалите наоколо. Милите животинки! Разлаяха се като ни видяха. Утихнаха едва след като се отдалечихме, което пък ни приближи съвсем до комплекса. Хотел и ресторант комбинирани в една постройка. Добре изглеждат и сигурно така ще останат поне до към есента.
Но за келнерите ми беше думата. Влизаме в ресторанта. Не бяхме сигурни че е отворен за посещения, та попитахме. Поканиха ни да си изберем маса и да седнем. Една приятно изглеждаща жена в униформа ни донесе менюто.
Богато меню! И за богати! Една зарзаватена супа беше четири лева. Нищо! По-хубавото е винаги и по-скъпо! Поръчахме си обяд. Двама келнери се заеха да ни обслужват. Като ги погледнеш, хващат декиш. Черни панталони, бели найлонови ризи и червени жилетки без ръкави.
И ДВАМАТА ВМИРИСАНИ НА ПОТ И НЕЧИСТОПЛЪТНОСТ!
Прощавайте драги, но вие не сте за келнери. За боклукчиии или там, нещо друго – да! Но не за келнери. Не ме интересува какви похвати сте научили за сервиране и колко сте добри. Първото и най-важно условие за да бъдете келнери, не сте го спазили. ДА СТЕ ЧИСТИ И ДА УХАЕТЕ НА ЧИСТО! Хайде, обирайте си крушите и да ви няма!
В хотела искат $120 на вечер. Това ще рече, на масите ви ще сядат отбрани хора. За тях ще трябват и отбрани келнери. Това за техники на сервиране и други. Но, независимо кои ще ви бъдат клиенти, бедни или богати, и къде ще работите като келнери, трябва да сте чисти, да ухаете на чисто и да бъдете с чиста риза. Като обикновени хора, можете да си носите ризите по няколко дни преди да ги изперете. Като келнери, трябва да си перете ризите ежедневно и за работа да носите чиста и изгладена риза, за първи път облечена след прането. Ако това правило не го спазите, забравете Европа, забравете за доходи от туризъм. Ясно?
Да споменавам ли че забравихте да ми донесете супата? Каква друга грижа имате бе маа му стара, че от четири неща поръчани, забравихте едното? Къде блеете? Някой ще каже, абе човека сервира на десет маси, простено му е. Да, ама аз веднага ще ви издам! В целият ресторант бяха заети само две маси, като на една от двете бяхме само ние, двама души. А да кажа ли че бяхте осем души, нищо не правейки, келнери?
И тази нехайност като я проектирам във всяка професия и на всяко работно място знаете ли какво се получава? Получава се Народна Република България!
Келнерите! Тях съм ги взел на прицел сега, да не се отклонявам. Ежедневната картинка. Влизам в ресторант и сядам. Нула внимание! Започвам да жестикулирам като ненормален. Ами кой нормален човек ще размахва ръце и криви физиономия за да бъде забелязан? В Американски ресторант биха ме помислили за ненормален и извикали спешна медицинска помощ. Като че ли колкото по-жестикулирам, толкова повече се правят че не ме забелязват. Разгеле, накрая идва един галфон и застава до мен с въпросителен поглед. В момента в който си отворя устата да поръчам нещо, той ме прекъсва. Да го изчакам, че не си бил взел тефтера и молива!!! Отиде не видя се. Като че ли са търсили за тази работа изключително малоумни хора. И са успяли да ги намерят!!! Няма грешка!
В Америка сме. Аз и жена ми сме отишли на гости у балдъзата и баджанака. Водя всички вечерта на ресторант. Избрах Outback steak house. Това е една австралийска верига от ресторанти. Outback австралийците наричат тези места из Австралия, до където цивилизацията рядко стига, обикновено пустините из вътрешността. Щяхме да ядем пържоли, че да им покажа на мойте на какво се вика пържоли. Започват от детски размер пържола от осем унции (28 грама е унцията), та до 16 унции. Както и да е. Паркираме. Ресторантите популярни, силно посещение! Няма места, но може да се изчака. Този вид ресторанти, както и повечето от подобен вид, са самостоятелни постройки, дървени, както повечето постройки в Америка. Имат голяма, покрита дървена тераса, с маси и столове по нея. Вътре голям бар от едната страна с маси и столове пред него. Това за решилите да изчакат. Купуват си питиетата, взимат от безплатното мезе и се настаняват по масите навън до повикване.
Един път като решиш да изчакаш, записваш си името и колко души са с тебе. Казват ти горе-долу колко време ще отнеме и ти дават пейджър. Като ни дойде редът, съобщиха името ми по уредбата, пейджъра ми взе да се друса и трепери в джоба ми, та що не си излях дринка. Стресна ме. Помислих че някой ми бърка в джоба, щото и това ми се е случвало. Стана в Лима, Перу, но за това друг път. Взехме недоизпитите си чаши и се запътихме след нашата млада, красива, късо пола домакинка. Заведе ни до нашата маса и ни остави. Настанихме се. Веднага дойде келенрът. Младо, чисто, спретнато момче, със широка усмивка. Представи се. Каза, че тази вечер той ще има привилегията да ни обслужва и започна да ни обяснява цялото меню. Знаеше всичко наизуст, знаеше как се приготвя и какво съдържа!!! Помолихме го да ни остави за малко да решим какво да поръчаме. Много съм наясно как българина си избира, затова обявих, че ако нямат нищо против, аз ще определя кой какво ще яде тази вечер. Като че ли им свалих тежко бреме. Всички се съгласиха с охота. Обърнах си главата наляво, надясно, да се огледам за нашето момче, келнера. Той като че ли само мен е следил, щото застана до мен без да го бях видял и извикал. Като разбра че ще поръчвам за всички, клекна до мен, с едното коляно допряно до пода и започна да си записва. Така докато записа цялата поръчка. Жена ми недоумяваше нещо. Защо келнерът клекна, попита ме, след като вече си беше отишъл. За да не ме гледа той от високо, а аз него. Той не е дошъл при мен да ми показва колко е велик а да ми вземе поръчката. Аз съм му шефът, той – подчиненият. И като такъв, нивото на неговите очи трябва да бъде по-ниско от нивото на моите. Жена ми не можа да повярва, толкова се изненада. Кога друг път и е минавала през акъла подобна мисъл! Всичко беше чудесно през цялата вечер, хранихме се, пихме и се веселихме.
Когато във всички ресторанти качеството на храната е на едно и също високо ниво, за сравнение остава атмосферата в заведението и обслужването от келнерите. Естествено човек ще се върне там, където е бил обслужван най-добре.
Преди няколко седмици влезнахме в ресторант HAPPY на Раковски, където беше преди унгарският ресторант. Всички келнери – млади момчета и момичета с къси полички в униформи. Поканиха ни да седнем на маса по наш избор. Момиче ни остави менюто да решим. След малко дойде и се превърна във внимание. Попитах я няма ли да си записва. Каза че ще запомни. Викам си, хайде пак, старите номера. Виждам, че въпреки неудобството ми, няма да записва. Обещах си да направя скандал ако забрави нещо. Тия хора, все трябва някой да ги учи! Както казах, момичето беше цялото обърнато във внимание. Поръчахме си. Гаден съм! Нарочно поръчах сума ти, все дребни работи, белким забрави нещо. За мое учудване не забрави нищо, всичко си беше много точно и си изкара 30% бакшиш. То пък такива трябва и да се поощряват! Явно беше политика на ресторанта да си тренира сервитьорите да помнят поръчките вместо да ги записват, не знам. Каквото и да е. Останах доволен.
Забелязали ли сте, че McDonald’s, Happy и KFC ресторантите са винаги пълни, нищо че били скъпи. Това да ви говори нещо?
Приятна седмица!
|
За келнерите
