|
ПОДПИСЪТ
Георги Ушев
22 ОКТ 2000 (1980)
Бележка: имената на споменатите личности са изменени.
Джон гледаше в папката. Гледаше в жълтия картон. В безизразния жълт картон на папката. Но не я отваряше. А трябваше. За да подпише доклада. Вътре в папката. Между двете корици от жълт картон. Проклетото усложнение!
Не, къщата не бе гръмнала, както по филмите. Изобщо Джон не знаеше дали бе имало гръм. Съседите не бяха звъннали в полицията. Не че бе имало нужда да звънят. Самата полиция беше на пряка от гърма. Какъвто не бе имало. Но все пак Джон си представяше гръм. Не може една къща да избухне и да се срути, на трески, просто така. Мирно и тихо, и да се срути на трески. Защото Джон бе видял треските. Всичко, останало от къщата, беше на трески. Всичко, което не бе изгоряло. Защото преди гърма бе имало пожар. Така бе казал бригадирът от пожарната. Първо пожар, локализиран, от развалената горелка на отоплител; пожарът после обгърнал кухнята, в процеса разтопил линията за газ, и разривът в линията причинил избухване - което бе превърнало къщата в куп трески. Всичко това беше написано в пожарникарския доклад. Вътре в папката. Докладът не споменаваше гръм.
Джон още гледаше папката. Остави я да лежи, върху бюрото, и излезе. Вън край стълбите на кметската сграда го просрещна плътното наситено ухание на жасминовите храсти. Бял звезден жасмин, насаден край стълбите. Защото се разстила в килим и покрива всичко със зеленина и ухание. Седна на западната заградка на стълбите. Погледна през искрящите зимни лъчи на слънцето към празнината в средата на отсрещния квартал. Празнината, оставена от разрушената къща. Все още куп трески. Чакащи подписа на Джон.
Джон знаеше, че трябва да се върне към папката. Да я отвори. Да допълни доклада. И да подпише. Но все още не беше готов. Джон не можеше да отвори жълтия безличен картон на папката. Тази безличност. Безличност на картон. Обгръщащ доклад. И той безличен. Описващ разрушаването на една къща. Къща, в която бяха живяли хора. Джон не можеше да се върне обратно в канцеларията си. Защото там беше папката. И реши да тръгне към къщата. Към мястото, където до преди няколко дни бе имало къща.
С равномерни, като че броящи, крачки отиде до ъгъла, пресече уличката, мина на отсрещната страна, мина покрай празния ъглов парцел, празен от както Джон го помнеше, и след няколко разкрача достигна до пътечката, водеща към куп от развалини. През пътечката беше опъната жълтата полицейска лента. Джон имаше право да я отмести или да я прекрачи. Но жълтата лента му напомни за жълтия картон на папката. И Джон внимателно заобиколи. Заобиколи от дясно, край дясното колче, държащо дясния край на лентата. Гледаше в земята. Защото това поне за малко му даваше извинение да не гледа в развалините. Краката му затънаха до средата на петите. Стар пясък. Изпод пясъка се подаваше детска лопатка. Джон усети ново извинение, за още малко да не гледа към купа пред него. Бавно, много бавно, клекна и посегна към лопатката. Пластмасовата дръжка, изгоряла от слънцето, се разпадна при докосване. Децата, които бяха играли в този стар, вече обрасъл пясъчник – тези деца бяха забравили лопатката преди поне 17 години. Джон знаеше. Защото бе чел некролозите в селския седмичник. Цялото семейство се бе удавило. Колата им била затрупана от цимент, излят от разтворил се в движение бетоновоз. И както стават такива проклети случаи – циментовата каша обляла стъклото на колата точно преди входа на мост. Мост 5 метра над буйна река, придошла от разтапящия се сняг, горе в планините. Това беше последното дете на старицата и стареца, живеещи в тази къща. Последното дете, мъж със съпруга, и единствените внуци. Джон си спомняше случая. До като се опитваше да събере в дланта си останките от детската лопатка за пясък.
Джон погледна пластмасовия прах в дланта си. После внимателно го издуха, обратно над обраслия пясъчник. И стана. Вече трябваше да стане. Защото си бе представил, за миг, какво са усещали хората, полетяли в колата от моста. С погледи, запречени от циментова каша. И какво са усещали близките на тези хора, когато са чели доклада. Изваден от измежду жълтия безличен картон на жълта папка.
Джон решително доближи купа развалини. Бавно го обиколи. Видя, че купът от далече иглеждаше на непроходима плетеница от греди, гипс, и мукава. Но от близо можеше да се види, че в купа имаше няколко пролуки, като пътеки през отломките. И Джон влезе в първата пролука.
Видя, че е влязъл в кухнята. Където е била кухнята. Едрите, тежки кухненски уреди, с обгоряла налюпена боя, стояха на местата си. Или под тях. Защото подът под печката бе прогорял, и печката и хладилникът бяха пропаднали до бетонната плоча на основата, на около 60см под пода. Хладилникът стоеше наклонен, опрян в единия ъгъл върху тръба, която – както всички тръби и жици в този тип конструкция - минаваше под дървения под. Джон забеляза, че зад печката, през стената, лежеше смачкана една дървена етажерка. Точно в каквато тъщата на Джон, от поколението на стареца и старицата в къщата, държеше семейните фотоалбуми. Етажерката беше направена с дебели полици, да издържат на тежестта, и с голями разстояния между тях, точно за целта. Етажерката беше празна. Беше смачкана празна. И Джон знаеше, че в къщата не бяха намерени стари семейни фотоалбуми. Изобщо не бяха намерени фотоалбуми – нито стари, нито нови. Всички вещи с лична стойност бяха опаковани и чакаха намиране на най-близките роднини на старицата и стареца от къщата. Една кутия. Това беше всичко. Обгоряли стари военни медали. И други дребни предмети. Но нито една снимка! Нито даже семейната Библия! Най-близките роднини, ако някой можеше да намери такива, щяха да получат една малка картонена кутия.
Хората от пожарната бяха предположили, че всички семейни фотоалбуми и снимки, заедно със семейната Библия, били изгоряли в пожара. Проблемът беше, че Джон не виждаше следи от такъв обширен пожар, който да изгори всичките тези семейни спомени, неминуемо разпръснати в различни стаи. Джон не бе споделил тези размисли с никой друг. Но това беше проклетото усложнение, което не му разрешаваше да отвори папката и да сложи подпис.
Джон извади носна кърпа и внимателно изтри дланта си от пластмасовия прах, от разпадналата се детска лопатка в обраслия пясъчник. Излезе обратно извън купа развалини, и после влезе чрез друга пролука в тях. И видя рамката на снимка. Рамка със стъкло. Хубава, скъпа рамка. Със стъкло. Без снимка. Без картонения гръб. Тази снимка не бе изчезнала просто по случайност. Ако снимката бе изгоряла, тя не бе просто изгоряла от пожар. Тя бе изгоряла от огън, но някой е трябвало да я занесе до огъня.
Джон се стресна от мислите си. Пресегна се към рамката, подпряна на пода и облегната на стената. Вниметелно я хвана и я вдигна. Превъртя рамката в ръце. Опита се да си представи какво бе имало зад стъклото. Снимка, най-вероятно. Но каква? На кой? На някое от трите умряли деца на стареца и старицата? На четвъртото дете, удавения син, с колата в циментовата каша, и неговото семейство? На стопанина на къщата, баща на четири деца и дядо на две внучета, всичките отминали? Старецът бе починал от сърдечен удар, няколко месеца след нещастието със сина и цялото му семейство, с внучетата.
Джон гледаше празната рамка. Във всеки случай рамката нямаше да държи снимка на бабата, умряла тук в къщата, от избухналата газ. Бабата бе живяла сама. И както се разбираше с всеки изминат ден, едва ли щяха да се намерят нейни роднини, които да поставят снимката й в рамка. Всичките роднини на бабата, всичките нейни ближни, всичките хора, които биха я обичали, че да й поставят лика в снимка – те бяха отминали преди нея. Как ли бе живяла, тази стара самотна жена? Джон шумно вдиша въздух. Защото бе разбрал.
Джон нежно остави рамката обратно там, където я бе намерил. Внимателно излезе от купа развалини и се запъти към улицата. Този път заобиколи жълтата лента от другата страна. Не искаше да стъпва през пясъчника и спомените. Когато достигна тротоара се обърна. За последен поглед към развалините на къщата. Към хората, живяли там. Вдигна ръце. Не знаеше защо. Но движението дойде из отвътре. Наблюдаващ го минувач би помислил, че вдигнатите ръце на Джон казваха "почивайте в мир". Но нямаше минувачи. Защото беше 10 часа сутринта, в делничен ден. Минувачи просто нямаше, по малката уличка. Джон се огледа, да провери. За всеки случай. Този момент трябваше да остане тайна на Джон. И на хората от къщата. От каквото бе било къща.
Обратно в сградата на кметството секретарката втренчено проучи лицето на Джон. Бе видяла от къде идва. "Имигрантите, възрастният, той мина от тук, него ден" започна тя. "Минути преди къщата да… Бил помирисал газ. Мина да каже. Връщал се от работа, и помирисал газта. Не му обърнах внимание. Хайде сега, да помирише газ чак на тротоара! Забравих да ти кажа. С пожара и всичките други неща. После си спомних, но мислех, че не е важно."
"А?" успя да каже Джон, обезпокоен от тази внезапна поява на свидетел. Душата на самотната старица не заслужаваше повече усложнения.
"Пожарникарският чу. Беше тук." разказа секретарката. "Хукна към къщата. Тя избухнала практически в лицето му, както радиотелефонирал за дежурната пожарна. Ти вече знаеш това. Според пожарникарският, всичко било Божа работа. Но каквото каза възрастният имигрант – бъзика ме. Още повече, че първо не му обърнах внимание, а после забравих да ти кажа." Секретарката завърши с въпрос в погледа.
"Много правилно!" решително одобри Джон забравянето на секретарката. "Сигурно е имал запушен нос. Грип, или нещо. Знаеш как грипът изменя вкуса и обонянието. Човекът е имал добро желание, но явно се е бил объркал. Не е зле да му звънна, да видя дали вече е оздравял." Джон се уплаши от увереността в гласа си. Уплаши се от лекотата, с която лъжеше. Толкова лесно ли му се удаваше да лъже? В такива неща! Защото бе гледал през празната рамка със стъклото. "Божа работа!" прибързано добави той. "Бог да ни закриля всички!" И влезе в кабинета си.
Този път Джон грабна папката и я разтвори. Прочете отново доклада от началника на пожарната. Внимателно огледа подписа. Просто така. Взе своя доклад, и го вмъкна зад валяка на пишущата машина. В графата "причина за смърт" написа "нещастна случайност". И подписа. Като началник на полицията.
Джон затвори папката с разтреперани ръце. Отнесе я до секретарката и я постави пред нея. Съсредоточено нагласи ръбовете на папката към ръбовете на бюрото. "Нещастна случайност." повтори той. "След такава поредица нещастни случайности – дал Бог мир на душите им!" И излезе вън, на стълбите край цъфналия жасмин. Погледна ръцете си. Стисна пръстите си, все едно държи химикалка. И ги задвижи в подпис. Успя.
|
Подписът
