РАЗПЪРХАНИ РАЗМИСЛИ Георги Ушев 10 АВГ 2000 Касовата бележка е две педи дълга. Няма нищо. Ние имаме търпението да я прегледаме ред по ред. Добили сме го, търпението. Станало е навик. Заради вечните грешки. Както примерно Д6.99 за напитка, вместо обозначената цена Д3.99. Този път са се опитали да ни минат с цената на този артикул. Миналият път беше с цената на плодове. Касиерките все още чинно поправят грешките. Едно време се извиняваха. Вече не. Писнало им е от "грешки". Не, касиерките не са виновни. Просто компютеризираната ценова данна база е "изпуснала" додатване в цените. "Изпускането" не трае дълго, не! Само час-два след оповестяване на снижаване на някаква цена. Само час-два на "грешки" в цените. Много демократична шашма. Набляга на американския индивидуализъм. Който хване грешката – получава си обратно надплатената цена. Който не хване грешката – чиста печалба за магазина. (Да,"грешката" винаги, ВИНАГИ е за магазина!) Не, управлението на магазина не е алчно. Нали има конкуренция! Тя оеднаквява завличането в сметките, по природен начин, в свободна пазарна икономика. Борсовите анализи на магазина го сочат доста печеливш. Но това е защото не разбираме болката на управлението, нагънато от много жестока конкуренция. В пари, печалбатите са мащабни, както са мащабни оборотите. Иначе управлението цитира чиста печалба към 4% от оборота. Гола мизерия! Впрочем, споменах ли "пропуските" на купувачите? Те просто "пропускат" да платят за някоя и друга стока, нищо повече. Магазинното управление с мечтателност отбелязва, че без тези "пропуски" печалбата би скочила на 15% от оборота. Но без пояснение дали тези 4% или 15% включват "грешките" на компютеризираната ценова данна база. Ценовата данна база, ах! Магазинът не може да си позволи назначаване на компетентен специалист, че да я поддържа в изправност. Специалисти има, но те искат повече от минимална надница. А защо магазинът да се напъва да плаща повече? Размяната "грешка" за "пропуск" е много доходна. "Грешката" се прави от компютър, който не може да бъде арестуван и съден. Виж, "пропуските" са правени от личности; за тях има и арест, и съд, че и затвор. Между 100 "грешки" и 100 "пропуски" – "грешките" бият по успех. Ако някой е недоволен – нека се оплаква на неговия сенатор и конгресмен! Да смени законодателството! Законодателството, да! Много силно положение, законодателството. Особено с минималната надница! Която магазините едва могат да си позволят да плащат. О, финансови мъки! Нужни са маневри! Махаш едно работно място с 40 часа седмично, и отваряш 5 по 10 часа. Значи, създаваш 4 "нови" работни места! Икономическите статистики блясват! Блясва законът, че работници с график 20 и повече работни часа седмично трябва да получават облаги като болнични, отпуска… Законът е спазен, до буква! Работниците с по 10 часа седмична работа получават нула облаги, точно по закон! (Тези "спестени" облаги обясняват прехода от 1Х40 към 5Х10.) Но нещо куца тук. Защото работниците не са толкова недоволни от заплащането, колкото би се очаквало! Защото заплащането на труда е определено по логиката на свободната пазарна търговия? Да, заплащането на труда се определя от динамично равновесие. Работодателят иска труд без пари. Работникът иска пари без труд. Динамиката влиза в ход. В ранните 1800, когато тя започва да се разиграва в САЩ, някои работодатели са набирали работници, по контракт (обикновено за седмица). Работниците изпълняват контракта – и после четат съдебно оповестение, че работодателят е банкрутирал, и не може да им плати. Примерно, тези хватки са били много силно положение при началния строеж на плавателните канали в северо-източните щати! Ако работниците се опитат да уравновесят незаплащането със зариване на изкопания канал, примерно, каналът бива обявен за собственост на приемателите на банкрутиралия работодател – и работниците нямат право да го пипнат. Хватките били невероятно успешни, до като били прилагани на имигранти без опит с такива положения. Смущавали се, хората, обърквали се, казвали едно "майна му", и отминавали, да се заселват по дивотията на Мичиган, отвъд края на американската цивилизация (в онези години)… До като идват ирландците, столетия обработвани в този стил от английските лордове… В окупирана Ирландия. Но тук, в свободните САЩ, ирландците се заопъват. Имали са си тайните комитети на Шин Фейн, точно като работодателните "съдружия" по "банкрутиране". И започват динамиките, с поредиците от съсечени "банкрутари" и обесени ирландци… От онези ранни години на 19-ти век започват американските профсъюзни движения… Културно казано, "американското общество подходило към установяване на динамично икономическо равновесие". Като гледаме следващите 100-и-нещо години "динамични развития", до разстрела на стачкуващи миньори в Колорадо, танковете на МакАртур във Вашингтон, срещу мизерниците от демонстрацийте на американските ветерани от Първата Световна, и млатениците между "ударните отряди" на автомобилните заводи и тяхните работници, – егати подходът! Вярно, "динамиката" е създавала внушителни зрелища, с които САЩ достойно се отчитат към световната трудова история. Примерно ръкопашните битки, във Флинт, 1937, между корпорационните полицаи на Всеобщи Мотори и стачкуващите работници: полицаите с оловни тръби, сълзотворен газ, и овни за разбиване вратите на окупираните от работниците заводи; работниците, въоръжени с всякаква железария, с катапулти за хвърляне на двигателни блокове срещу корпорационната полиция… Да, в крайна сметка се е достигнало до равновесие, но така ли искаме да го поддържаме?! Разбира се, че не така! Жестокостта на описаното "уравновесяване" е произхождала от това, че работодателите са живеели от производството от наетите работници, а работниците – от заработената надница. Чисто уравновесяване между тези две страни, в икономическо измерение, колкото и да е било мръсно и долно и кърваво, в човешко. Което ни връща към липсата на недоволство всред магазинните работници. Не, те не могат да живеят на минималната надница от магазина, и с орязаните часове, на колкото и 10-часови работи да се разкъсат седмично. Едно време това е щяло да причини буйно "динамично" уравновесяване. Не днес. Защото голяма част (да не кажем повечето) от работниците в магазина допълва дохода си чрез федералните обществени подаяния за бедни. Примерно, "Уолмарт", най-голямият магазин работодател в САЩ, има около 50% от работниците си на обществени подаяния! Обществените подаяния, да! Много са непатриотични, защото смучат от американския данъкоплатец! И нека силно викнем "у-у, непатриотични смукачи!" по магазинните работници! По-трудно да се забележи, че магазинът, като работодател, печели още повече от обществените подаяния. Защото магазинът не плаща пълната цена за наетия труд! Той плаща частична цена за труд, чието качество, физическо, умствено, и морално, НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА чрез живот върху заплащаната надница. Ето как магазинът може да си позволи да оперира без щат за машинист, да поддържа хладилници и охладителни системи, примерно. Много по-евтино е да бъде викан механик по нужда, по всяко време на деня, със заплащане на час. Без подсигуряване на какъвто и минимум работно време. Без никакви трудови облаги. Този човек е наличен – и може да бъде викан така, и може да си върши работата – единствено защото обществото, по страничен начин, чрез обществените подаяния, подсигурява неговия живот. Обществените подаяния са единствения начин за зле-платените работници да компенсират несъответствието между тяхната трудова стойност и тяхното насъщно заплащане. (Да, те са свободни, ако се напънат, с ум и шанс, да се измъкнат от тази трудова класа. Но темата тук е класата – не лицата в нея. А класата ще я има, по един или друг начин.) За разлика от работниците си, магазинът има много начини да наваксва подобно съществуващо или приумено несъответствие между стойността на магазинните услуги и насъщната печалба! Освен употребата на труд, частично финансиран от данъкоплатците, има и други хватки. Малко по-сложни са другите хватки, да! Банките бяха насилени да станат по-достъпни за "малцинствата". Хоп – ето ги демографските карти за околността на магазина. Статистически е разпознато наличието на "малцинство". В магазина бива спретната банкова ниша, с няколко банкови служители. Колко удобно за посетителите в магазина! Каква достъпност на банковите услуги за всеки човек! В действителност, банковите чиновници в магазина изпълняват само дребните услуги; които могат да бъдат извършени чрез машина, по пощата, или по телефона (и вече по Междумрежието). Става ясно, че банката не е в магазина за да продава услуги! Тя продава "близост" до статистически обозначеното "малцинство". От къде идва печалбата за банката от магазинната банкова ниша? От правителствените "поощрения", във вид на кредити и подобни, към банката, за поддръжката на близост към "малцинството". Един вид, банката също ползва труд (от нейните чиновници в магазина), частично финансиран от данъкоплатците. Нека пак ревнем силно "у-у, непатриотични смукачи!" по магазинните работници! По-трудно да се забележи как магазинът печели от далаверата на банката! Тя ще плати на магазина за предоставената площ. Много прилични цени! Скъпа е магазинната площ! Охлаждана лете и отоплявана зиме. За разлика от другите делови или жилищни площи, отоплявани зиме и охлаждани лете. И ако банката е издокарала едни демографски карти, управата на магазина е издокарала по-други демографски карти. И на тях е цъфнало, статистически изкусурено, едно "малцинство". Може и две; по-силно звучи. Пред правителствените закони, "насърчаващи" разширяване на магазинен достъп за малцинствата… Хубави, звонки насърчения! С данъчни пари. Данъкоплатците – да живеят! Да, данъкоплатците! Какво ли правят данъкоплатците? Благодарни са на засуканата система, че измежду далаверите насам и натам и по закон и под закон, все с тяхните данъчни пари, обществото някак лавира измежду болезнените динамични "уравновесявания". И се оглеждат нервно. Защото лумпени "уравновесителни" напъни току пламнат някъде. В Лос Анжелес тъкмо в 1992 си имахме много живописни размирици, с плячкосване на магазини и опожарявания. Американците по Чикаго, Ню Йорк, Майами, и другаде са гледали пък тамошните размирици. Размирици без политическия фокус от едно време, но именно за това по-опасни с тяхния всеобхващащ антиобществен неприязън. Неизмеримо по-опасен! Защото такъв безфокусен, всеобхващащ неприязън трудно се лекува. Или контролира. Или предвижда кога ще пламне следващия път. Следващият път, да! Няма да се мотаем, както през 1992, до като викнем войската! Следващия път войската идва веднага! Поне военните са все още уважавани, от средния американец. Да живеят военните! Само дето федералните обществени подаяния вече стигнаха и там! 1% от американските въоръжени сили, били те войска, флота, или авиация, уж на пълно работно време и със сносни облаги – и те получават обществени подаяния! Е, частични, вярно. "Армейски Времена", от 19 Юни 2000, споменава, че даже някои офицери (!) ги получават! Нови счетоводни правила за военното трудово възнаграждение се очаква да удвоят броя на получателите, до към 21 000 човека в униформа… Това е целта на новите правила! Военните да ползват по-пълно своите граждански права, нали. Граждански права, да! Слава Богу, все още съществуват. Одялкани са ячко, къде за наше добро, къде за наше още по-голямо добро… Но данъкоплатците все по-сериозно се заглеждат към трета партия, в две-партийната политическа система. Тази година за пръв път трета партия има шанс да набере толкова гласове, че да получи пред-изборно финансиране от… данъчни пари. Каквито от край време получават управляващите две партий. Които играят голямата игра. А за нас сега голямата игра е в проверяването на касовата бележка, ред по ред… Заради което разпърханите размисли се врътнаха в главата ми…