Миналата година, като обикаляхме Щатите със жена ми, минаваме през Монтана. Там спахме в някакъв мотел и на сутринта си продължаваме пътя. Беше вече Септември месец и докато в Калифорния времето беше все още топло, в Монтана предното стъкло на колата ми беше заскрежено на сутринта. Направо си беше студ. Запалих колата и я оставих да загрява пред вратата на стаята, докато с жена ми стягахме куфара и товарихме багажника на колата с останалите ни принадлежности. Потеглихме. Обичам да шофирам когато навън е студено, в колата е топло, във въздуха прехвърча ситен сняг, но шосето е чисто. Карах с малко над отпределената от закона скорост - 79 мили на час. Закона в този щат определя 75 мили на час (120км/ч) като законно максимална. Както си повдигнах погледа от одометъра (километража), гледам щатски полицай идва насреща, по отсрещното шосе. Между двете шосета (за двете посоки), на това място имаше разстояние около двадесетина метра. Тези двадесетина метра не на всяко място могат да бъдат пресечени. Както и да е, дори не направих опит да намаля до под максималния лимит. Обикновено за такава малка разлика не правят въпрос. Този полицай изглежда не мислеше така, защото го видях в огледалото за обратно виждане, че намали скоростта си, пресече разстоянието между двете шосета и наду колата си след мен да ме настига. Очаквах, че го прави заради мен. Други коли нямаше по пътя. Само двамата бяхме. Намалих скоростта, дадох знак, отбих в дясно и спрях. Полицаят също спря зад мен. Жена ми се разтревожи. Никога не живяла на запад, очакваше най-лошото. Аз лично нямах от какво да се страхувам. Освен глоба, нищо друго не можеше да ми се случи. Останах в колата си докато след минута полицаят не излезна и се запъти към моята страна на колата. Отворих прозореца си до половина. Беше много студено навън за да го отворя до края доброволно. Докато работих във Флуор, в старите ни сгради, които после компанията ни продаде на ARAMCO (Arabian American corporation) а ние се преместихме в нови, след работно време биваха организирани сказки с видни политически или икономически дейци, с нищо друго освен просветителна цел. Една от тези лекции ни беше изнесена от шефа на полицията в Хюстон по това време (Папи)Бонд. Папи му беше прякор. Близо час и половина ни разказва за работата на полицията от което запомних и до ден днешен колко ги е страх по време на работа (когато трябва да задържат престъпник или нещо от този род). Този човек ни обясни винаги да имаме това пред вид, когато си имаме работа с полиция и съзнателно да направиме работата им по лека, давайки ни пример как да става това. Полицаят, спирайки който и да е, по какъвто и да е повод, очаква че може да бъде убит, както се е случвало не един път. Той е нащрек. Кобура му е откопчан и при непредпазливо движение от страна на спрения, може да извади пистолета си и да стреля. До такава степен са опънати нервите им. Как трябва пък ние, обикновените граждани да постъпваме в случай, че бъдеме спряни. Никога не трябва да правиме резки движения. Когато излизаме от колата си, да излизаме с гръб към полицая, след което да се обърнеме бавно към него. Ако поисканите ни документи са в жабката на колата, да предупредиме полицая, че трябва да отвориме жабката за да ги извадиме, за да не помисли че вместо да извадиме документите от задния си джоб, се присягаме към жабката да вадиме пистолет и множество други подобни действия, които целят да успокоят полицая и да направят работата му по-малко напрегната. Предполагам тези неписани правила важат навсякъде. Полицаят беше щатски. Към тях имам много по-голямо доверие от колкото към градските полицаи. Никога няма да поискат подкуп, ако ти им предложиш може да те арестуват и са винаги много акуратни. Никога няма да ви спре ако няма на лице нарушение. Докато го чаках да дойде, по радиото се беше осведомил за колата и нейният собственик. Сега трябваше да сравни информацията си с тази от мен и ако всичко съвпадне, да ми каже какво е обвинението. Всичко съвпадна. Обвинението беше че карам с 89 мили на час при разрешена скорост от 75 мили/час. Беше ми надул скоростта с цели десет мили, което автоматично причинява глоба от $200. Ако съм прескочил скоростта с още няколко мили, бих подлежал на арест (опасен за движението индивид). Протестирах. Казах му, че току що си бях погледнал километража, когато видях и него. Скоростта ми беше само 79 мили. По начало гледам да спазвам законите, особено когато вдигнаха минималната скорост от 55 мили/час на 75 мили. Преди си беше агония да се влачиш по тия хубави пътища с нещастната скорост от 55 мили (88км/ч). 75 мили за тези ми години се ядваше. Нямахме бърза работа. Дори и 79-те мили не бяха нарочни. Идваше нанагорнище и може инстинктивно да съм понастъпил педала на газта малко повече. Нищо което да предизвика безпокойство в който и да е щатски полицай. Изглежда го бяха закъсали с финансиите в тази част на Монтана. А може би и в целият щат. Това им беше един от начините да се пооправят. Много ме беше яд. Не очаквах такава постъпка от щатски полицай. Принизяваха се с обикновените, градски полицаи. След като не съм съгласен с неговата констатация, попитах го какво ще стане ако не подпиша акта. Каза, че щял да ме арестува и да ме заведе директно в съда и съдията да се произнесе по случая. Добре ама беше неделя. Значи трябваше да преспя на топло до следващия ден, жена ми през това време да поеме колата в свои ръце и да потърси хотел или мотел да се настани. Щяхме да похарчим повече пари и време от колкото щяхме да спечелим а и нямаше гаранция за това как ще се произнесе съдията. Обикновено, ако толкова държиш на истината, съдията се съгласява с теб и те освобождава без глоба. Могат да си съберат парите мирно и тихо от хора които преглъщат несправедливостта и плащат. Никога не знаят какви ще са последиците от един инат, който държи на истината повече от колкото на парите си. Не си струва разправията. Подписах акта и си продължихме. Известието за глобата щеше да дойде по-късно на адреса ми в Хюстън. Щях да напиша чек и да им го изпратя. Не си заслужаваше за двеста долара да си зацапвам досието. Не знам какво би станало ако не платя. Преди години нищо не ставаше, но да не ти се случва да те спрат повторно в същият щат. Спестените пари излизат през носа с лихвите. Скоро забравих за случилото се. Бяхме на път за Чикаго да се израдваме още един път на този красив американски град. Бяхме там две години преди това и жена ми много го хареса. Бях решил да я израдвам още един път преди да продължим пътят си към Флорида. Има ли смисъл това което написах до тук? Не знам. Може и да няма. Какво значение има? Имах едно нещо на ум, но се извъртяха нещата докато пишех и друго излезе. Карай да върви.