СЯНКАТА Георги Ушев 27 АПР 2000 … "Тъкмо подавах за висше образование. И започна наборът за Виетнамската Война. Това не беше точно набор, както примерно е бил за Втората Световна Война, или даже за Корейската. Тогава повечето мъже са били вписани. Значи, в освободените от набора може да е имало връзкари и мошеници, но са били малцина от малкото освободени. А виетнамският набор беше обратен. Повечето бяха освободени, и само малко бяха вписани. Един вид, наборът удари най-вече бедните момчета, без връзки да се уредят, или неспособни да лъжат, или нямащи средства да се запишат студенти, или просто по-тъпите и необразовани. И това го наричаха "национален набор". Цинизъм страхотен! Имаше и идеалисти, нали; такива винаги има, особено ако ще могат легално да убиват хора. В моя случай, аз още не бях влязъл в университета. Значи подлежа на набор. Обаче ако успея да се вмъкна – наборът бива отложен до след завършване. Аз исках да съм учител. По физкултура. В Минесота, в щатския университет, до където се простираха паричните ни възможности, щях да уча за учител, с втора специалност спорт. Това добре, за 4 години, до като следвам. Но после точно съм за набора! А то си беше ясно, че войната няма да завърши за месец – два; щеше да бъде проточвана с години. И аз не знам какво да правя! Баща ми беше голям циник, да почива в мир. Научил го цинизма от дядо ми, който дошъл някога си от Прусия. "Виновен заради рождение", така казвал. Хем оставил миналото си по принуда, хем с годините в Америка видял как цялото това негово минало било изличено от картата и от книгите по история и от всичко. Дядо ми се оказал човек без произход. По-точно, имал произход, заради който не можел да си търси произхода. Развил здрав цинизъм. Който се предал на баща ми. Той пък доразвил цинизма в наука. Като в църквата свещеникът каже "Търси, и ще намериш", баща ми го чуем да мъмри "Не задължително каквото търсиш. Може и ритник в задника." Навикнали му бяхме всички, та минаваше. Аз решително не исках да съм циник! Мислех, че най-сигурно няма да стана циник ако следвам точно примера на баща ми – но винаги с обърнат знак. Като гледам на зад, аз съм си се развивал в още по-похлупен циник, чрез моя ожесточен контра-цинизъм. Но това го виждам сега. След дългото житейско търсене, заради което намерих… не ритник, а бормашина в дирника. Но ето ме тогава, през виетнамския набор, младо момче, и трябва да реша какво да правя. Една Неделя в църквата свещеникът нещо залитна по войната във Виетнам; няколко съседчета, доброволствали за войната, тъкмо бяха докарани в кутий от там, та свещеникът решил да дръпне големи богословски поуки от смъртта им. И се впуска в чуствена, пламенна реч към поуките, с реторични въпроси. "Кои са идеалистите?" "Защо умряха те?" "Какъв е смисълът на тяхната само-жертва?" "Какво ни казва Господ с тяхната смърт?" Баща ми, както винаги, си мъмри под носа. "Друг идеалист ги е отпратил към Господ преди те да го отпратят." Тихичко, от уважение към родителите на момчетата, но ние край него го чуваме. И аз не смея да вдигна поглед от пода, знаеш. Срам ме хваща от хората около нас. На излизане от църквата минаваме покрай свещеника, на входа. "Великата господна поука, отче", заявява баща ми, "е че ако Бог ни е създавал да се трепем по войни, Бог е щял да ни направи бронирани. Но не сме. Това не ви го казва Господ, а ви го крещи, та главите ви да издуха. Справка пресно-опеяните идеалисти напънали по войни." Казва го това баща ми и отминава. Даже не чака да види дали свещеникът ще успее да се отърси от облещения шок и да отговори нещо. На баща ми не му пука. Ако църквата пожелае, нека го отлъчи. "Църквата търчи по грешниците", знаеше баща ми от дядо ми. Ние се изнизваме покрай свещеника, мълчаливо; не знаем къде да се денем. На другия ден, Понеделник, отивам да се записвам в университета, да декларирам специалност. Чакаме на опашка. Всички говорят за набора. Идва един, прегърнал Библия, и решава да ни обогати с патриотична реч. Убедени ли сме, че искаме да учим – а не просто да се крием от набора? Ще лишим ли Америка от борци за свобода. Как ще се отчетем пред Всевишния Съд ако всеки от нас не е убил по комунист за Христос? Едно от хипитата в опашката го пита какво търси при нас а не търси по-интимни връзки с Бог във Виетнам. Оня с Библията бил "съвестен възражател". Иначе бил голям патриот. Но трябвало да служи на Бог, по случайност в САЩ. Аз не издържах. "Явно Бог те е създал брониран. Значи създал те е точно за Виетнам. Ще учиш по-късно. Ако се върнеш. Ако пък не се върнеш, Бог те е почел с по-скорошно възкачване. И в двата случая печелиш." Това го казах; все едно чух баща ми да говори през моята уста. Хипитата зяпнаха по мен, в уважително съзерцание. Оня започна нещо да приказва как Бог го бил бронирал с вяра, но те много прагматично го сритаха и го сгънаха от бой. Хипитата разбираха от тези душевни въпроси; нали и те също бяха идеалисти, за мир и братство. Някои го ритаха с боси крака. Изглежда оня не бе успял да натисне копчето в Библията че да задейства бронята от вяра. Дойде университетската полиция, но надойдоха още повече хипита, и стана гръмогласен спор между едните и другите. Полицията не стигна до нас. Значи, пак спокойствие. Опашката пристъпва към канцеларията на Регистрара. Идва моят ред да декларирам специалност. "Не съм брониран" – това ми се е забило в съзнанието. "Не съм брониран." Повтарям си го на ум. Без да искам. Изразът се върти и върти през всички мои мисли. "Не съм брониран." "Това вече го разбрахме", отбелязва чиновничката в канцеларията. "Нямаме специалност по брониране", подхилква се тя. Гледа ме – аз все едно откачен. Пък може и да съм имал такъв вид; не знам как съм изглеждал тогава. "По заявката Ви ще следвате учителство…" "Грешка!" прекъсвам я бързо. "Инжинерство! Инжинерство ще уча." И се напрягам да си спомня кое точно инжинерство гарантира извинение от набора във и след университета и за винаги. Оглеждам се с развинтен поглед. И виждам на табло край вратата някакъв афиш, от Резервисти Офицери Обучаващ Лагер, с голяма снимка на Б-52. Аха! "Самолетно инжинерство! Да, ще уча самолетно инжинерство!" "Нека видим" казва чиновничката и разлиства регистрационните книги. "За инжинерство се искат отлични оценки. Пази от набора. А даже да не опази, води до безопасна работа в тила. Всеки блъска за инжинерство, но почти никой не се класира. Заради наплива сме повишили изискванията. Обаче със сигурност можем да Ви запишем религиозни науки, философия, психология, или икономика, или нещо там. Все ще намерим начин да ви предпазим от набора за четирите години следване", усмихва се чиновничката. "Но авиационно инжинерство гарантира оставане в САЩ не само по време на следване, а и след това. Това е тоталната защита срещу набора, и Вашите оценки… са… невероятни! А! Тогава… записваме Ви там. Готово! Поздравления!", заявява чиновничката и ми се усмихва. Значи, вписаха ме в авиационно инжинерство. И това беше. Прибрах се в къщи. Казах на баща ми, че съм си сменил специалността, от учител и спорт на авиационен инжинер. "Прав беше, че не сме бронирани", признавам му. Той ме гледа, гледа. Стана му много мъчно. "Сине," казва, "аз ги приказвам моите цинизми, но знаеш ли, че дълбоко в душата се надявам, срещу целия ми разум, че ще се намери нещо, което да ме докаже крив. Колкото по-дълбоко наслоявам цинизма, толкова повече избледнява тази неразумна надежда. По-лудешка става. А знаеш ли как гори лудешката, нереалистична надежда?! Радвам се, че ще си жив. Но ми е мъчно, че си станал като мен. Циник. Трето поколение наследствен." Заобсъждахме моето решение. До завършване на университета щях да съм освободен от набора, независимо от моята специалност. Това са 4 години гарантирана безопасност. Като учител по физкултура, след университета имаше вероятност да ме призоват. Малка вероятност. Съвсем изчезва ако се оженя и стана баща на малолетно. Върху тази малка вероятност слагаме малката вероятност да бъда убит във Виетнам. Значи почти няма нищо страшно. Приемането на риска от служба във Виетнам ме правеше свободен човек. Една година служба. Една едничка година! И после щях да уча каквото исках. Много вероятно, щях да остана жив и да работя каквото исках. Моята свобода, срещу мъничкия риск да се върна от Виетнам в кутия! Това е лесен избор днес, гледайки на зад. Но тогава мъничкият риск не изглеждаше чак толкова мъничък! Рискът беше същия като риска да бъда смачкан от кола. Никой не си усуква живота заради риска от смачкване от кола, нали? Вярно, така е. Но при посрещане на риска от коли човек се чуства в контрол. Поне до някъде е в контрол. Знае как да намали риска до незначителност. А рискът от войната – това си е гол жребий! И там имаш някакъв контрол, но той е нищожен. И това плаши. Много плаши. Да, моята свобода срещу този жребий. И аз отказах жребия. Предпочетох гарантираната безопасност. Баща ми клати глава и ме гледа. "Може би си прав. Само прави сметка, че ще живееш в сянката на твоето решение. И бъди сигурен, че твоето решение ще има много, много дълга сянка!" Бях добър студент. Прилежен. Насилих се по сметка да уча специалност, която не ме влече. Завърших, и то отлично. Веднага си намерих работа. Беше ми мъчно, че виждам с всяка измината година как животът ми все по-непоправимо поема друг път, не пътя на моите младежки мечти. Но пък се успокоявах, когато на два пъти получих наборни призовки, и двата пъти заради работата ми в аеро-космическата промишленост бях извинен като "нужен за военното усилие" в САЩ. Моето предпочитание за гарантираната безопасност от виетнамския набор легна като сянка върху целия ми живот. Бутнах се в професия, която не ми беше по душа. Все следващия месец щеше да спре пустата война и да се пре-квалифицирам в моето учителство. А месеците станаха години… Войната свърши, и аз се видях прекалено стар за да започвам от нула на друга работа. Пък вече имах парични задължения. Не можех току така да напусна инжинерството и да се втурна по моите желания. Егоистично беше. Та размислях сериозно дали и как да си сменя работата, вече на средна възраст. Пре-квалификация, търсене на нова работа… Трябваше да застана пред обществото. Търсенето на работа е вид търсене на обществено одобрение. "Ето ме тук; харесвате ли ме, доверявате ли ми се, нуждаете ли се от мен, че да сте готови да плащате пари за моя труд?" Ами ако не получех такова одобрение? Или ако запънех на дълъг и мъчителен процес в търсенето на нова работа, т.е. в търсенето на обществено одобрение? Щях да съм принуден изрично да си призная, че бях станал обществена отрепка. А освен това, реалистично, нямах свободата да се нагърбя с подобни писихологични експерименти и търсения. Защото трябваше да издържам родителите ми. Говорейки за паричните задължения. Това поне правех; едното нещо, в което не бях се заглавил с решение по принудата на слабостта. В това време слушам какво става с хората, предпочели набора пред само-усукване. Повечето наборници отслужиха годината във Виетнам, върнаха се, и си продължиха живота. Вярно, тази година се е отпечатала върху житейското им развитие. Но може би този отпечатък е в крайна сметка доста обогатяващ и вразумяващ, започвам вече да мисля. Някои от отслужилите обаче се върнаха откачили. А някои бяха убити. А на мен душата ми скача при всяко споменаване как някой се е прибрал, или откачил, или загинал. Току се виждах слабак, разбил живота си като страхливец пред първия изпречил ми се житейски риск. Или се виждах пак като слабак, от страх изоставил други момчета като мен да мрат, на мое място. Всичко ми чернееше пред очите! Аз най много. Съпруга така и не намерих. Никое момиче не поиска да ме вземе за съпруг. Аз уж не исках семейство. Така лъжех другите. И мен си. Аз не исках семейство, обвързване, отговорност. А то си беше само-залъгване. Да не потъна съвсем в чернотата на моя цинизъм. Защото бях станал абсолютен непоклатим циник. Никого не обвинявам. Може би други мъже на мое място щяха да се покажат по-твърди характери, с по-здрава психика. Но това са хипотетични предположения; отместват насъщността. А насъщността е, че аз знам единствено моя живот, моите действия, и как те ми се отразиха върху моя себе-образ. Чуствах се вързан в изживяването на една лъжа. Една лъжа към обществото около мен и към мен самия, разбираш ли? Обществена отрепка бях станал, това си беше. Всичкият ми живот, всичките ми решения в него ме бяха изпълнили с цинизъм. Не исках да принадлежа към никакви организаций и групи и кръгове! Не исках да ставам пионка на ничий машинаций! Аз сам срещу света. Под сянката на решението ми да се измъкна от набора за Виетнам. А работата в аеро-космическата промишленост ми даваше достатъчен доход за да усещам финансовата подсигуреност, която да ми позволи да мизернича в черногледи само-анализи. Може би ако бях се наръбил в зле-платена професия животът щеше да ме стегне, и нямаше да имам време да мисля кой и къде може би не е щял да бъде убит ако аз бях поел моя наборен дълг… И други подобни размисли. Все едно. Тези неща са така оплетени и сложни, че как да ти ги опиша? А и да можех, щеше ли да ме разбереш? Всяко нещо до време. Родителите ми починаха. Видях мизерията какво значи да умреш циник… И реших – каквото било, до тук! Край! Напънах да се променям, значи. С възрастни хора не смея нищо да правя. Отвикнал бях от човешка близост. А и възрастните хора разум имат, премерват те що за човек си. Знаят как да го правят. Мен ме беше страх, и срам, от такова мерене. И се насочих към децата. Нямат житейския опит за да могат да ме съдят. Станах доброволец в организиране и трениране на детски бейзболни отбори. Не се бутам много в погледите на децата или на хората около тях. Униформи нося за пране. Линий по игрищата чертая. Екипировка разнасям. Трая си. Но се опитвам да съм някому полезен; добрина да правя. Асимптотично да додрапам до нов мироглед. С годините се успокоих. Заприличах на човек, знаеш. Разбрах, че ми се отдава да работя с деца. Станах доброволец треньор. Заплащане няма. Но започнах да усещам радост! Биваше ме в треньорството! Децата ме уважаваха. Моите отбори започнаха да побеждават по околийски първенства. После по щатски. Започнахме да влизаме и в национални турнири; трето място в САЩ достигнахме. Всичко това в моето лично време. 40 часа седмично аеро-космическо инжинерство, и останалото време работа с децата. Кариера на службата? Не ми пукаше! Кариера колкото направих първите години, до като още траеше Виетнамската Война. После нула. Инжинерството беше единствено за доход. Никаква душевна въвлеченост. Влизам, работя, излизам. Животът ми се завъртя около децата. Това стана заниманието, спрямо което започнах да меря моето човешко развитие. Устисках в инжинерството да достигна до пенсия. Навиваха ме от службата още да работя. Колкото по-късно се пенсионирам, по-голяма пенсия съм щял да получавам. Изчислиха ми даже колко много печеля, в пенсионно увеличение, с всеки работен месец… Да, ако работя до гроб, ще ме погребат милионер. Колко очарователно! Това е много опасно нещо, да ти кажа. Да лишиш въображението от разум. Нещастници! Пенсионирах се буквално в деня, в който получих правото. И се изнесох от службата, така както бях. Точно в последната минута на моя работен ден. Всичко оставих в кабинета! Избягах от тридесет и пет години усукан живот! Избягах от тридесет и пет години престорен живот! Точно единадесет минути от кабинета до колата в паркинга, и две минути да изляза от него. Скоростта на моята свобода. Семейство нямам. Мои деца нямам. Целодневно заработих с децата от бейзболната лига в моя град. Все като доброволец, без заплащане. От обич. Ти знаеш ли какво е това – да вършиш нещо не заради логични аргументи, а просто така, от обич? Криле ми пораснаха, да. Човек станах. Свободен човек. Веднъж след една игра някакъв джентълмен идва при мен. Бил директор на гимназия в града. Пита ме дали бих се интересувал от работа като гимназиален учител по физкултура. Започва да се извинява, че нямали пари за нормална заплата. Училищният разчет от щата бил орязал физкултурата като ненужна. Изчислителна техника – там наблягал разчетът. Можели да ми плащат към хиляда и петстотин на месец, от дарения към гимназията. Извинява се, човекът. Но ме кани да стана физкултурен учител, ако съм искал… Аз гледам и преглъщам. Насълзих се даже. Животът ми се върна обратно. Пак станах на 18 години. Пак получих шанса да декларирам специалност. Но този път я декларирах както си я мечтаех. Заявката за учител по физкултура вече е в гимназията; минава през протоколния ред на преработка. До три месеца ще съм на работа там. Не искам заплатата, но няма как да не ми я плащат. Вече проверих, че нетото след данъци ще мога да дарявам обратно на гимназията. И ще работя като учител по физкултура! Официално! Представяш ли си? Е, не съм точно на 18. Но още десетина години осмислен живот имам, а? Десетина години на МОЙ живот. Отвъд сянката." …