ВРАБЧЕТАТА ЗНАЯТ Георги Ушев 07 ЮЛИ 2000 Пред нашата къща врабчета си свиха гнездо. И сега отглеждат две чудесни цвърчащи пиленца. Всяка сутрин по изгрев майка и татко врабци кацат на буганвилията пред входа и за около половин час водят оживен разговор с гостуващите врабци от околните дървета. За какво ли си чуруликат така развълнувано? Предполагам, че нашите врабчета подробно разказват на гостите си за нашия живот. А те знаят много неща за нас. Това, което врабчетата най-добре знаят за нас, е кога и кой човек идва на гости у нас. Хората, с които общуваме в нашия домашен живот, и тяхният брой сигурно са една от темите на утринните врабчешки разговори. Защото, спрямо врабчешките разбирания за домашно общуване, ние сигурно живеем като… тяхните далечни роднини по птича линия, орлите. Вярно, в нашия домашен живот ние общуваме с много, много малък брой хора. Между-съседските гостувания на врабците при нас са непознати. Нашите съседи минаха да ни поздравят когато се нанесохме в къщата. Бабата отсреща улицата дори ни подари лалета. Това преди 3 години. След което днес аз едва ли мога да позная нашите съседи ако се блъсна в тях… Къде ли мога да се блъсна в тях, след като никъде не ги виждаме извън колите им!? Много вероятно и нашите съседи не биха могли да ни познаят. Сега, отношенията ни са безупречно приветливи. Примерно, преди две години дядото под нас бе извикал пожарната, защото бил видял пушек над нашия заден двор. Бяхме си запалили огнището с мокри дърва. Пожарникарите дойдоха и ни увериха колко добри и загрижени съседи имаме. Аз също съм добър и загрижен съсед. "Дядото с пожарната" (така го нарекохме, защото не сме имали случай да му чуем и запомним името) има дърво, надвисващо в нашия двор. И аз сам подрязвам надвисналите клони. Обикновен съсед, примерно, би завел съдебно дело че да накара дядката сам, на свое време и разноски, да подреже клоните. Но ние не сме обикновени съседи, а безупречно приветливи! Отношенията ни със съседите от другата страна са еднакво приветливи. Два тяхни бора, посадени някъде в 1920-те, са надвиснали над нашия гараж, оставени да растат на самотек. Тяхното подрязване е отвъд моите сили, защото изисква кран и Д5 хиляди на дърво. Но пък защото за Коледа си обменяме по чиния коледни сладки, и на там няма съдебни дела. За сега. Говорил съм с нашата стопанска застраховка: щом съседските борове паднат и ни смачкат гаража, застраховката ще ги съди, не ние. Изобщо какви по-топли и обични отношения можем да имаме със съседите!? О, и щях да забравя най-важното: ако се случим да се срещнем с коли при маневра от или към гаражите ни, винаги си кимваме с глави, и то с много приятелска усмивка! А нощем даже си мигваме с фаровете! Сигурно, според нашите врабчета, нашите между-съседски отношения са доста… орлови. Но пък нека признаем, пак от врабешка гледна точка, че ние и нашите съседи не сме с еднаква перушина. Вярно. Ние сме българи. "Дядката с пожарната" под нас е англичанин. Съседите с боровете са "от Средния Запад", сиреч са от някаква далечна страна, спрямо Калифорния. Бабата срещу нас е "англо-калифорнийка", а съседката над нея - украинка. Съседите под "дядката с пожарната" заради адвокатската практика на господина наблягат на италианската кръв на съпругата. А съседите отвъд "средно-западняците" са германо-англичани от някъде даже по на изток от Средния Запад, значи кажи-речи от към Луната… Сигурно врабчетата биха забелязали веднага как ние не знаем имената на съседите - но по някакъв пилешки начин им знаем перушината! Както те знаят нашата. Обаче ние не сме врабци, така де! Изглежда перушината е решаващия фактор, определящ кой с кого общува в домашния си живот. Всеки от нашите съседи общува единствено и само с неговата етническа група, но защото сме хора и все пак съществуваме на по-висока културна основа от врабците, всеки съсед общува само с хора от неговата КЛАСА и ЦЪРКВА в рамките на неговата етническа група. Хората, от които купихме нашата къща, бяха "англо-калифорнийци". Значи, принадлежеха към кръга на бабата отсреща улицата, защото тя и те също са ходели в една църква. Бабата даже знае тяхните имена! Иначе няколко пъти сме чували как другите съседи ги знаеха само като "двойката с червеното куче". Виж, ние като българи сме част от толкова малобройно малцинство, че не можем да си позволим да поддържаме подобни висше-културни привички. Но колкото и да сме, непривично за съседите ни, разхлабени в изискванията за етнически, класови, и религиозни предусловия, не се различаваме от тях в крайния резултат, именно в броя на гостуващи у нас хора. Единственият път да видим всички наши съседи на едно място, отпуснали се в радушни разговори за времето и пътищата, беше съседско събиране с благотворителна цел: събрахме пари за семейството на съсед, диагнозиран с рак. Иначе това, че организаторката има фирма по недвижими имоти, че друга съседка е кметицата в града, и че най-разгорещеният пазарен сезон за къщи предстоеше само месец по-късно, си беше чисто съвпадение. Помня, че по протокол при запознаване всички се представихме с имената ни. Но сигурно възбудата от обсъждане на дневната температура ще да е изтрила имената от нашата и тяхната памет. Когато споделим нашите наблюдения по въпроса за между-съседските отношения и домашните общувания, пак пилешката перушина определя отзива от нашите събеседници. Наши приятели, ирландци, веднага се съгласяват. Те самите дружат единствено с други ирландци. Но и нас ни канят. Беше време да ни канят по делови причини. После по лични и човешки. И вече отношенията ни са толкова близки и непринудени, че писмените покани от тях към нас, и от нас към тях, са от типа "отзовете се ако ви е приятно". Разбира се, защото сме добри приятели, писмените покани обезателно са предвождани от телефонно договаряне за гостуването. Та тези наши приятели винаги са се съгласявали с нас, че между-съседските отношения и домашните общувания са основани доста твърдо върху пилешката перушинеста основа. С рядки изключения - и сочат нас като някакъв изключителен знаменателен не-естествен пример. Виж, сгрешим ли да споменем нещо подобно пред нашите български познати, мигновено биваме осведомени за толкова много недъзи в нас самите и в нашата обществена среда и в нашето местоживеене… Ние сигурно сме чешити - щом не сме приемани от "американците". Аз лично намирам за много странно един здрав прав младеж да дойде в САЩ на 18 години, да завърши висше образование тук, че и след-дипломно образование, и да започне работа, и къща да си купи, и след 11 години на цялостно "американско" обкръжение да се венчае за… Не, не за "американка"! За българка. Това за мен е изява на ненормални обществени условия. Даже ако са точен сбор на моя собствен живот! И за живота практически на всеки български имигрант, когото познавам. А, обаче въпросите със задомяване са лични развития, извън между-човешките отношения в САЩ! Нашите врабчета сигурно биха помислили, че личните развития - особено в задомяването! - са основна, ако не основнаТА част от между-човешките отношения. Но какво знаят врабците за човешките пилещарски въпроси! Е, имало е случай американец от Южна Каролина, в усърдно дружески отношения с толкова много хора и на западното, и на източното крайбрежие на САЩ, да изпадне в нужда за пари и - от всичките негови приятели под път и над път! - да се обърне към… мен. Но това също не е изява на ненормални обществени условия, о не! Според нашите български познати. Това е станало защото сигурно съм бил взет за смукльо. Нищо, че парите ми бяха върнати след три дни, с настоятелно предложение да получа лихвена добавка. Отказал съм лихвата - значи хептем съм смукльо. И какво общо има този ДОПЪЛНИТЕЛЕН мой недостатък с между-човешките отношения в САЩ!? Защото българските ни познати изобщо са без проблеми с между-съседските отношения и с домашните общувания! Чували сме, че живеем в лош квартал. Може би защото нашите съседи нямат сръчността да метнат някое яйце по наша кола - както правят съседите на наши познати. Да, тези познати се чустват точно на място в тяхния квартал; хич не са изолирани като нас! А домашните общувания? Да не говорим за ожесточените масовки в тези домашни общувания! Където нашите ирландски приятели, с тяхния оскъден кръг от гости, разполагат със сервизи и пособия за 20 маси (маси по четири места всяка), а ние - с нашия още по-орязан кръг - ползваме сервизи и пособия за 24 места, нашите български познати с тоталната "американска асимилация" минават с… Впрочем, все още не сме видяли пълен сервиз за четирима, та не знаем какво е положението, дори с хора от 20-плюс години срастнали се с американското общество. Но сигурно качествените домашни общувания за "истинските американци" се водят с хартиени чиний и пластмасови прибори - и ние, каквито сме чешити, още не сме дорасли до там. Едно нещо е сигурно: ние, с нашите наблюдения и разсъждения и оплаквания по между-съседските отношения и домашните общувания, отдавна сме се утвърдили като най-неуредилите се, най-неасимилираните, и най-неуспялите български американци. Каквито сигурно сме, ако питаме нашите врабчета. Сега, когато завършвам писането на тази статия, размислям, че може би не е зле да питам нашите врабчета! Те най-добре знаят кога и кой човек идва на гости у нас. Както вече казах, хората, с които общуваме в нашия домашен живот, и тяхният брой сигурно са една от темите на утринните врабчешки разговори. Какво ли е мнението на врабчетата за нас? Как виждат те нашия човешки живот, през пилешки мироглед? През пилешкия мироглед, могат ли да различат нас от нашите съседи? А различават ли нашите съседи от другите хора в нашия град? Различават ли врабчетата всички нас, американците, един от друг? Какво виждат врабчетата в нас, под нашата перушина? Непременно ще питам врабчетата. Но не сега. Сега врабчетата са така заети с отглеждането на тяхните две пиленца, че искат да са далече от хора. За това и са избрали толкова хубаво място за тяхното гнездо! Безопасно. Рядко обезпокоявано. Точно в гредите на навеса, покриващ пътеката към нашата предна врата. Дали са чули къде да намерят спокойно място за гнездото си от колибричките в бряста пред вратата на бабата отсреща улицата? Да, ще питам врабчетата. Те знаят.