КУЧЕТА И КОТКИ Георги Ушев 11 ЮНИ 2000 … "Казвах му аз на сина, "Сине, не се бутай там където не ти е мястото! Нормалната работа, за нормалните хора, изисква квалификаций, които са сравнително демократично оповестени и горе-долу обективно оценени. Назначаването на човек на такава работа, говорим нормална работа, за нормални простосмъртни хора, взима едно - две интервюта. Три, максимално. Не петнадесет! На които си ти, и още не си назначен! Къде се буташ, всред чедата на връзкарите?! Консултанти! Пфу! Измислени позиций, с измислени цели, дале-е-че от истинската работа - но със силно-истински раздути заплати. Защото ти, сине, как се виждаш, още с мляко по носа, пресно-завършил Магистер по Делова Администрация, с ужкимски работен стаж от цели две години, една от които като ново-назначен стажант, след основното ти висше, и сега да ти обещават да започнеш - ДА ЗАПОЧНЕШ! - със заплата, тройна на тази на човек, хем истински учил, хем истински продукт произвеждащ, хем половин живот стаж нанизал! Ако - АКО! - минеш още два кръга на интервюта, значи 17 интервюта минеш, проведени къде ли не по географията на САЩ! Ти сериозно ли се будалкаш, че твоята "експертиза" струва Д500 на ден, отделно с хотелска стая в луксозен хотел от още Д250 на ден, и с разноски по наета кола, и то не каква да е, а "категория А" и плюс? Какво можеш ти да предложиш, и на "клиентите", и на икономиката, и на САЩ, и на който и да вземеш като относителна гледна точка, че той да ти плаща тези пари? Това са измислени местенца, за децата на "наши хора", да се правят на полезни, на чужда издръжка, до като поузреят и поумнеят, че тогава тате или вуйчо или чичо да ги въведе в Голямата Игра - и вече да залапат от друга ясла." Синът ме гледа и трае. По искрите в очите му разбирам, че едва ли не ми се подиграва! Ядоса ме, хлапакът! Баща съм му; поне да ме слуша уважително! Заредил главата с разните "американски сънища". Те сънищата хубави, на филм. В истинския живот нещата по-различни стоят, обаче. Но синът решил да се бута, консултант по "стратегическо управление" да става. Година интервюта. С тази голяма фирма, с онази. То в тази смукалница малки фирми няма. Как ще има! Преброй колко велики началства смучат във всяка американска корпорация, умножи ги по броя на корпорацийте, и после турни на всеки по две отрочета, средно. И ето ти стотина хиляди връзкарчета, консултанти по "стратегическо управление"! Татковците смучат от корпорационните разчети; уредили са се, чадата ще трябва да чакат. Но не да чакат на татковото портмоне, о не! Ще смучат от правителството. От данъчните пари. От парите на данъкоплащащите смукльовци! Татковците уредят законче, примерно за "проучване към пре-насочване" на икономиката. Всяка корпорация е длъжна да "проучи". Ама трябва да ДОКАЖЕ, че е "проучила". Какво значи "докаже"? Ами да отчете харчлък по "проучването". Правителството ще покрие харчлъка, 100%, че може и 100% плюс договаряне. С фондове, данъчни кредити, туй-онуй. Значи, какъв вид харчлък бива зачетен, че да бъде покрит от правителството? Ами, точно харчлък по консултантски услуги! Какво съвпадение! И ето ги консултантските контракти, с тази или онази голяма консултантска фирма, с надутите плащания на нашите момчета консултантчета, с луксозните хотели и наемни коли и командировки къде ли не по света, все първа класа, как иначе?! И цялата игра точна! Всеки смуче, всеки доволен! И татковци, и вуйчовци, и чичовци, и отрочетата, демек подрастващите татковци, вуйчовци, и чичовци… И моят велик син, набутал се баш там! Защото, нали, за легално лустро на играта трябва да бъдат пуснати и някоя бройка простосмъртни, за показ просто. Американските сънища да подплатим, културни различия да зачетем… Казвам ги аз тези работи на сина. Жената ме сече: "Ти завиждаш на детето!" Завиждал съм му, разбираш ли? Че то на 27 години започва със заплата двойно моята, десетина години пред пенсия. А не съм, да кажеш, най-ненужния неквалифициран американец, нали. Нежно казано. Синът се набута в редиците на консултантите по "стратегическо управление", да. Още ми засядат на гърлото тези пръцкарщини, "стратегическо управление". Пфу! И синът навлезе в "друга обществена класа". Вярно. Всички негови колеги карат коли от Д100 хиляди на горе - синът също. Купи си мерцедес, за Д120 хиляди. Станаха модерни джипките - хоп и синът си купи една. Линколн Навигатор, за Д60 хиляди, накичил я. Дели мегдан с висшето съсловие. Сменя гардероба си всяка година; модата следва. Купи си апартамент, съсед на колегите. Няма пералня и сушилня. Досущ както тукашните в гетото, но бедняците така живеят от немотия, а връзкарчетата, с нашия син, те просто губят "качество" в живота ако си изперат дрехите сами. Всичко е прано и гладено вън. Храната от вън. Наема служба да му чистят. Така и не разбрах синът какво точно домакинско занимание счита за достойно за неговото време! Плаща даже някой да му чисти пепелника от колата. Не че пуши, а просто за показ, разбираш ли? Класов символизъм. "Сине", казвам, "този живот не е за теб! Ти си на нула! Как ще имаш семейство? Деца? Какъв съпруг и баща ще бъдеш? Какъв МЪЖ ще бъдеш? Твоите колеги - те са подплатени; вагоните пари ги бутат в дирниците. Ти не си подплатен като тях. Ние сме обикновени хора. Отказвай се до като не е късно. Ела на земята!" Кажа ги тия неща, ако успея да си отворя устата. Когато се обади синът. Ако се обади. Защото той май и връзките с родителите си бе започнал да ги счита за разсейващи от "качеството" в живота му. Все едно. Я успея да кажа тези неща, я съпругата ме засекла! Защо съм разбивал спокойствието на детето?! Да, но то детето хич нямало спокойствие. Както и да се вее измежду връзкарчетата, каквито и коли да кара, както и да харчи - едно е да си сам в тази игра, друго е да имаш дълбок гръб! Синът усещал разликата. Започнал да усеща и класовата дискриминация. Решил, че ако се нагъне да се прави на по-полезен в работата, ще го приемат. То дали има какво да правиш в тези работи, че и полезен да станеш - това си е отворен въпрос. Но синът започнал да се прави на зает… Пък то ако искаш, винаги ще излезе нещо да ти вземе времето. Започнал да бута по сто часа седмично на работа. Тя работата измислена, но висенето си е истинско. И може би още по-мъчително. Едно е да недоспиваш заради нещо, което виждаш как бута човешката цивилизация, друго е да недоспиваш над измишльотини. Повече тормози! Значи, десет години живот във висшата класа. И синът го трясна сърцето. Не е генетично! Никой от нас няма в рода си сърдечни заболявания. И това беше кариерата като консултант по, стратегическо, нещо си. После синът реши, че все пак след десет години някакво търкане на рамене с тоя и оня, нещо е прихванал от игрите. Реши да се пробва в борсата. Аз се учудих. За такива игри се искат връзки. Истински. Дебели! Искат се пари. Тежки пари. Пари като онези на татковците и вуйчовците и чичовците; не като на тяхните подрастващи отрочета. А синът пак се бута дето не му е мястото. Защото неговото нетно състояние, като махнеш дългове и кредитни борчове, е практически нула. Но вече си мълча. Защото съпругата, гледам я, наежена дебне - само да посмея да наруша самочуствието на детето с моите черногледства! И синът завъртя игрите по борсата. Както Ноам Чомски казваше, че 70%, ако помня правилно, от капитало-оборота на борсата се завръща обратно в "капитало-вложителите" до седем дни. Егати капиталните вложения? Какво насъщно икономическо благо може да бъде изградено за седем дни, че и парите да се върнат обратно?! Това са си чисти машинаций! За големите играчи. Обаче синът - и той там! Един ден съм зает със семейните парични отчети. Затягам сметки, отчитам промените в борсови фондове и други вложения, и подобни. Поддръжка на семейните финанси. И забелязвам нишка на необяснени спадове в един фонд. Проследих я. Парите теглени чрез кредитна линия. Не от мен! Оплаквам се до банката. След десет дни идват копията на разписките. С подписа на съпругата. Хм! По моя молба банката разкопа по-дълбоко. Парите били внасяни в сметка на сина! И когато казах тези неща на съпругата, тя едва ли не се разрева, как трябвало да сме добри родители и да помагаме на детето, изпаднало в нужда… Аз глътнах въздух МНОГО дълбоко. Не повиших тон. Леден съм. Оттеглих се. И подготвям моята позиция. От която ще подходя към уреждането на този въпрос. Именно, към нашата помощ към сина. Парична помощ, от всички други! Взе ми седмица. Но се подготвих. Подковах се. С всичките възможни сведения и данни и сметки и изчисления. Покрай сърдечните ужаси на сина в болницата бяхме добили досег до неговите финансови записи. Значи, все едно ще изнасям становище пред инжинерна комисия. Тотална подготовка. Извиках съпругата една вечер, да си поприказваме сериозно на тема сина и паричната помощ към него. "Моето момиче", започвам, и ако махнеш обръщението, аз като че вярно инжинерно становище изнасям пред комисия! Учудих се от мен си! Такова ледено самообладание! И като започнах! Първи аргумент: нето, за десет години синът има повече доход от нашия семеен доход, насъбран от както сме венчани. Като в това време ние сме отглеждали ДЕЦА, множествено число, защото освен сина имаме и две дъщери. Изплащали сме къщи. Създали сме семейство. Възпитали сме деца, или поне двете дъщери. Пък и сме съумяли да спестим пари. Разумно сме ги влагали. И вече са няколко стотин хиляди. Сигурни, здрави, налични пари. Какво е правил синът с неговия, за нашия житейски опит, баснословен доход? Ерген! Къде му е била главата? Втори аргумент: нашите пари са почтени. Никого не съм мачкал, ничия заплата не съм подрязвал, че от "спестяванията" да ми дават "бонуси". Работил съм на заплата. Определяна от началник. Без да съм връзкар, че да имам хлопки в заплатното определяне! Харчил съм единствено за семейното добро. И сега аз имам моралното право да се наслаждавам на останалите пенсионни спестявания. АЗ имам моралното право да им се наслаждавам, и НИКОЙ няма моралното право да ми ги отнема! Даже частично! Даже ако синът е затънал с Д100 хиляди дълг към кредитни карти, чрез неговите велики умения в дневната борсова търговия! Трети аргумент: нашите дъщери, и те, и съпрузите им работят, и пак създават семейства на годишен доход, една трета от НОМИНАЛНИЯ годишен доход на сина. Без обезателните 20% "бонуси", които синът получаваше, за десет години, измежду другите допълнителни "поощрения". А ето, дъщерите имат здрави, жизнерадостни, щастливи семейства; три внуци имаме от тях, с четвърти "във фурната", така да се каже. Защо на съпругата не й е минало на ум да тегли пари, че да възнагради нашите ДОБРИ деца, а тегли пари, зад гърба ми, да помага на отнесения по американските сънища?! "Парите към сина, зад гърба ми, са измама. Но от мен да мине. Прощавам ги. Обаче на всяка дъщеря ще дадем сума, ТРОЙНА на онази, която си бутнала на "сънуващия"!" заявявам с умерен, леден глас на съпругата. Тя разбира, че така да се държа - значи страхотна буря бушува в мен! "Повече нито цент на сина!" Малко ми трябва съвсем да резна сина от завещанието. Но тя ме познава; чете ми мислите. И пак залита по "детето", дърт мъж на четиридесет. "Ти не можеш да отрежеш нашия син от семейните ресурси!" възкликва тя. "Нали семейните ни финанси са структурирани в семеен фонд! По закон е невъзможно." "Именно! Аз не мога да го отрежа." казвам "Обаче мога да минимализирам неговия дял, напълно законно, че ушите му да свирнат! И ако стигнем до съдебно дело - даже неговият минимализиран дял ще отиде всякъде другаде, но НЕ в него! Кучета и котки ще хранят с него, на приют за бездомни животни ще го дарим, но не на сина! Ясно ли е? Кучета и котки ще храним, но не и смукльовеца!" …