|
ОТБИВКАТА
Георги Ушев
1986 (08 СЕП 2000)
Междуселският път криволичи измежду деретата, които дъждовни порои са прояли в хълмовете. Сянките на крайпътната растителност лежат върху асфалта в късния следобед. Сочна, тучна природа. Земя на черешите. Така оповестяват крайпътни знаци. А голям, самоделен знак посочва, че при следващата отбивка от пътя има сергия за череши. Монотонността на пътя и плавното люшкане на голямата кола натискат клепачите ми. Решавам да хвана отбивката в пътя - ако не за друго, за да се разсъня.
Колата се залюлява върху непавирания паркинг; земята е постлана със слама, като жълт мек килим. Колите да не вдигат прах. Гумите леко се пързулват върху сламата когато тя е върху издадени от долу камъчета. Спирам колата и оставям вратите отворени, за проветрение. Въздухът мирише на слама и земя. Вятърът повява ухание на череши. Някъде иззад сергията пропява петел. Моята кола е единствената в паркинга. Може би аз съм последния посетител за деня.
Бавно, със сковани движения, се запътвам към сергията. Под бризентовия навес виждам едно момиче. Брои парите в касата. Двама юноши, по външна прилика почти сигурно нейните братя, полагат бризентови наметала върху щайгите с череши. При моето доближаване момичето и братята й спират дейностите си и с открито любопитство ме разучават.
Колата не е типична, за сам млад мъж като мен. Луксозна, голяма, и празна. Лепенките по бронята, разрешителни за паркиране, обявяват колата за допусната в Лоуренс-Бъркли Национални Лабораторий. Лепенките са три, една до друга, за три поредни години, до текущата. Аз също не съм типичен, за пътник из околнатапровинция. По късата черна коса, избръснатото лице, загорялата кожа, и ризатас къси ръкави - мога да мина за съсед чифликчия. Но панталоните са с ръбове.И обувките са черни, лъснати, с гьон подметки. Не, отявлено не съм от тукашните краища. Но от където и да съм, момичето вече е решило, че трябва да се усмихне. Тя решително ощипва ръката на единия от братята, посегнал към нещо подтезгяха. Предполагам че е бил посегнал към пистолет. Което ще е обяснима реакция, при съчетанието от празния паркинг, странния посетител, и отворената каса. Момчето изчервено дръпва ощипаната си ръка и се изтегля край щайгите.
"Черешите са чудесни! Брани по зрялост. Но ако ще купувате - моля побързайте! Още малко и затваряме." обръща се момичето към мен с приветлива усмивка. "А!" успявам да кажа, застанал на едно място, впечатлен от реакцията на брата към моето приближаване. Не, не бях засегнат. Просто бях впечатлен.
"Простете на брат ми!" засмива се момичето и става иззад касата. "Него не го е грижа толкова за касата, колкото да не заговарям непознати мъже." Момичето сплавни движения изправя басмената си рокля, плъзгайки дланите си по нея и впроцеса очертавайки контурите на едно кръшно моминско тяло.
"За това сме я сложили на касата", обажда се ощипаният брат. Виждам как той още търка ръката си. "За да примамва отбилите се минувачи да купуват. Работи за оборота. Иначе извинете за пистолета. Тези дни човек не може да прекали с предпазливост." Лицето на момчето е добродушно. За разлика от лицето на по-възрастния брат, до него. Който е обърнал глава и гледа някъде из дърветата зад сергията.
"Да, равновесието е красиво нещо!" казвам аз и пристъпвам към сергията. Виждам как момичето ме поглежда внимателно, и как братята осезаемо потръпват от думата "красиво". "Красиви плодове искат красива продавачка!" довършвам моето проучване по въпроса с красотата, и поглеждам засмяно към братята.
Щастлива усмивка залива лицето на момичето. Малкият брат ме гледа зачуденои търси някакъв дълбок отвлечен смисъл в моето изказване. Големият брат си намира работа да напусне, без да ме погледне, още с лице към дърветата.
"Ако бяха наши череши, от нашето стопанство - да Ви бях резнала едно голямо намаление в цената. За Вашия интересен начин на изразяване." разперва ръце момичето. "Колко?" питя тя и разтваря плик, в който да сипва череши.
"Тоя още не е казал, че ще купи череши!" обажда се възрастният брат, отвъд щайгите. "Може би предпочита да купи други неща. Раувноувейсейни." добавя той с подигравателен относ към моята бележка за равновесието между красиви плодове и красива продавачка.
"Да, джентълменът точно търси провинциална тиква като мен! Цялата ще ме купи!" заядливо отговаря момичето към възрастния брат. "Не му обръщайте внимание!" усмихва се тя към мен. "Той не може да различи федерален човек от щайга."
"Говорейки за щайга - ако бяха ваши черешите, щях да купя десетина, но тъй като не са - ще се огранича само с една." подбивам се аз, и плащам написаната цена. "И защо мислите…"
"О-о, хайде! Кой друг скита по нашите краища с празна шестместна кола и с такива дрехи?" прекъсва ме момичето. "Ние живеем в провинцията, но можем да мислим. Поне повечето от нас могат да мислят.", добавя тя и сочи с присмех презщайгите.
"Ние примерно живеехме в Ескалон." казвам аз. "Това ме прави провинциалисткато вас."
Касата изщраква. "Моля една най-пълна щайга от най-прекрасните зряли череши да бъде отнесена до колата на джентълмена!" заявява момичето театрално към младия брат до нас. "С комплиментите на заведението, към другар провинциалист от… Къде беше?"
"Ескалон." Изпуфтява младият брат и разтоварва една щайга изпод бризента. "Бяхме на плувно състезание там миналата година, от гимназията. Далече е, отвъд Мантика, край Модесто. Ако можеш да си представиш на картата."
"Като другар провинциалист, разрешено ли е сам да отнеса щайгата?" питам момчето.
"Провинциалист - но говорите за Ескалон в минало време. Излезли сте за да следвате, нали?" пита то. Аз кимвам в подтвърждение. "Но не сте се прибрали обратно! Хубава е провинцията - за слушане на песни по радиото. От далече. Предпочели сте правене на бомби пред селското стопанство." сериозно заявява момчето. "Ей ги лепенките за паркинга. Бомби и ядрени оръжия - това правите там."
"Ядрените оръжия са в Ливермор; на лепенките пише Бъркли." сухо отбелязвамаз. "Едното място търси начини да убива хора, а другото - да ги лекува. И дветенеща са нужни. Вие имате нужда от пистолет под тезгяха, Америка има нужда от ядрени оръжия другаде." С което мое изказване аз подхващам щайгата с череши и понечвам да се обърна към колата.
"Вие да не се засегнахте?" извинително провлича момичето и посяга да ощипе брат си отново. "Ние май прекалихме с мисленето и заключенията!"
Аз мълчаливо отивам до колата, и макар че съм с гръб към момичето и двамата й братя, усещам погледите им дълбаещи пространството в просторния багажник щом капакът отскача нагоре. Огромен багажник. Чист. Празен. Слагам щайгата вътре, и нарочно го оставям отворен. Нека намират в празнотата му каквото искат.
Доближавам се пак към сергията. "Сега е мой ред, аз да мисля и да заключавам." казвам усмихнат аз, но гласът ми протрептява сериозно. "Вие не искате да живеете тук, в провинцията. Искате да се махате. Кой както може. Красиво, жизнерадостно момиче - гарантирано ще намери шанса да се махне от тук. Щом завърши гимназия. Като съпруга на уреден мъж. С уреден живот. Такива шансове няма за момчета; те ще трябва сами да драпат за да се махнат. Справка зависттана братята към сестрата. Да продължавам ли? Защото аз съм ги виждал тези неща. В Ескалон. Не пред щайги с череши, а пред гюмове с мляко."
Момичето и младият брат са се подпряли на тезгяха и са ме зяпнали като гръмнати. С крайчеца на окото ми виждам силуета на главата на възрастния брат да наднича иззад щайгите.
"Все пак младият брат е свободен." продължавам аз в тишината. "Не е вързан към семейното стопанство. Има шанса да издрапа. Да се махне от провинцията.Но възрастният брат - той поема стопанството. Той е обреченият. Като най-възрастен, негов дълг е да ви даде свободата да се махнете. Или напуска - и плюе на родителите ви, или остава. Той остава. Тук. И сърцето му се къса да гледа как сестра му си пробва крилете - да излети на свобода. И как брат му - и той може да мисли за други светове. Това боли. Да. Но знаете ли какво боли повече?" питам аз зяпналите слушатели. Които мълчат, неподвижни.
"Ние напуснахме Ескалон, защото като имигранти, бедни имигранти, ние цял живот да бяхме работили като обречени, и целите да се бяхме разпродали на парчета - пак нямаше да имаме пари да купим един квадратен фут земя. От уредилите се, богати стопани, чиито деца как ли не си усукваха мозъците за да измисляткак да се махнат от провинцията! Това как го виждате: родители, отгледали дведъщери, с два зета, с осем внучета - и да няма кой да се завърти да им окастрибадемите? Един мизерен акър бадеми! Че да ги кастри някой непознат. Външен. Чужд. Като мен. Какво ще кажете, вие един ден да наемате някой като мен, дакара трактор с вас, защото вашите собствени деца са се изнесли от провинцията."
"Ние… Ние никога не сме се виждали като притежаващи нещо, което друг желае." първи се съвзе младият брат.
"Ще ви е полезно да се видите!" завърших аз моя ред в мислите и заключенията. "Ще видите земята на черешите около вас."
Оставих момичето и младия брат, все още подпряни на тезгяха, със замислени погледи пред себе си. Затворих багажника, влязох в колата, и запалих мотора. Наизлизане от паркинга видях възрастния брат, застанал встрани край щайгите с череши. Едната му ръка стискаше бризента. Другата ми махаше, с отворена длани разперени пръсти. Лицето му остана наведено към земята.
Щом гумите на колата стъпиха обратно на пътя, натиснах газта. Колата безшумно се втурна в синкавия влажен въздух под розовото залезно небе. След първия завой отбивката в пътя изчезна от задните огледала.
|
Отбивката
