ГРЕШЕН ДЯДО Георги Ушев 16 ЮНИ 2000 … "Прибрах се в Южна Каролина, моя щат. Аерокосмически инжинер, работил в Калифорния – значи паралия съм. За местните стандарти. А също съм навикнал на развлечения от, как да го кажа, по-светски тип. Примерно, не ме влечеше адреналинът от мъжествено каране на мотор без каска и шлем през крайбрежните блата, да доказвам на света колко минути мога да издържа да карам с очи, затлачени от гигантски комари и насекоми, без да се пребия. Като пример на силно преживяване. Или редовно доказване на колко бири мога да изпия, като всяка изпита бутилка я изритвам от багажника на пикапа и я целя с чифте, с птичи сачми. Преди да изпусна три бутилки под ред. Като друг пример. И един ден карам безцелно из щата, и спрях да гледам как някакъв в едномоторна Сесна се люлее във въздуха. Свободна душа! Ще ми се и на мен да литна, но нямам средства сам да си набавя самолет и нужната поддръжка. И ме озари великата идея да организирам клуб по летене. Няколко човека заедно да летим и да делим разноските. Задвижих организирането на клуба. Тотална секира! В моя град имаше фирма за самолети под наем. Обаче за лична употреба. Не за употреба от клуб, да им мъти водата. Отрязаха ме! Застраховка? Това е рисковано начинание, застраховка трябва за издаване на разрешително за клуба. Застраховките ме отрязаха. Кой с кого как и къде сроден, все братовчети и вуйчовци и племенници на някой от фирмата… Ти не си газил през такива роднински мрежи! Те иначе си се трепат помежду си, че и куршуми си разменят – обаче виж ни сплотени срещу чужденеца. Аз съм израснал там, от три годишно дете. Баща ми е върл южняк; професор е в университета на друг конфедератски щат. Да, обаче съм роден в Ню Йорк. Значи, дядовците ми са от там. Или поне един дядо е от там. Грешен дядо! И цялата идея по клуба за летене се удави под роднинската мрежа… Веднъж преди лекция споменах пред моите студенти за удавената идея с клуба за летене. Следващия ден идва роднина на един от студентите. "Уредено, докторе!" казва. "Учредяваме Клуб по Летене към университета, за студентите, и всичко влиза под университетски чадър: застраховки, разрешителни – всичко! Иска се само уважение към добрите жители на Южна Каролина." Значи, иска се да приемаме някой и друг роднина, с мижене, и да им отбиваме от разноските. Което не ме тормози. За мен клубът е начин хора, аз включен, да летят на воля със земни разходи. Мога да се пробвам и уроци да давам; имам квалификация за много-моторни самолети, с добавка за инструментен пилотаж. А кой друг ще членува в клуба, и чии роднина е и защо – пука ми! Значи, станах организатор на Университетски Клуб по Летене. До тук всичко точно: клуб има с всички бумаги и печати и разрешителни. Обаче трябва самолет. Който струва пари. Които пари, по хартата на клуба, се набавят от постъпателното парично вложение на всеки член. Един вид, член БЕЗ извинение чрез роднински връзки. От 15 члена в клуба, това в самото начало, нали, останахме 3 члена без "роднинско извинение". А от тези трима – аз съм единствен с някакво осезаемо имотно състояние. Ще продължа по този въпрос по-късно. Отрезвен от паричните развития, намерих една стара раздрънкана Сесна 152. Продава я един дядка; самолетът ръждясва в задния му двор от години. "Всичко работи", по обява, "готов да литне!" След като му сложиш нов двигател, и нови контролни кабели, и нов резервоар, и нова горивна помпа, и нови колела… Обаче дядката искал да допринесе към университетското развитие на велика Южна Каролина, и ни подарявал самолета. Подарък. За Д60 хиляди. Нов самолет струва Д80 хиляди. "Щеше да струва", поправя ме дядката. "Но не са в производство!" Аз тръгнах да търся нещо по-свестно. Нали знаеш, правителствената "война срещу наркотиците"? Много е успешна! Толкова много, че всяка крилата щайга е грабвана от пазара МИГНОВЕНО от разни типове с тъмни очила и южно-американски връзки, и пускана в обръщение да мъкне наркотици. Ново производство на витлови едномоторни и двумоторни самолети нямаше. Заради което пазарът за малки самолетчета бе абсолютно пресъхнал! Ходих чак до Флорида – щом нещо се крепи във въздуха, ще го намериш във Флорида. Не можех да се доредя да се НАДДАВАМ за малко самолетче. Остави дали изобщо може да лети и подобни дребнави подробности! Връщам се да купим с клуба тенекето на дядката. Той вече осведомен от роднинския телеграф, и вдигнал цената на Д80 хиляди. "Нали сам спомена такава цена!" шикълкави. "Щом не ги произвеждат, значи тази тук летяща машина е нова! Тъкмо влиза в самолетния пазар, след 20 години почивка." Купихме летящата машина за Д75 хиляди и я извозихме с камион. Сега обратно към нас тримата, единствените неизвинени чрез роднинство, които ще плащаме за самолета. От тях само аз имам къща и пари в банката. "А пък си ерген – нямаш нужда от толкова пари", пояснява единият. Той можел да се раздаде целия за идеите на клуба – и покривал неговия дял с Д1000. Другият оцени дяла си на Д3000. Аз останах със сметката за Д90 хиляди. Това за самолета, превоза до хангар, и ремонта, че да бъде заверен в летателно състояние. Един вид, сам си купих самолета, но други ще го ползват – защото съм в клуб… Хайде, поне всички ще летим за по-евтино и няма да се тормозя за застраховки и бумаги. А и гаджета ще свалям, с уроци по летене. Надежда имах, сега, природно е. Клубът заработи. Ония с роднинските връзки излязоха шубета. То и аз бях дявол. Вдигна ги със самолета, изкача се, засиля на спускане, раздрусам ги хубаво, изповръщат се, и повече ги няма. Размахват членската карта за фукара; иначе към самолета не доближават. Останахме няколко човека, и аз съм инструкторЪТ, значи голяма клечка съм, и всичко правилно. Но един от останалите имал далечен братовчед по някаква линия. Военен пилот. Ф-14. Гордост за южняшката раса. Иска да членува в клуба. Военен пилот бил, да. Флота. Военна пилотска книжка, да. Видях й корицата; повече не ми дадоха да разгръщам; щял съм да обидя човека. Сега, би било редно да се зачудиш какво прави такъв човек при нас. Защо не е пилот с някоя авиолиния? А бачка като монтьор в автомобилен сервиз. Но като гледах умственото ниво на околната среда, там и тогава, такива издънки не изпъкваха като съмнителни. И записахме гордостта на расата в клуба. Без да плати и цент, как иначе?! Той човекът ЧЕСТ ни прави да членува при нас, хаби се да развива величието на университета и на щата – а ние да се излагаме с искане за членски внос! Великият военен пилот първо трябваше да получи опреснение за пилотаж на едномоторни витлови самолети, като нашия. Леле, какво унижение! От ФАА го изпратили при мен – аз да го изпитвам. Леле, какво ТОТАЛНО унижение! Истинско южняшко момче, военен пилот, Ф-14, и да бъде мачкано така! От ония ФАА янки от север! И от мен. С дядо от – ъ! – Ню Йорк. И момчето си уреди, с връзки, опресняване някъде си. Сега, би било редно да се запита човек, защо военен пилот, току-що напуснал служба, преминал обучение чак до флотски изстребител и текущ по квалификация, се нуждае от опресняване. Сега, тук пред теб, като ти разказвам тази история. Но тогава, на фона на Ф-14 пилот, бачкащ в автомобилен сервиз, този въпрос беше отвъд човешката логика. И ето го военният пилот: член на клуба, зареден с всички удостоверения за пилотски умения. Вдигнах го в самолетчето, да го запозная. Дадох му контрол. Щеше да ни пребие! Долу чули моите възклицания. После ми се подиграваха. "Така става", смеят се, "като сложиш орел да лети с нашата щайга. Не сме на неговото ниво! Той е учен да лети нападателно, не да вози баби като теб!" Значи, великият пилот от прекалени умения е щял да ни пребие. Нашият самолет му бил недостатъчен, да. Пуснахме го да пилотира сам. Аз треперя щом го вида да излита! Гледам движенията на самолета: рязки, груби, съвсем не движения на добър пилот, даже не движения на посредствен пилот. Кацанията му бяха ужас! Знаеш как Сесна-та плава върху екранния ефект над пистата. Не за него! Той дупчи пистата. Тряс! Тряс! Тряс! Джасне едното колело, после другото, после самолетът подскочи, после великият пилот пак блъсне пистата… А това е моя самолет, дявол го взел! Аз съм го платил! И гледам щом каца великият пилот, наредят се зяпачи край пистата и викат "алелуя!" Защото виждали какво значи кацане на палубата на самолетоносач. Твърдо кацене, такова трябвало! Мъжко! Здрава ръка! Лепиш самолета за палубата и със стоманени кабели те спират! Просто самолетчето не позволява летец герой да изрази пилотски талант! И после ме питат дали няма малко да си мръдна портмонето, по-лют самолет да купя… Ще те учуди ли, че великият пилот беше много добре приет в клуба? Всички го приеха като герой. Като идол! Човекът беше магнит за мацките в университета! В това го биваше. Да се усмихне, да ги завърти, да ги… Впрочем от начало не мислех дали можеше нещо повече да прави, защото беше беден като хлебарка. Но и това му беше лепнато като кредит! "Бедно е момчето, как няма да бъде, след като е служило на Америка, и не е сметкаджия като някои други, с дядо от някъде си на север…" И току пуснат многозначителен поглед към мен… "Толкова е рискувал за нас, даже беден останал – как да му се отплатим!?" Със скачане в неговия креват при първа възможност, ако съдим по реакцията на студентките. Това ще да е бил естественият логичен отговор. Един месец! Един месец бяхме почетени от членството на великия военен Ф-14 пилот. И той разби самолета. Заби го в дървета. Буквално! Иначе оживя; нищо му няма. Но самолетът изгоря. И идват при мен следователи от ФАА. "Ти си организатора на клуба, ти си старшия пилот там – ти си отговорен, с теб ще говорим." А! Проверяват ме. Всичко е легално, заверено, точно. Ония от ФАА се успокоиха. "Ти си праведен пилот", казват, "нашите уважения. И нашите съжаления, че ще забутаме към закриване на клуба." А! Оказа се, че великият военен пилот бил уволнен от флотата за некадърност. Никой не каза защо точно го били пръждосали; тайна било. Вероятно изритан от пилотските курсове преди да зърне изстребител. Обяснява бачкането в автомобилния сервиз. И нуждата от пилотско опресняване. И беднотията – изритан от флотата без да види пилотска заплата. И такъв човек да бъде допуснат да членува в университетски клуб! И на бумагите по приемане на членство чии подпис стоел? Досети се! Моят подпис. Клубът бил дискредитиран и по закон предмет на затваряне. Значи, аз съм бил виновен. Не посмяха да ме съдят, защото знаеха нагласата с "роднинските членства". Аз вече се бях отдалечил от традицийте на дълбокия юг, че да мълча в съда; щях да отворя уста: не янките, а ескимосите да чуят. Не посмяха и да ме "поучат" с някоя трепаница, защото след работата ми в Калифорния прекалено бях "видим", за такива похвати… После се изнесох от Южна Каролина. Не можах да намеря там чуството за дом, което бях имал преди да напусна да следвам в Калифорния. Вярно бях чужденец. И всичките мили спомени за града, където израстнах – олайнени бяха от спомена за клуба по летене. Южняшко момче бях, да, но с грешен дядо! Иначе от университета уредили клубът да остане. Сега като чуя за него – все едно чувам за паметник на моя лудешка идея от младостта. Дано да са "изчистили" учредителната харта от имена на чужденци като мен!"…