|
Преди шест - седем години, един съсед в кооперацията където живеех се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Пейсмекъра му отказа да работи и човека започна да бере душа. Дъщеря му, в паника, дойде да звъни при мен за помощ. Извиках линейка. Минаха петнадесет минути и нищо. Още един път се обадих за линейка. След още десетина минути дойдоха две. Нито една от тях нямаше носилка. Имаха, но счупени и не ставаха за носене. Освен това и двамата доктори - жени. И те не стават за помощ. Извикахме още един якичък съсед да помага да свалиме болния долу. Ще го сваляме на ръце, както седи на стол. Със все стола. Стола - тежък, дървен, с остри ръбове от всякъде. Човека - сто и десет килограмов. Отели ни се вола докато го свалим до линейките. Едната линейка си тръгна да отговаря на други спешни повиквания. Докторката от линейката, която пое болния, каза че трябва да дойдем до болницата да свалим болния и да го занесем до леглото на което ще го сложат. Беше късно вечерта, към полунощ. В линейката обаче няма място за нас. Добре че болницата беше на близо. Тичаме със съседа до болницата, да сваляме болния от линейката. Става дума за Александрова болница. Входа от към бул. Пенчо Славейков. Там има подход за линейките, да се изкачат по рампа до входа и после да продължат по същата рампа, за да излезнат отново на булеварда. Тичаме по посока на входа. Линейката вече там. И тука идва ред на недомислието, за което искам да спомена. Линейката спряла на рампата, точно пред входа, но от линейката до входа има поне петнадесетина стъпала. На нас душа не ни беше останала от свалянето на болния и от тичането до болницата. Как се преодоляват тия стъпала? Кръстосахме ръце със съседа, сложихме болния да седне на ръцете ни и тръгнахме да преплитаме крака нагоре по стълбите. Докато стигнеме до равната площадка пред входа успях да напсувам всички български архитекти проектирали болници, защото в този тежък момент се сетих, че всички български болници имат по двадесетина стъпала пред техните входове. Също така се сетих, че няма американска болница с дори едно стъпало пред входа.
Вярно е, че в болниците влизат и не малко здрави хора, но те са проектирани предимно за БОЛНИ. За хора в затруднено физическо състояние. Един ще е болен, едва ще може да ходи, друг ще бъде със счупен крак, трети с нещо друго. Колко трябва да си глупав като архитект, че да проектираш болница с двадесетина стъпала пред входа????? Кажете ми бе архитекти, за какво учите пет години, че като излезнете научени, да проектирате болници с препятствия пред входа??? И ако не са ви научили, толкова ли си нямате акъл, ваш си, да помислите малко преди да направите подобно нещо?
Единствено Пирогов няма стъпала. Не си спомням дали и тя нямаше няколко стъпала след като строежа беше завършен. Важното е че сега няма. Всички останали болници имат. Кажете ми една болница без стъпала пред входа си.
Бях споменал, че през '97ма година бях командирован в Казахстан за къс период от време. В град Кзил Орда ме настаниха в хотел строен и от Болгарстрой, които пък са го строили за себе си, докато построят най-голямата болница в околността. Болница с капацитет за 1200 посещения от болни на ден. Толкова голяма!!! И като че ли, колкото по-голяма болницата, толкова повече стъпалата пред нея. Трябва да имаше поне четиридесет стъпала. Нещо подобно, както пред нашата съдебна палата. Не мога да го проумея. Каква е логиката?
Както бях писал и преди, кой ти е свикнал да мисли за хората, било тук, било там. Докато измре това комунистическо поколение още колко зор ще има да видим!!!
По-горе не споменах, че един път като изкачихме болния по стълбите и тръгнахме да влизаме в болницата, видяхме че дръжките на двойната врата бяха опасани със синджир заключен с катинар. През нощта се минавало отзад на болницата. Докато сложиме болния на легло, ние имахме нужда от по-спешна помощ от него. Аз не можах да дойда на себе си от умората и мулкулната треска още три дни.
|
Плод на недомислие, да не кажа глупост.
