|
НАД ДУПКИТЕ Е НЕБЕТО
Георги Ушев
04 ФЕВ 2001 (1988)
…"Значи, ако можете да си представите, в града нямаше една изправена стена! Всичко пометено! И японците живеят в дупки. Много странна работа. В дупки живеят всички, иначе градът си съществува. Кмет - в дупка. Писар - и той в дупка. Води записите на няколко къса хартия, събираше етикетите на наши хвърлени консерви, да пише на гърба, и драска каквото драска гъсто, гъсто, само той си знае какво е драскал. Обаче кметски записи води… И градски инжинер, също в дупка, еднокрак дядка, негоден даже бамбукова пръчка да държи, нали японците са щяли с наострени бамбукови пръчки да се бият, до горчивия край, само дето за градския инжинер няма даже и паве нераздробено от бомби.
Ние сме окупационни войски. Държим положението в контрол. Имахме барачка на възвишение край града. И от там виждаме всичко. Знаем за всичко. По групите наклякали японци. Наклякали край дупката на кмета, и край дупката на военния чиновник, и край дупката на медицинската сестра… Японската обществена система да видиш как функционира, от дупка! Впечатляваща гледка! Потресаваща!
МакАртур реши, че към такива хора има два подхода: или да бъдат изличени от земята, че никога повече да не са врагове, или да бъдат уважавани и да бъдат обърнати на приятели. И изличаването, до такава степен, е просто нереалистично. Точно за това ония от Вашингтон изпратиха МакАртур да стане, с прости думи, феодален владетел на Япония. Да обърне нещата. И МакАртур ги обърна. По официално ходеше из Япония с наша охрана. Обаче иначе си шареше къде ли не, неофициално, с японска! Японците победени, да, обаче победени японци още в японски униформи, охрана на МакАртур! С пушки, с всичко! Със ЗАРЕДЕНИ пушки! Японците за това го обожаваха. За тях МакАртур беше бог, на равно с императора.
Та исках да кажа, дойде заповед да сме добри с японците. В нашия случай, дадохме на града наш полеви радио-телефон, да имат телефонна връзка с префектурата. Дадохме им и сгъваема маса, за телефона. И вдигнахме навес над масата. Навесът беше единствената постройка в града.
Както казах, от нашата барачка можехме да виждаме всичко в града. И гледаме, картонена кутия поставена на масата до телефона. Веднага проверка. Заповед имаме - заповед изпълняваме. Пазим реда! И какво? Японците в кутията пускат монети. Плащат за употребата на телефона! Гледахме ги с бинокли. Такова чудо не бяхме виждали! Човек в дупка да живее, и да плаща за телефон! Няма никой да му гледа в ръцете! Всичко по съвест! И как един - ЕДИН! - японец не се изтарикатчи, да ползва телефона без да плати!
Гледаме ги японците, ден след ден, да се отчитат в кутията… Някои нямаха пари; до кутията слагаха вещи. Часовници, скъпи пръчки за ориз, парчета от парцали, защото и парцали бяха ценност в Япония, тогава… Гледаме ги и току се споглеждаме. Защото знаем какво ни минава на ум. Това в Америка да е, кутията да изчезне на първата вечер! А ние бяхме поколението, раснало през Депресията. Виждали бяхме мизерия, макар и никога до ниво дупка, но знаехме какво правят нашите хора щом животът ги попритисне! Представяте ли каква съвест, каква воля, каква обществена дисциплина! Да плащаш за телефон с парче парцал, обаче да не бръкнеш в кутията! Ние бяхме покъртени!
След около седмица виждаме как кметът взима кутията. И знаете ли как ни увиснаха ченетата, когато кметът идва точно при нашата барака, да ни благодари за телефона - и да ни остави кутията и вещите! Японците ни плащат за употребата на телефона! Хора, живеещи в дупки! Водещи кметски записи на гърба на етикети от наши хвърлени консерви! И идват да ни благодарят и да ни платят!
Значи, все едно шамар ни биха! Не можем да се опомним! Какво става тук?! Какви са тези неща?! Който от нашите хора да погледна - всичките сме червени като цвекло! Ние победители, атомни бомби, ужаси - и се оплетохме пред една кутия, поднесена с поклон и благодарност! Невероятно!
Докладваме кутията по-горе. Идва шефът, един капитан. "Бе вие какво сте смукали?" заканва се той още от далече. "Как смеете да излагате американската униформа! Ей сега идвам да ви стегна задниците!" И дойде, и му показахме картонената кутия и джунджурийте и парцалите - и капитанът се гръмна! "А!" казва, "прощавайте за моята реакция!", и той червен като цвекло.
И решихме да отвърнем на японците както му е редът! И ние имаме достойнство! Те, от ниво дупка, ни дават кутия - ние, от ниво победители, ще им отвърнем с камион кутий! Натоварихме камион от склада, с храна, и група от нашите момчета, с капитана, отидоха до кмета. До дупката на кмета. Той се разревал… Но отказал да приеме обратно кутията и вещите за телефона. Ние кутията не я щем; срам ни е. Ще я връщаме, но заповед има да сме добри с японците. Няма да ги обиждаме. Та капитанът излъгал. Казал, че МакАртур бил заповядал кутията и вещите да бъдат дадени за децата и болните на медицинската сестра. Щом МакАртур е заповядал, за децата и болните - това е друго нещо. Капитанът - ние гледаме от нашата барачка - заедно с кмета отиде до дупката на медицинската сестра. Остави там кутията и всичко. После закарахме там джипка с разни насъбрани лекарства.
Шест месеца по-късно японците вече си стъпваха на краката. Всички имаха колиби. Строеха първите сгради. А започнаха от дупки. Но още след случая с кутията, да ви кажа, бяхме забравили дупките."…
|
Над Дупките Е Небето
