МЕКО ДЖУ-ДЖУ Георги Ушев 13 МАР 2000 … "Защо всеки се държи на крачка встрани от онези там? Погледни им походката. На пръв поглед стегната, военна. Униформа носят; как иначе да ходят. Но стегнатата походка е разтеглена. Люшкаща се. Лека. Не е скованата походка на военни, трамбовали плаца в парадни маршировки. Походка на военни, които са над военната скованост. Хм! После виж ги тях самите. Леко притвори очи и погледни цвета на кожата им. Усещаш ли някакви медени отсянки? Кожа на хора, навикнали да живеят в дива природа. Не в бараки с легла и топла вода и избор на меню в столовата. Виж как ходят! На пръв поглед, безредно. За отделния човек. Но като група – групата се промъква като нещо течно, неуловимо. Като хайка хищници. От което всичко, мой човек, заключението е едно: тези хора са убийци. С тях заебаването е абсолютно нездравословно. Даже те лично да не те сложат в чувал, ще те догони тяхното джу-джу. Сега, може да няма джу-джу. Вероятностите са да няма. Обаче ако има? Не си заслужава! Преди много години едни такива типове бяха дошли в нашата база. Докарани за нещо. Без обяснения. Появиха се. Същите такива, люшкащи се, с медена кожа, с хищнически движения. Но тогава бях млад. Такива тънкости не забелязвах. Виж, забелязах от раз люшкането. Бях новопечен офицер; кой колко се люшка в походката си много ме стържеше. За това ги забелязах. И започнах да ги наблюдавам. Странни хора. Всичко около тях беше… меко. Меки движения. Меки стъпки. Възрастните офицери отбягваха да минават край тях, ако ги надвишаваха. Не искаха козирувания от "меките". Така им излезе прякорът, "меките". Сега, чувал си историйте за военния стаден интелект. Хм! Този интелект не винаги работи. Примерно, момчетата възприеха мекостта в меките за… за педерастщина. Това, че възрастните офицери ги отбягваха – за официално неодобрение и отбягване от педерастите… В справка за стадния интелект. И момчетата от една рота започнаха да се пречкат на меките. Започнаха да се заебават с тях. Ония, меките, не обръщаха внимание. Сега вече аз знам това какво значи. Тигър на хлебарка обръща ли внимание? Но тогава гледам и не разбирам. Поне се държех на страна. Наблюдавах ги, меките, но винаги от далече. А момчетата от онази рота – те видяха в това необръщане на внимание знаеш ли какво? Страхливост! Те решиха, че меките са шубелий. Момчетата не бяха мои войници; не знам какво точно са си приказвали и какво са кроели да правят. Аз само наблюдавам. От военен интерес. Усещам налягането. Ония юнаци от ротата винаги заедно. Винаги край меките. Нищо не ставаше. Предизвикателства, намеци, обиди, разните хлапашки захуйвания – нищо не регистрира! Меките са ледени. А аз колкото повече ги наблюдавам тези неща, по-интересно ми става. Гледам и си водя бележки. Една вечер меките отидоха да пият по бира в бара на базата. Никога не ги видях врътнати от алкохол! Пийнат малко, може и повечко, но винаги пълен контрол! И сега пак така. Засмукали по бира – две, хайде да не ги правя на светци, значи засмукали шестачка, и си приказват нещо. Тихичко. Меко, нали. Юначагите от ротата веднага се настаниха край меките. Мълчаливо. И все току мернат меките, на съседните маси. По едно време дойде един от щаба; пошушна нещо на главния на меките, и повечето меки тихо се изнизаха от бара. Останаха четирима. Траят си и разпускат. Хвърлиха поглед към мен; даже ми се усмихнаха. Хвърлиха особено прицелен поглед към едно момче, от Мисури, черно момче. Слабичко. Дребничко. Но всеки му правеше път. Защото бил научил от баба си, а тя от нейната си баба, а тя още от робско време, още от преди това, от Западна Африка, джу-джу. Черна магия, това е джу-джу. Иначе момчето добро, приветливо. С никой няма да се застърже. Внимателно поведение, за някой който държи други в мистичен боязън. И меките много сериозно се усмихнаха на това момче. Много силна усмивка! Бих казал прицелена заредена усмивка. От която момчето се ококори, после сви очи, после се замисли, после замрази лицето си… До като аз гледам меките и тяхните усмивки към момчето и неговото лице, ония от ротата се наговорили нещо. И започнаха сериозни заебавания с четиримата меки. Всичките му закурки. Меките стоят. Не мърдат. Ротаджийте побързаха да сметнат това за посиране от уплах. И връхлетяха върху меките… Стана бой. Сега, боевете са против устава. Но бяха възприети като нормална изява на мъжки хормони. Значи, не е хубаво да има сбивания, но ако момчетата настояват, защо не? Нека закрепват, нали? Нека се каляват. Гради характер, млатенето. Което хич няма да го прочетеш в устава. Но когато уставът пише за твърд дух – ние точно за млатеницата си мислехме… Е, млади бяхме. Ротата смля меките. Те само се пазеха. Не посегнаха да удрят! Желязни! Но бяха смляни! Цяла рота срещу четирима… Срамна работа. Точен пример на половин-гъзица. Ротаджийте уж мъже да се направят, показаха се страхливци и путьовци и недисциплинирани… Прекалиха. "Задръжте се!" извиках им и рипнах на крака. Те се смаяха от намесата на офицер, но имаха ума да се подчинят. Събраха се, в мирна стойка. Меките се вдигнаха от пода, с учудващо безболезни движения, за хора трепани 3 към 1, и се изнесоха от бара. И чувам черното момче, от Мисури, да прави някакви звуци. Ротаджийте се облещиха. Аз гледам: момчето маха ръце и мъмри нещо. После стана, пак нещо размаха ръцете си, и като зареди едни по ротаджийте. "Вие куро-смучещи лайнари! Сами се преебахте! Меките не знам какво джу-джу ви хвърлиха, защото е извън моя свят. Но аз разпознавам лепкаво силно говно ако видя такова. Вие сте над главите в джу-джу, хуйо-главци! Защо се заебавате с убийци? Не се ли досещата, че говна като вас не влизат даже в тяхния ударен списък? Захуйвахте се за тяхното внимание? Вече го имате! Виждам ви сянките! И сянките на цялата пъкъл зад убийците." Момчето пак смъмри нещо и размаха ръце. И напусна бара. Ротаджийте, половин-гъзците, занемели. Аз също. Такъв език, такива думи от черното момче! Точно тогава чувам как един от ротата изхленчи. И той черен. И той от южните щати. Предполагам схванал някакво мистично значение в избухването на момчето от Мисури. Един от бялите ротаджий вика "това лайно се лепи само по вас, черните", но слушам трепката в гласа му и гледам лицето му и хич не виждам убеденост. Заповядах им да се приберат. Забелязах отсъствието на доскорошната петелска напереност. Значи, говорим джу-джу. Аз не вярвам в тези работи. Поне така настоявам да бъда чуван. Ония, меките, се дръпнаха. Още бяха на базата. Но един черен офицер уреди да няма много смесване с тях. "Загуба от една рота стига", току пусне някоя такава. Аз продължавам да наблюдавам. Вече не меките, защото рядко ги виждам. Наблюдавам ротата половин-гъзци. Така им лепна прякорът: "половин-гъзците". А те видимо се разпадат. Психологично на отломки. Започна се с черното момче, което бе захленчило в бара. Стъпило на криво в града. Само. Никой нямало край него. Счупен глезен. Край на неговата служба. "Един от 12 падна", шепне ми черният офицер. "Това и белите ги удря, ако се залъгваш да мислиш другояче", пояснява ми един бял офицер, възрастен. Баща му служил по джунглите на Юго-Източна Азия през Втората Война. "Те меките защо мислиш, че не приемат предизвикателства и не се бият? Те не знаят да се бият за развлечение, по пубертетските разбирания на нашите хлапаци. Те убиват. Убиват. Професионални кариерни убийци. Кой знае къде са били, и с какви сенчести типове са се сдушили, и какво са прихванали… С такива хора боравиш точно по устава, буква по буква, и толкоз! Ясно ли е?" заявява той с разпален поглед. Аз отбелязвам на ум всичко. Мълча си. И хич не вярвам на тези дрънканици. Вторият от ротата се осакати по време на упражнения. Рапел. Плъзгачът се откъснал. Опитал се да се хване за кабела. От скоростта кабелът прерязал и ръкавицата, и пръстите му… Загуби движение в тях. "Още 10 остават", отброява черният офицер. "Колкото по-късно, по ужасно удря джу-джу!" Аз се правя на твърдо невярващ. Но вътрешно започвам да се замислям. Третият загуби равновесно чуство в банята. Хлъзнал се и паднал. Едва се крепеше да стъпи от крак на крак. Сега, чел съм че близо 1/3 от "жилищните" злополуки са падания в бани. Статистически, тази злополука не е специално нещо. Но в поредицата от предишните две, и те за себе си крайно-невероятни… После джу-джу догони четвъртия по време на мишенна стрелба… Барутна искра му влязла в окото… Остана полу-сляпо. Значи, сериозна работа, тези случки. Разпръснаха останалите половин-гъзци по други роти. Но вече другите войници ги отбягваха. Прокълнати били. С такива хора близост не искат. Стадният военен интелект виж какви неща прави! Петият се самоуби. Излязъл с колата си извън базата, напил се, и го намерили мъртъв в разбитата кола. Уцелил каменен отвес с такава скорост, че от сблъсъка моторът бутнат в купето… Шестият се удави в близки блата… Излязъл на риба. Удавил се в тиня… Ъ! "Какво ли ги чака другите!" шепне ми черният офицер. Нали колкото по-късно удари джу-джу, по мъчително е. А аз вече най-разумно си мълча по въпроса и хич не заявявам нито че не вярвам в такива неща, нито че вярвам… Защото друг офицер ми бе казал, с доста подробно пояснение, как колкото повече вярваш в джу-джу, по-уязвим ставаш за него. Значи, трая си тотално! И хич не наблюдавам нито меките, нито останалите 6 половин-гъзи! Забравил съм и военен, и професионален, и психологически интерес! Броя си дните да се очиствам от базата! Седмият полудя. Отписаха го като психиатричен случай. Сериозно! Прегледи и всичко! Да кажеш, военни лекари, гледат да го разкарат. Ако беше така, щяха с удоволствие да разкарат и другите петима. Стана си идиот. Точно като тези по улицата, дето току залитнат да пресичат пред камион. Той, обаче, пресякъл пред влак. Поне не е осъзнавал как умира, вървяха размислите по базата. Най-сетне дойде ротация. Всички бяхме разпратени по различни постове. Мисля си, петимата половин-гъзци оцеляха. После един ден срещам стар познат, от базата. "Осмият се изпекъл", осведомява ме той без даже да го питам. "Бил си в къщи. Надрусал се с някакви химикали, и тръгнал да се катери по близък стълб. Достигнал до жиците, и паднал на земята изпечена мръвка." След това нищо. Последните четирима били освободени от служба, и всичко точно. Живи останали, значи. Джу-джу ги отминало, да. И се събрали на ядене и пиене… Това е така банално, все едно Б-филм… Знаеш му края преди да са отминали със заглавието. Ядене, пиене, веселба. Всичко чудесно. В планинска хижа, май някъде в Колорадо било. Есен. Студено става есента, в Колорадо. И през нощта се задушили от въглероден моно-окис. Намерили ги край вратата… Драскали по прага. Нямали сила да стигнат дръжката. Поне така чух разказите по въпроса. Може да са украсени, защото не знам въглеродният моно-окис да убива така. Но така завърши ротата половин-гъзци, които се заебаха с меките. Та значи, след като ти разказах това, прозираш ли по-ясно защо всеки стои крачка в страни от онези джентълмени там, пред нас? Кой знае къде са били, и с какви сенчести типове са се сдушили, и какво са прихванали… С такива хора боравиш точно по устава, буква по буква, и толкоз! Хайде стига, че започвам да звуча като моя приятел, дето баща му служил в джунглите на Юго-Източна Азия. Нека сменим темата, а?" …