И НИЕ СМЕ ХОРА - СЪР! Георги Ушев 01 ЮНИ 94 Обширната корабна палуба бе осеяна с групички от цивилни. Всяка групичка бе обгърнала плътно по някой млад мъж във военна униформа със сериозно или изкуствено-усмихнато лице. Както гръмко оповестяваха сведомниците, мъжете в униформа отплуваха вечерта за да изпълнят своя патриотичен дълг и да проектират американската мощ някъде по света. Сега бяха изпращани от тяхните семейства и роднини. Поредицата въоръжени вертолети, завързани по палубата поради липса на място в претъпканите корабни складове, загатваше, че "проекцията на мощ" този път беше сериозно начинание, свързано със сила, и кръв, и... Семействата и роднините на мъжете в униформи избягваха да гледат към вертолетите и подсъзнателно се пазеха далече от тях. Много от присъствуващите бяха със зачервени или насълзени очи, но с изпънати лица се придържаха към патриотичната нотка на събитието и се опитваха да не плачат. Едно хлапенце, отделило се от родителите си, се завъртя около вертолетите и с детско любопитство заражглежда зловещо-оцветените машини. С проблеснали очи забеляза тяхните гатлингови оръдия. В детския свят на хлапето, очертан от филмчета с престрелки, боеве, и насилия, в които пронизване от куршум, разкъсване от взрив, и изобщо човешката смърт са така реалистично обрисувани временни неудобства, появата на истински, досегаеми, наистина-стрелящи гатлинги се превърна във фокусна точка за детските фантазий. Хлапето се огледа. Празното поле пред вертолетите позволяваше шир на действие и свобода за свенливата детска душа от смущаващите погледи на възрастните. Хлапето се унесе във фантастична битка срещу вертолетите и се закърши като прострелвано пред дулото на най-близкия гатлинг. "Мой Боже!" изстена една от жените на палубата, и всички насочиха стреснати, облещени погледи към хлапето. То се поспря, но щом осъзна, че е в центъра на внимание се спусна с още по-голямо усърдие в битката от неговия фантастичен свят. Към насечените от гатлингови попадения движения то добави и звукови ефекти на гърмежи, свистения, и стенания. Около хлапето се образува стена от потресени зрители. То се сепна и се огледа, но преди да схване положението две мургави мъжки ръце в моряшки къси ръкави го сграбчиха за ушите и го отлепиха от палубата. "Тате, аз само си играех как ония ..." бързо се заоправдава задъханото хлапе, но двойният трясък на плесница и ехото й от мостика пресекоха оправданията. Хлапето ревна. Ревнаха и жените и запрегръщаха изпращаните мъже. Хладната патриотична, направо делова, нотка на събитието се изпари. Първи се усетиха мъжете и инстинктивно се огледаха да видят как този спонтанен изблик на човещина е посрещнат от офицерите. Присъствуващите флотски и войскови офицери, зряли мъже с прошарени коси и обрулени от живота, се правеха, че нищо не са забелязали - въпреки, че тяхните съпруги още си триеха очите с кърпички. Но един от младшите офицери гледаше със свирепо лице, чиято безчовечност се подчертаваше от тъмните огледални очила. Една от жените на моряците се обърна към младшия офицер и сякаш се накорави. Тя беше цивилна и независима от офицера, но по всеприетото схващане, уж против устава и все пак следвано по традиция, тя поемаше чина на своя съпруг и наравно с него се считаше за подчинена. Жената се изправи, събра се, и със сълзи още търкалящи се по бузите извика "И ние сме хора - Сър!" с натъртено по военному "сър". Жената рязко млъкна, уплашила се от смелостта си, и похлупи устата си с ръце. Висшите войскови офицери и семействата им мълчаливо се отдалечиха, може би от учтивост, или може би от нежелание да стават свидетели; развитията не засягаха войската. Висшият присъствуващ флотски офицер пристъпи към младшия офицер и жената. Всички мълчеха и съсредоточено го наблюдаваха за да се опитат да предвидят как той ще подкрепи младшия си колега. Висшият офицер бавно свали тъмните си очила и премигна на яркото слънце. Лицето му бе набръчкано, лице на възрастен човек, явно на края на военната си кариера. Той демонстративно не забеляза младшия офицер и с непоклатима увереност прикрачи към жената и я прегърна. "Съжалявам, Сър. Много съжалявам!" захлипа тя в рамото му. "Няма за какво да съжаляваш, моето момиче." погали я нежно той. "Разбира се, че вие сте хора. И ние също сме хора, стига да сме освободени от илюзийте за адмиралство. Всички сме хора. Всички."