ЧОВЕЩИНА Георги Ушев 05 МАЙ 2000 … "Чувам ви да говорите за човещина, момчета, без да знаете за какво говорите. Данъчен чиновник не ви тряснал с максимално наказуемо – това било човещина. Пуснали ви с десетина минути по-малко чакане в лекарски кабинет, след четири часа унижение в чакалнята – и това било човещина. Шофьор ви дал път да смените платно в навалицата – и това било човещина. В автомобилен магазин ви дали намаление в цената – и това също било човещина. Хайде стига! Вие си правите подигравка с човещината, това правите! Подигравате се с нещо, което изобщо не разбирате. Човещина? Какво знаете вие, момчета, за човещината? Тук да дойде, да скочи, и да ви захапе за дирниците – пак няма да я разпознаете! Вие не сте виждали човещина. Аз не мога да ви предскажа как ще я видите. Нито пък вие можете да предвидите къде и кога и как ще я видите. Защото всеки вижда човещината в различен образ. И жалкото е, че за да видиш и разпознаеш човещината, пред-изискването е да си в пълна безпомощност. Аз, примерно, видях човещината в положение на, как да го кажа правилно… Бях буквално със смъкнати гащи. Сега, момчета, ако някой ви спомене за Тихо-Океанската Война, вие сигурно си представяте огромната американска военна машина в движение. Кораби, самолети, обстрели, бомбардировки, десанти, забивания на американски знамена… Постоянна динамика. Което беше вярно. Общо взето. Да кажем, в 99% от времето. Но голямите преломи във войната, говорим за човешките преломи, обикновено се случват именно през мъничките кратки моменти, спрямо мащаба на войната, в останалия 1% от времето. Когато войната за малко се отлъчва от своя възприет, средно-статистически облик. Аз бях морска пехота. Здраво, яко момче – вписаха ме в морска пехота. И ние, няколко баталиона морска пехота, бяхме пратени да пазим летището в Нова Гвинея. Нова Гвинея беше разделена на две: японска, почти целия остров от север, и американска, крайчеца на юг, към Австралия. Японците си имаха тяхно летище в Лае, ние имахме наше в Порт Моресби. Тяхните самолети идваха да ни нападат; нашите самолети отиваха да им го връщат. Статична война, за горе-долу почти година. Между нашата част на Нова Гвинея и японската се вдигаха Оуен Станлей Планини. Непроходими планини, обрасли с невероятни джунгли. На нашите командири им дошла светлата идея да пуснат няколко патрула морска пехота, да прекосят планините, и да очистят японското летище. Много силна идея. Точно каквато се оказа, че също били имали японските командири, за очистване на нашето летище. И значи японските патрули вече били задрапали на юг когато нашите задрапаха на север. Нарочно казвам "драпат". Защото говорим преходи през такива джунгли и такъв терен и такива ужаси, че освен да драпаш другояче не можеш да се придвижваш. Всичко пеша, всичко носено на гръб. Това Рамбо как върти картечницата и ръси облаци от куршуми; ха! Нека сам да си носи патроните, даже без мизерийте в джунглите, пък да го видим ще може ли да си вдигне висулката да се изпикае, камо ли картечница да върти! И значи ето ме и мен в дебелото на войната. Някой път японски патрул загащи наш. Някой път наш патрул загащи японски. Това на теория. Защото иначе нещата бяха доста по-еднопосочни, в смисъл японците загащват, и ние се опитваме да се спасим. Това в началото, до като японците разбираха от джунгла повече от нас. То не беше и толкова нужно те много да разбират, защото ние самите едва оживявахме всред влага, гниещи рани, гангрени, плесени, и мухали, и отровни гадинки от всякакъв несънуван вид, растителност със шипове или бръсначи за листа, и други разни подробности на войната в джунглата. Като поемехме на патрул, до три дни почти половината сме отписани. Преди да сме зърнали японец. Поне това в началото. С важното допълнение, че на мен се случи да съм там, в джунглите на Нова Гвинея, именно в това мизерно начало. Нашето командване затегна нещата. Първо ни раздадоха нормални обувки и униформи, които не се разпадаха така бързо на дрипи във влагата и плесените в джунглата. Излязоха подобрените походни Ц-дажби, със сравнително ядима храна. Е, пак си беше блудкаж, но ако я гълташ без да гледаш какво вкарваш в устата, влизаше без да ти върже стомаха на възел. Получихме по-качествени пушки, които можеха да стрелят в нашите условия. По-качествени патрони. Несравнимо по-хубави медикаменти; тогава за пръв път видях антибиотик. Значи ре-екипираха ни, и се втурваме на нова патрулна кампания. След ре-екипировката можехме да се запъваме на японците. Вече измирахме не от влага и гниене и гадинки и ужаси, а от японски куршуми. Качествено подобрение, това. Защото ни даде възможност ние също да започнем да стреляме по японците. И да видим, най-сетне, убити японци. От което разбрахме, че тяхната екипировка е по-лоша от нашата, особено в медикаментите. Жулнеш ли японец с куршум, в тамошните условия, брой го убит. Японците умираха от рани, които нашият медик лекуваше с едно поръсване със сулфа или с една инжекция пеницилин. Значи, усетихме надеждата, че ще можем да надделеем над японците. Японците драпат от север, ние драпаме от юг. Вече отношенията са двупосочни, в избиването. И се образува нещо като фронтова линия. Е, линия колкото може да съществува в джунглата. Но стана статична война, за два – три месеца. Ние сме тук, японците са там, и дневно се сражаваме в маневри към по-изгодна позиция. Говорейки за единия процент, заради който стават човешките преломи: изцяло сме ре-екипирани. Но не 100%! Водата остана неразрешен проблем. Уж джунгла, влага – и събираш вода от листата, а? Така ли прави Рамбо, а момчета? Или смуче корени или кръв и лимфа от дивеч? Уж носехме вода от базата в Порт Моресби. Но колко вода може да бъде носена, на крак и гръб? Всичката я събирахме от където я намерим. Пълна с какви ли не гнусотий! Но това беше водата; друга няма. И я пием. Таблетки имахме разни, за дезинфекция на водата. Сигурно са били невероятно добри – обратно в САЩ. Не и в нашите джунгли. И водата, едно-процентното изключение от ре-екипировката, води пряко към моята човещина. Значи, ето ни в статична война, тук сме ние, там са японците, и мен ме е налегнала тоталната диария! Гадната проклета помия, минаваща за вода! Нищо не помага! Минат се не минат няколко минути, смъквам гащите. Ние сме се окопали в дупки. Японците много обичаха да ни целят с мини. Значи, всеки отделно в неговата си дупка. Аз на няколко минути, как да ви го кажа по-прилично… Не мога, дявол да го вземе! Значи, аз на няколко минути сера. Всичкото сране съм изсрал, и още. От задника ми се лее лигава слуз. Ако положението е спокойно, сера край моята дупка. Но ако японците ни замерят със железария – сера вътре в дупката. Влезем ли ние в бой – сера в гащите. Всичко съм осрал, значи. Изобщо не като на филмите, момчета! Три дни диария. Даже задника не мога да си изтрия. В началото се опитах, но го разраних. Рамбо как точно си трие разранения задник с трева и листа? Значи, какъвто съм в гъза – така навличам панталоните. Нямам нито време, нито сила за козметика. Сера за живота си, така да се каже. На четвъртия ден ми писна. Остави осирането! Нали сме се окопали в гъста растителност, то не можеш да клекнеш без нещо да ти зашари по гъза! Я някоя гадинка, я просто стрък от нещо. И при всяко клякане аз гледам към едно чистичко местенце, на десетина метра от нашата позиция. Ех, да можех да се изсера там! Да клекна, така, като човек. Без нещо да ми застърже гъза! Без да се хлъзгам в лайнена кал по земята и да се подпирам с ръце в нея. Нацелил си го бях местенцето, и все за него си мечтаех. И в тези условия на мисловна трезвеност и физически тонус аз реших, че най-сетне ще се изсера като човек! Пък ако ще това да е последното нещо, което ще направя жив! Ще се изсера човешки, на свобода, на чистота – пък какво стане, стане! Толкоз можех да издържа! При следващия напън от диария аз изпълзях до мечтаното чистичко местенце. Клекнах си така, хубаво. Ако задумкат японците – нека мра. Но ще мра като човек! Изхождам се с такава душевна лекота! Тя джунглата била красива, я! Всичко е чудесно, в този Божи свят! Радвам се на природата и на щастието да сера на чисто, и погледът ми обхожда всяко стръкче зеленина, всеки лиан, всяка отсянка на зелено, всяка прелест около мен. Както си гледам и се радвам на Божия свят и от гъза ми капе диарична дришня, забелязвам зад храст, точно отвъд разчистеното местенце, нещо да шавва. После виждам една човешка ръка да отмества шумата на храста. И виждам едно японско лице да наднича из отзад. Бледо. Сиво от бледност лице. Лице на клечащ човек. Защото японецът –той също бе дошъл да сере. Не знам кой от кого повече се уплаши. Аз лично се бях отписал от този свят. Но рекох си, така и така съм умрял, поне ще си досера срането! И сера. Виждам го японеца – и той сере. Аз сера и той сере. И се гледаме. По дяволите с всичко на света! По едно време забелязвам, че японецът свърши. Едва се изправи, от немощ. Олюля се и аха да падне. Кожа и кости. Оная му работа семка, съсухрена. И той като мен, обува гащи на нетрит гъз. Гащите му увиснали; нямат колан. Сигурно изгнил, както гниеха нашите. Вързал си гащите, дрипи, с някакво лико. За момент забравих, че е японец. Нещастник. Да, обаче този нещастник, едва станал от срането и олюляващ се и едва крепящ душа и тяло заедно, държи пушка! Един патрон ще да има, за мен. Точно както бях клекнал и серех! Сега, и аз можех да вдигна моята пушка. Даже можех да я насоча. Но щях ли да имам време да стрелям!? Защото японецът беше вече прав и можеше по-лесно да цели и стреля. И стоим, момчета, на гъза не географията в джунглата на Нова Гвинея, ние с японеца. Той ме гледа и аз го гледам. Срещнали сме се защото и двамата сме искали да се изсерем човешки. Гледали сме се един друг как серем. Но той имал късмета да свърши първи. А моят гъз още лее говнената слуз. И японецът ме гледа. И аз го гледам. И виждам как вдига пушката. Аз държа моята, и се чудя има ли смисъл да я вдигна. И японецът още ме гледа. Не през прицела, а просто така. И той ме гледа, с приповдигната пушка. И аз го гледам, още клекнал… Ето тогава, момчета, видях човещината! В гърба на японеца, когато си тръгна без да ме застреля. А можеше. Спокойно. Без даже да се цели. От упор. От петина метра. Сега като ви разказвам това, все ми се струва, че човещината я видях в лицето на японеца. Защото съзнанието ми инстинктивно се опитва да вкара образа на човещината в линийте на всеприетата символика. Човещината има образ на човешко лице, според тази символика. Обаче аз не можех да видя човещината в лицето на японеца. Аз не бях виждал японски лица толкова много, че да мога да разпознавам чуства и размисли по тях! И със сигурност знам, че човещината я видях в гърба на японеца. Когато осъзнах, че ме оставя жив. Ето това е човещината, момчета. Пак да ви кажа: не се подигравайте с понятието! Защото обиждате човещината на истински, човешки хора. След два дни японците изчезнаха. Аз вече засъхвах, така да се каже. Диарията се зае с останалите в нашия патрул. Взе ни седмица да се оправим и да напреднем срещу японците. Нямаше ги никакви. След още седмица ги намерихме. Били опитали обход на нашите позиций. Измряли от болести и глад. Така и не разбрах кой не ме бе застрелял. Аз копах най-много от ямата, в която ги погребахме. Макар че едва ходехме да държим нас си живи. Човещина." …