|
НЯМА ОТЪРВАВАНЕ
Георги Ушев
30 АВГ 2000
…"Веднъж ги наредих всичките пред гаража. Бяхме се събрали да гледаме футболен мач. Разотиват се. Кой цивилен, кой с униформа. Все едно полицейски събор имало у нас. Всичките семейни; аз ерген полицай в къщи не пусках! И ги наредих, джентълмените полицаи, за разговор, и им казах ясно: "Ще ви изтрепам! Само да хвана някой ваш хлапак да е докоснал моя дъщеря – ще ви размажа по паважа! Ясно ли е? Моите дъщери с полицейски живот няма да се цапат! Прерязвам нишката с мен. Ясно ли е?" А те, наредили се мирно, пред вратата на гаража, стоят и викат "Да, Сър!" "Ще предадете моята заповед на вашите лапишници! Да не се разправяме! Ясно ли е?" "Да, Сър!" Един капитан от Лонг Бийч после идва, внимателно, хваща ме за рамото, и казва: "Успокой се! Каквото е писано – това е. Момичетата ти се дипломираха. Ако до сега не си ги възпитал да бягат от полицаи – вече е късно. И ние сме хора. Какво очакваш от нас!"
Защото, разбираш ли, веднъж полицай – винаги полицай! Няма отърваване! Всичките ти приятели са полицаи. В най-добрия случай да се сближиш с някой пожарникар. Или съдия. Или прокурор. И това е обществения кръг. Обществената изолация. Никой не иска да дружи с теб. След време ти сам не можеш да понасяш другите, та неприязънът се изравнява с двупосочност. И децата ти израстват в изолация. До като са малки не го осъзнават. Но евентуално разбират какво става. Да не говорим за душата на съпругата. Вечният ужас да остане вдовица. Няма полицейски дом без резливия пукот на полицейско радио. И без някаква несретница да се услушва по него, щом съпругът й е на работа. Чустваш се като затворник в собствената си страна, знаеш ли? Търсил ли си работа, като бивш полицай? Полицейското минало виси над теб. Аерокосмическата промишленост – това е толкова далече от полицейството колкото стигнах. Тук няма изолация. Поне не я усещам. Ето, виж какви неща ти говоря сега, в работно време даже!
А не съм се бутал да ставам полицай! Бях наборник. Войска. Корейската Война. Завършвам подготвителния лагер и доброволствам за специална служба в Кореа. Да се показвам мъж! Не съм разбирал идеята във войската. А идеята е да смачкаш личната мисъл. Личната агенда, така се казва. Мачкане на личната агенда. Ако ще правиш нещо, ще го правиш не защото ти искаш, а защото войската ти заповядва. Много силна логика! Аз искам да ме пратят в Корея. Обаче войската знае по-добре от мен къде е правилно да бъда пратен. И какво? Пратиха ме на другия край на САЩ. Оръжейна поддръжка за военна база. Инспекция на оръжейни доставки преди да бъдат одобрени за отпращане отвъд океаните. Съвестен съм. Ученолюбив. Ефикасен. Сам можех да върша работата на цялата рота. Която щом видя, че съм надежден човек и покривам наряда на всички, се запиля по пиене и курви в града. Аз не се смущавах; виждах в оръжейничеството пролука към технологичните полета, билет към добро бъдеще. Ето, помогна ми в инжинерството, виждаш.
Веднъж съм наказан, мия пода. В бараката на Военна Полиция. Бяха ме арестували за сбиване. Праснал бях един, защото напсува майка ми. Аз съм трето поколение американец, по рождение. Но съм хърватин, по кръв. Такива псувни не отминавах! И Военната Полиция ме прибраха, но един ме разпозна, от оръжейната рота, знаел ме за добро момче. Пуснаха ме тихо, без да ми чернят досието с арест, но с наказание да измия пода. И аз мия пода. И звъни телефонът. Командващ полицията иска всички дежурни, до един, веднага някъде в базата. Да усмиряват безредица. Да, обаче един от полицаите се закъркал; сритали го да спи скрит в шкафа с метлите и кофите. Затворили шкафа, и подпряли пръчка с парцал на вратата, ламарината да не кънти от хъркането. Обаче командващият иска всички до един в базата. Ще брои глави, така казал.
И както аз мия пода и не си навирам носа в чужда работа, полицаят, който ме бе разпознал и ми бе издействал освобождаването от ареста, идва и ми се усмихва. Много силна усмивка. "Спираш миенето", казва, "и идваш с нас. Траеш си в джипката. Командващият ще брои зелки от далече; няма страшно че имаш друга униформа. После те докарваме тук. Услуга за услуга." И ето ме в джипката на Военна Полиция, край мелето в базата. Хубаво меле! Здрави момчета, добре охранени, силни. Качествено се бият. Аз разбирам от тези неща. В гимназията бях в отбор по джудо. Даже шампион ставах, някой път. Полицаите се разгърнаха в кордон. Аз залягам в джипката. "Пияният лайнар – и той в кордона!" крещи с мегафон командващият полицията отвъд мелето. И ето ме и мен пред биещите се. В полицейския кордон. Без полицейска униформа.
Трепаджийте ме забелязаха веднага. "Педераст, от кога си цъфтящо ченге?" изреваха няколко гласа, и ето ме дейно участващ в мелето. Полицейският кордон беше нагънат, и аз там. Всички сме заедно, и се браним от налитащите войници. Леле, какво трепане! Не знам колко продължи, обаче устискахме до като дойдоха още джипки Военна Полиция и усмириха положението. Оглеждаме се – пред нас вал от тела, в безсъзнание. Полицаите имаха палки, но аз бях с голи ръце. И гледам – добре съм се отчел! Смачкан нос, разцепена вежда, размазани устни, насинени очи – обаче гордост ме хваща, да ти кажа! Даже тези дни, щом мина край военна база и видя момчетата във физ-зарядка, и си помисля как бях натръшкал вал от такива момчета в онова меле, тръпки ме побиват, от гордост!
И хоп – идва командващият Военна Полиция. Гледа мен, гледа старши сержанта на полицаите, дето ме бе "мобилизирал"… Нагазихме в говната! Но преди командващ полицията да успее да отвори уста, да ни поясни колко дълбоки ще са говната, идва джипката с полковника, командващ базата. "Войници, какъв е този шум?" изправя се той в джипката, а-ла Патон, все едно реч ще държи. "Леко недоразумение, Сър!" докладва командващият полицията. "Момчетата тъкмо учат ръкопашен бой. Пробваха се." "Какъв е онзи екземпляр?" изревава полковникът и сочи към мен. "Каква е неговата униформа?" Аз накланям поглед, и егати разкъсаната униформа! Облят съм в кръв. Къде моя, къде чужда – подробности. Ужас! Ето ги говната, посипаха се! Мисля си. Обаче командващият полицията излезе отракан офицер. "Окървавена, Сър! Сложена за учебен реализъм." Полковникът постави ръце на кръста, това беше модерната мъжка стойка, ръце на кръста, палци отзад; иначе палци отпред беше педерастко. "Вие сте лайногъзци, до един! Утре всички на инспекция в перфектни нови униформи на Военна Полиция! Бегом обиколка на полигона, да се научите да разпознавате тренировъчна площ!" завърши полковникът и джипката му отпраши.
И на следващата сутрин аз съм на инспекция с униформа на Военна Полиция. По личната заповед на командващ базата, както излезе. Дослужих двете години във Военна Полиция. Чак кариера направих! Придумаха ме да остана още две. Не осъзнавах какво значи да си полицай. Не знаех в какво се забивам. Не можех да предценя в какво русло засилвам моя живот. И после от там – живота на моето бъдещо семейство. А иначе до като носех униформата – като петел ходех!
Съвестен бях и в полицейството. Значи, харесаха ме и там. "Специалист си бил по оръжие", отбелязва веднъж капитанът. "Правим те инструктор. Инструктор сержант. Доброволстван си лично от мен. Подписвай тук." И ето ме инструктор на новобранци. В обяснение на вторите две години. Тогава пък къде се забих! Знаеш ли какво значи военно обучение? Лаене, това значи. Лаеш. Лаеш заповеди. Лаеш псувни – защото не може заповед без псувня. Не се възприема от хлапаци. Започнах учтиво, цивилизовано. По тъмно една сутрин среща ме капитанът. "Осираш се!" казва. "Чувам да ти лепят педерастки прякор. Ти военен инструктор ли си, или литературна дришня? До две седмици ще се поправиш! Иначе ако не си педераст – ще ти разпорят втора гъздупка за такъв."
Поразпитах тук-там. Прякорът ми бил "Възглавница". Аз пощурях. Вдигнах ротата веднага. Да е било към 0430, най-късно. Както бях пощурял, като я строх цялата рота в бараката пред леглата! Наборниците премигват стреснато. Не им дадох време да се осъзнаят. Като залаях! "Мир-но! Майчееби гъзчервеи, вие не сте нищо освен смрадливи говна! Дайте петдесет! Свийте преебаните ви задници и помпайте!" И всичко удря пода и помпа лицеви опори. "Мир-но! Куроглавци! Знаете ли коя страна в Европа е имала най-много нацисти на глава от населението? Удостоверено не от путка ви майна, а от военни съдилища на Съединените Американски Щати! А? Хър-ват-ско! Моята кръв е хърватска! За лайнарско неуважение към американската история – още петдесет!" И хайде пак всичко заляга в лицеви опори. "Мир-но!" излайвам. "Къде щеше да е Америка ако онези зверове бяха прегърнали американската страна, вместо да завират глави в гъзовете си? Американското знаме щеше да стърчи забучено в гъзовете на целия свят! И сега като имате хърватски звяр за инструктор, вие искате ли да забучвате американското знаме в своетовния гъз? Не ви чувам!" И пак им тряснах петдесет лицеви опори. Пак ги стегнах в мирно. "Ще забучвате ли американското знаме в световния гъз?" излайвам пак. "Да, Сър!" "Не ви чувам!" "Да, Сър!" изревават запъхтяните гърла. Тряснах им още петдесет лицеви опори и започнахме деня. С други взаимо-отношения, след този разговор. След две-три седмици такива разговори, така се казваше, "разговор", с правилните хубави псувни и епитети – гледай каква рота спретнах! Струни за пиано! На млади години имах синкаво-черна коса и мустачки. И прякорът ми от "Възглавница" беше облагороден на "Х", за Хитлер. Обаче нали съвестно учех момчетата – моята рота ритна задник по стрелби и упражнения при завършване на обучението. Току чуех някое от моите момчета да се перчи като нацистки звяр… После вече нещата се уталожиха, и по-следващите курсанти ме наричаха "Хърватинът". И така до края. Иначе не знам дали Хърватско е имало най-много нацисти на глава от населението. Измислих го тогава, на момента. Звучеше добре. Знаех, че са били съюзници с германците. Както българите. Та нямам проблеми с това. После новобранците не Хитлер, ами и демократ да ме наричаха – не ми пукаше. Имах нужната твърда репутация.
Днес съпругата като залае! Някой път. "Моме хърватска", гугутна й, "ти кога прихвана жилката на военен инструктаж?" А тя е хърватка, повече от мен. Така е в Америка. Колкото повече надуват за асимилацията – значи повече я няма. Ето защо аз казвам, че ти ще се ожениш за българка. Ясно? Без козируване! Приятелски разговаряме. Това си ми е навик. От ония години. Щръква, от време на време. Това и съпругата казва. "Маршируваше и заповядваше. Блеснал лайноглавец! Аз те облагородих и цивилизовах, ясно? Имаш ли проблем с това?" Така го каже, "имаш ли проблем с това?", старият навик ме изопне като пръчка. Уплаша се, знаеш, че каквото паднало от мен – лепнало се на нея.
После разбрах аз какво значи да си полицай. Няма отърваване. Тъкмо вържа човешки отношения със сеседите – мине полицейска кола, с няколко захилени униформи. Чинно стоят пред вратата, натискат се лично да ми предадат поздрав от някой приятел от Военна Полиция, станал клечка някъде… Представят се, джентълмените, шапки свалят… Съседите повече не смеят да ме погледнат; и кучетата си не смееха да пускат от нашата страна на улицата. Ако няма начин – пуснат едно пластмасово "здравей", то мен ме заболи да гледам как си огъват лицата. Напънахме със съпругата да установяваме нормални отношения в комшилука. Доброволстваме за това и онова и за събори и добродеятелни дружества и за каквото ти мине на ум. Не искахме децата да раснат изолирани, единствено с деца на други полицаи. И тъкмо великите напъни задвижиха нещата към промяна – ето ти размириците в Уатс! Мобилизираха ме. От полицията. Униформа и всичко. Велики приветствия в полицейското! "Гордеем се с нашите осолени военни ветерани!" Окончателно бях приет от полицията като свой. И от обикновеното общество като чужд. И така си остана.
Не се оплаквам от приятелството на полицаите. Уважават ме хората. Толкова години работя в аерокосмическата промишленост, инжинер – а те още идват да поддържат връзки. По ранг от Военна Полиция ме равняват на голяма клечка в гражданските организаций. Ветеран полицай, инструктор, изобщо звяр. Дава ми авторитета да ги строявам и да разговарям с тях, според нуждата. Както тогава им дръпнах разговор пред нашия гараж.
След Уатс казах на съпругата, че ние сме безнадежден случай. Обаче ще правим всичко възможно децата да нямат нищо общо с полицейски живот. Напънах аз възпитанието. Съпругата ми дръпна разговор. Че с моята заповедническа натура – току децата от инат се бутнали в полицията. Година и нещо военна полиция, две години инструктор – и знаеш ли колко години ми взе да омекна до цивилна форма? Но успях! Както бях успял да обърна страницата с новобранците – така я върнах обратно. Аерокосмическото инжинерство беше края на моите способности да добия цивилна мекота. "Моето момиче", казвам на съпругата, "в теб е цивилното развитие на семейството. Каквото решиш – бутам зад теб!" Тя искаше да отваря сладкарница. Оп-па! Рипнах през покрива. Сладкарница, значи полицейска фокусна точка, това значи. Ни-ко-га! Отворихме магазин за сладкарски пособия. Отлично! Децата помагат на съпругата. Далече от ехото на моето полицейско минало. Далече от аерокосмическите военни мисловности.
И започнахме да отброяваме децата каква професия завършват. Синът, първото дете, най-голямо шубе брахме за него! Завърши антична антропология. Алелуя! Сега шари по Източното Средиземноморие, на археологически гмуркания. После дъщерята – и тя в хуманистични науки! И за нея се тревожехме. Тези дни, с изгъзиците по жени във военна униформа и в полицията… Виждал ли си "майчинска" военна униформа? Ето виж разработки от Отдела на Отбраната за бъдещи униформи. Ако не си виждал такива чудеса. Имат нужда, от майчинските униформи. С една трета от жените в униформа бременни, не ми побира главата какво ще правят. Военни детски ясли? А дъщерята залиташе малко по феминизъм – що треперачка беше да не хлътне по полицейска кариера! Слава Богу, и тя остана човек! Малката дъщеря изобщо не я мислехме. Обичаше да рисува. Скулптираше фигурки за сватбени торти и такива неща. Завърши финно изкуство. Момиче на място! Нежно, женствено. Душичка!
Първата възпитателна фаза успешна! Започнаха треперачките по задомяване. Синът да се хване за полицайка – малка вероятност. Ерген е, но няма страшно. Той е вече хвръкнал в цивилния свят. Голямата дъщеря – и тя се задоми далече от полицейството и военщината! Алелуя! Остана малката дъщеря. Приятел има, казва ни; сериозни намерения. Ние не се тревожим за нея. Не й додяваме с разговори и въпроси. Вече сме спокойни. Аз съм спокоен. Току видя малката дъщеря и съпругата да си шушукнат нещо, от време на време. Женски работи, мисля си, и гледам на света с ведра душа. Полицейската нишка започна и завърши с мен.
И какво? Малката дъщеря ни доведе полицай! Казала тя на майка си. За това били шушуканията. Води го в къщи. Аз се прибирам от работа и гледам – а! Полицай! Знам баща му. Добро семейство и всичко. Но полицай! "Младеж", лайвам, "кой ти е разрешил да стъпваш тук?" А момчето се изпружило, като на инспекция. Така е редно, щом с него разговарям аз. "Ако не ти видя стоповете към улицата след тридесет секунди, ще разговарям с твоя лейтенант. Ще го размажа по паважа. После тебе. Ясно?" Леле, дъщерята като заля сълзите! Съпругата дойде от кухнята, и като застана на вратата. Обърната към мен. С ръце на кръста. Палците на зад. Мамата си трака! Полковникът от базата, едно време, трева да пасе. "Нашата дъщеря си е избрала съпруг. Довела го е за да го представи. Ясно? Преди да реши кога да се венчаят. Имаш ли проблем с това?"
"Тя да реши кога ще се венчаят, за да му друсне обучение за съпруг…" парафразирам аз и внимателно, много внимателно се взирам в очите на момчето. Търся искрите на съпротивата. Виждал съм ги, искрите. Когато бях инструктор във войската. Искрите на отпор, мисловен отпор. Никой не може ди ги скрие. Може да ги потули. В отраканите мошеници потулените искри блясват за толкова кратко, че без опит не можеш да ги уловиш. Но искрите блясват. И аз имам опит. А очите на момчето благи, усмихнати, като на кутре.
Гледам аз очите на момчето и виждам бъдещето. Малката дъщеря, нежната, финната, женствената, артистката, ще командва като инструктор. Полицай зет; зле! Но дъщерята в команда – това пък премахва други тревоги. Брей, научил съм децата на нещо хубаво! Сгрея ми душата, знаеш ли? А аз бях брал черни мисли, тя да не хване някой дебелак и командаджия, да й почерни живота. А то детето – избрало си добро момче. Е, полицай. Но можеше да е и по-зле, нали? Баща му беше познат. Да съм честен, не бях разговарял с него пред нашия гараж. Защото баща му е в полицията на Ранчо Кукамонга, в храсталаците. Но добро семейство. Няма болести, наследствени и други. Няма семейни каши. Няма разводи. Е, не са хървати, но са евро-американци. Отлично семейство.
"Младеж", обръщам се към зетя. Той вече е зет, вързан. Но го наричам "младеж", за ефект. "Знам твоите родители. Познавам баща ти. Утре идвате цялото семейство тук. По покана. Всичките ци-вил-ни! Ясно? С баща ти ще разискаме правилния път за твоята полицейска кариера, съответстваща на мъж със семейство. Моята дъщеря няма да става вдовица. Имаш ли проблем с това?" "Не, Сър!" вика момчето, с радостен глас. "Сега", казвам, "носиш две бири от генерал моята съпруга, и идваш тук да те видя кой си и какво си!"
И това е. Малката дъщеря се венча за полицай. Умно момче. Завършва задочно право; на там го засилихме с баща му. Щом се дипломира, ще може да избира следователска или прокурорска позиция. Добре е. Стъпка напред и нагоре. Даже ако остане полицай, ще е полицай на бюро, с един крак в кръга, и с другия крак свободен. Защото, както ти казвах в началото, от тези неща няма отърваване."…
|
Няма отърваване
