ЧЕРНОТО СВЕТЛО ПЕТНО Георги Ушев 09 МАР 2000 … "Тези неща не са за спомняне, знаеш. А ме направиха човек. Гледаш ме сега- човек съм, да? Усмихвам се. Семейство имам. Деца отгледах. Говоря с всички около мен. И не си ме чул да питам дали вярваш в Бог така или иначе, нали? А това беше основен въпрос, едно време. Случайно да не се окаже, че съм се отпуснал да говоря с някой неверник, "гой"… Само евреите - това бяха хората… Всички други - общуване по нужда и по сметка, и толкоз. Да не се изцапам. Да не принизя еврейските разпоредби, знаеш… Живеехме в град. Голям град. По-точно, в гето на града. Ние сами се бяхме изолирали в гето. Далече от мръсния свят на неверниците. По Америка - земя колкото щеш! Шир. Природа. Чистота. Но ние се гъцкаме в нашето гето, нали сме висши. Често се питах защо не се махнем от градската мърсотия и не отидем да живеем някъде като нормални хора. Моите братя не смеехе да се питат. Страх ги беше. От "хорското неодобрение", значи от съседите в гетото… Жалко става, ако го разглеждаш така, да? Страх ги беше от мъмренето от равина. От срама да живееш в близост със земята. Олеле: физически труд! Или от неверниците съседи щелъхне миризма на прасета? Но на мен тези въпроси ми разяждаха душата. Веднъж в синагогата видяхме един евреин. Съвсем нерелигиозен. Някъде от Южна Америка. Равинът нещо захленчи как ние евреите сме били малтретирани, откъсвани от земя и корени. "Тези спомени от Полша и разните там далечни времена -хайде стига!" отсече оня човек. "Тук кой ви бута да се въргаляте в гето? Кой ви еспрял да пускате корени по земята? Земята започва на 50 мили от тук. Не ви липисна от вечните трагедий и жертви и малтретирания и страдания? Монопол даимахте на мъките и страданията - нямаше до там да се квасите в тях…" На равинът очите му засвяткаха, да го изпепели, ако му падне. И превлключи на размишления за еврейска солидарност… Шибана работа. А аз гледам оня човек, нерелигиозния; той все едно моите мисли чете. Сигурно съм се зазяпал доста очаровано в него, защото после си имах проблеми в къщи… И дойде призовката за Виетнам. Значи, гледаш как да се извиниш от набора. Кой студент стане, ако е тъп за истинско учене, за психология се запише… Ей, каквавълна психолози ни заля заради тази виетнамска война! Кой го оженят по бързата процедура, и дете направи, че да го извинят като баща на малолетно. Кой се уреди на длъжност, "важна за военното усилие" - и си остане от към щатско. Койсе уреди недъгав с нещо си… Най-връзкарите се уреждаха като "съвестни въздържатели". Защото бързо-забащените току си надупчили живота с нещастен брак, а "недъгавите" току си надупчили досието; от бащинство мърдане няма, а иди доказвай един ден, че недъзите били престорени или уредени… Та аз оценявам положението, и достигам до солидното заключение, че не само няма начин да фъзна от набора, но и баш в трепаницата ще ме пратят. Отивам във Виетнам. Мърдане няма. Но рекох - дай да пробвам еврейската солидарност. И отивам при равина. Знам вече що момчета на "вътрешни" хора е уредил. Даже бе уредил промъкването на няколко в Канада -да си кютат, на родителска издръжка, защото са там нелегално и не могат да работят. Ако предположим, че са искали да работят, нали? И аз значи отивам да видя каква може да е моята "солидарност". Шегаджия ли съм бил, или какво? Сега, ти ги разбираш тези работи. Предполагам. Във всяка обществена организация хората са разделени на класи. Като това разделение бива замазвано с плямпаници за "равенство". Равенство пред Бог, или пред закон, или пред нещо си. Защото равенство няма. В моя случай, аз съм четвърто качество евреин, по класовото разделение в синагогата. Баща ми беше дребен счетоводител. Пък и беден. Значи за синагогата съм кажи-речи еврейски боклук. Четири "нормални" евреи и аз във фолксваген - аз съм в пепелника. Също като вица! И хич не се учудих, че равинът не пожела да си мръдне пръста за мен. Виж, държа ми реч. Дълга реч. Много покъртителна! Как аз ще сложа американската униформа, как ще воювам с нея във Виетнам, как ще доказвам на света че евреите са достойни американци. Как всичко това ще е от полза за световното еврейство… А синът на равинаучи равинство и бленува за мир дълбоко в Израел… Пуснах една псувня към равина, и към религията, и окончателно станах атеист. Което си дойде така логично, че даже не го забелязах като някакъв житейски прелом. Може би защото преломът дойде след няколко месеца във Виетнам. Там ме бутнаха войска. Половината в моята рота негри! Сега, аз имах проблем с това. Остави еврейските расови предразсъдъци. Ние бяли хора като нас отбягвахме, че небили евреи - камо ли черни! Но нали бях раснал в гето, значи бях ходел на училище в гето. По-точно, училището беше между две гета: еврейското и негърското.И негърчетата бързо схванаха нашите идиотщини и изтъквания на различия, и започнаха да ни тормозят, нас еврейчетата. Защото нашите мъдри изстрадали родители, нали все копнеели да бъдат третирани "като всички останали" - та ни бутаха да носим ярмулки. Случайно да не изглеждаме като всички останали! Значи, прешибаната тарикатщина "ние да сме различни, ама вие да не забелязвате"! И ние с ярмулките по улицата, ходим на училище. И току някое негърче ни издебне,хване някоя ярмулка, и я хвърли под някоя кола… Аз що яд съм брал! Дреме мина ярмулката! Въпросът беше, родителите ми и съседите с какви проклинащи заключения щяха да ми тровят живота, когато се върна в къщи без тъпия парцал!И в крайна сметка, съвсем намразих негрите. Просто не ги смятах за хора. И ето ме мен, във Виетнам, деля палатка и всичко с негри! Спя на педя от тях! Не мога да ги гледам! Какво ти не мога - гнус ме беше да ги гледам! Миризмата от потта им стигне ли до носа ми - опитвах се да си задържа дъха, да вдишам въздух от другаде… Като си помисля днес, как ли аз съм смърдял! Но говоря за едно време, нали. Заедно сме, уж, една рота. А щом затракат виет-конгите - все надявам се да видя някой негър да се килне! Когато минаваха носилки към лазарета - нарочно на ум броех само носилките без негри. Сега размишлявайки за тогавашния мен, аз съм си бил точно произведение на всичките комплекси, които съм бил попивал от моето обкръжение в еврейското гето. Един ден вървим през някакви оризища. Казаха ни - Б-52-тата са стерилизирали всичко. Просто покриваме територия. Нашата рота в накъсана нагъната верига.Газим калта. Крак пред крак. Лепкава кал. След половин час газене - все едно ботушите са оловни. Влага. Мокри сме от пот, но потта не разхлажда в такава влага. Калта заприличва на лепило. Крак пред крак в лепилото. Мълчание. Вятър няма. Животни няма. Жвакането на ботуши в калта. И нашето заморено дишане. Аз гледам - нали това ми беше шибаният сърбеж! - два негри от дясно, един от ляво. Ако ни забрули виет-конгът, покрит съм точно. Значи, има кой да спира куршумите, да? Не си спомням какво друго съм мислел. Защото отведнъж усетих нещо топло в корема. Краката ми се подгънаха, и падайки в калта зърнах кървава дупка над колана. Долу в калта - все едно потънах в бездна. Не знам дали съм викал и ако съм викал - какво. Наоколо затрещя лека картечница. Вражеска. Чух шевовете на нашите карабини. Край мен избухна граната, и видях крака ми подгънат до кръста, с подметката към лицето ми. Тогава ме удари болката. Страхотна болка. Светът беше болка. Ослепителна болка. Шевните машини, така звучеха нашите карабини в моите уши, доближиха. И през мъглата на болката видях някакво петно.Черно. Което закръжи над мен. Като черно успокояващо петно. Черно светло петно. Разбудих се в лазарета. Големият ужас: зеленчук ли съм? фелдшерът щом ме видя буден, първият му израз беше "ще ходиш". О, каква блажена фраза! Ще ходя! Какво щастие! Закърпиха ме в полевия лазарет, и ме отпратиха във военна болница в тила. Оправих се след шест месеца. И ме освободиха от служба. На кратко, аз съм бил уцелен с куршум в корема. Гранатата целела двамата черни в дясно, но паднала до мен. Те започнали да издухват засадата, до като другият черен от ляво ме повлякъл през калта на завет. Черният човек бил под обстрел през цялото време. И вместо да легне да се пази, той ме влякъл… И ме довлякъл до безопасност. А е можел спокойно да ме остави и да си пази кръвта за себе си! Не му е мястото и времето да ти разправям подробности, но не знаеш какво усилие ми взе да благодаря на човека! Усилието беше, че просто се срамувах. От мен си. Научих, че е останал жив до освобождаване от служба. Научих му и адреса. И отидох там. Минавам пред къщата му. И не смея да се отбия да почукам на вратата! Пак минавам. Пак не смея. Пресякох и седнах на бордюра от другата страна. Събирам сили да го видя. Как ще смея да го погледна в очите!? Едно времеме беше гнус да го гледам. Сега ме беше срам. Егати усилието! Да направиш няколко крачки и да кажеш едно "благодаря"! Багажът от шибаното гето! Най сетне си рекох и аз да направя нещо човешко! Изправих се. От ставането кръвта ми изтече от главата; ушите ми зашумяха. На първите крачки залитнах. Отивам към човека, като че в зигзаг го приближавам, знаеш… Звъня на вратата. Сърцето ми думка. Ужас! От срам. И от страх, че след такова мое усилие той ще ми тегли една и ще ме изрита. Макар че, ако размишлявам логично, един нормален човек не би се нуждаел от такова усилие за да каже едно човешко "благодаря". Моето шибано усилие си беше мой шибан проблем. След малко отваря една възрастна черна лелка. И зад нея наднича моят човек! Той ме позна веднага. "Ей", започнах, икато заревах… Прегърнах го, той пък мен… Поканиха ме за обяд. Аз се окопитих. Благодарих му, че ме е спасил. Благодарих на майка му, че го е родила и отгледала и възпитала. Исках да благодаря и на баща му. Той се оказа починал, та пихме за неговата душа. И изобщо станахме приятели. Точно с хората, които едно време не можех да гледам от омраза и гнус,да. Значи, станах човек. От там животът ми като се отприщи! С моя черен човек станах приятел, абсолютен приятел. И покрай това - отворих се към всички останали хора. И като го ударих на живот! Всичките гнусотий и багажи и шъшкънлъци от гетото - вън! Вече бях пропушил. И пропил. Свинско проядох; това даже не го броя за нещо, както пиене на мляко с ядене на месо. И станах друг човек, знаеш ли? Откъснах се от религиозните догми и дивотий. Не само дивотий, но нечовешки дивотий! Подтискащи. Унизителни. Захвърлих багажа от гетото. После се заселих на противоположното крайбрежие на САЩ. Никакви религий! Никакви гадости! Заживях като човек. Взе ми време да си намеря съпруга. Но я намерих. И тя раснала в еврейско гето. То се подразбира; кое друго момиче, раснало в нормални условия, ще може да ме разбере, та камо ли да ме търпи?! И здраво семейсто вързахме, да ти кажа. Примерно, ние, и двамата нерелигиозни, имаме къде по-сговорен и щастлив дом от моите родители! Или от нейните родители. Имаме еврейски произход - това си е факт. Децата го знаят. Но еврейството за нас е етническо качество, не религиозно. Щом в САЩ има и черни и виетнамци и какви не други - защо да няма евреи? С годините поомекнахме. От атеисти станахме еврейски агностици. Минаваме някой път през синагога. Колкото от уважение към традицията. Но не допускаме никаква религия да трови нито нас, нито децата ни! Защото ако разкараш шибаните религий, всички сме хора! С човешки лица. Като черното светло петно над мен в онова оризище." …