Звъня значи на редактора на "Стенна Улица Дневник" и му казвам, "Йо, мой човек, ти след няколко години ще пускаш статия за компютерна употреба от неграмотните. Която аз ще преписвам. Но за да я препиша, трябва да сте я написали. Значи пускай някое маце журналистче към мен, да се вози с мен когато в Санта Моника ми дадат билетче за превишена скорост на завой, и после да дойде с мен в съда, четя да напише парче от което аз да препиша. Съгласен или да?" Оня се пише отворен, отваря уста да пита въпрос. Режа го веднага; пука ми какво ще пита. "Обичам хора с будни умове, че въпроси да питат. Ще ти пратя мой човек от Данъчните да ти отговори." Казвам го това и затварям телефона. Журналистката дойде. Обаче върло-интелегентно изглежда! Олеле, какъв интелект! Бутнах я да я возя на задната седалка, което за шест-местната ми кола беше максимум разстояние от нея; учтив съм, не можех да я бутна в багажника. Но написа преживяванията ми, значи, и аз ги преписах от нея. После един ден гледам в Отдел Връзки с Федералната Авиационна Администрация копие от доклад за самолетна катастрофа край Чикаго. Аз бях дежурния за моята група по задание "произшествия" тогава, но рекох си: "Я да врътна пак до "Стенна Улица Дневник", да им дам възможност хем да добавят материал към бъдещата си статия, хем да си поправят грешката с върло-интелегентно-изглеждащата журналистка. И защо сам да чета доклада?! Дрънвам до редактора на "Дневника". "Йо, този път пращаш маце! Тук в Отдел Връзки с ФАА са от маце на горе; само да си ме изложил!" Оня нещо пак се перчи. Ревизирали го данъчните, обаче даже рефунд му дали. Демек чист е; от нищо не го е страх. И пак нещо въпрос да ме пита. Аз го режа; пука ми какво ще пита! Препоръчвам го за въпроси и отговори на Националната Сигурност Агенция. И бум: следващия ден мацето при мен на работата ми. Прочете доклада за катастрофата вместо мен, даде ми отчет, написа си парчето, преписах го, и рекох да я заведа на ресторант, нещо свалка да стане. Обаче тя като извади едни щуротий... Червено месо ядяла, ама само така и иначе приготвено, защото и действало на кожата. Виното трябвало да е еди-как-си. Салатата само такава, единствено с онакъв сос... И през две минути в тоалетната да си наглася прическата и грима... Писна ми! Редакторът от "Дневника" пак се издънил, значи... Обаче след седмица - друга журналистка. Чака ме долу в служебния паркинг. От сто километра личи. Хубаво момиче, но умерено. Значи, балансиран модел. Такива ги обичам. И тъкмо я нагласям да седне до мен на път към изпитателния център, да пише за летците и графата с карфички, че да го препиша - и ченгето пита има ли момичето разрешително. Брей! Вкарах я вътре, че тя да напише парчето и аз да го препиша, но заради бумажничествата и службите по сигурност в центъра - пак ядец. Обаче за благодарност дръннах на редактора от "Дневника" да му кажа, че само с такива журналистки обичам да работя, и само от тях ще преписвам. Оня вече мълчи и гък не пита. Показали му видео-запис от както е бил студент, и като присъстващ на политическа сказка от президента как е кихнал. Обаче кихнал в най-критичната част на речта! И го разследвали за подривни наклонности. И си трае човекът и въпроси не ме пита. "Евала, пич!", поощрявам го, "учиш се на обноски!" След което когато да закарвам колата ми за преглед на пушека даже нямаше нужда да звъня до "Дневника". Мацето ме чакаше на вратата, да засвидетелства още едно парче от моя живот - че да мога да си го препиша както ми е навика. Всичко стана точно. Много обичам такива журналистки, значи! Много ги уважавам! Всякакси! Ако някой се оплачеше след това, че журналистите се ебавали с хората, аз мъдро го уверявах, че отношенията са дву-посочни... И значи нижа аз преписаните парчета в статия, и после чета статията в "Стенна Улица Дневник". И кипнах! Веднага тел-сигнала до редактора! "Не те ли е срам, бе" питам го, "да ме оставиш да преписвам статия, която хич не сте публикували?!" "Ама, Сър, това щях да Ви питам, но Вие, такова..." заизвинява се той... Никой нямало да разбере, че не съм преписал от неговия вестник... "Хората не са щураци като тебе", лаконично му резнах връзката. След малко телефона звъни. Редакторът от "Дневника". "Сър", казва, ама меко и мно-ого учтиво, "просто в отдалечения случай, че някой повярва, че сте преписал от нас, може ли да дръпнете намордниците на патриотите по житейски видео-записи? Моля Ви!" Е, на такава учтивост не мога груб да съм. И днес след мнението на Стамен, рекох да си изпълня обещанието. Обаче редакторът вече, такова, редактиран някъде... Пенсионирал се. Мацето - и то се отместило в друг вестник, и вече със съпруг и три деца... Предложиха да ми пратят снимка, да си я гледам, на Джулия Даскалова. Те мислят, че нямам вкус и че съпругата ми изглежда различно! Ха! Та се разбрахме, значи. Благодариха ми, че съм преписал от тях, пък и съм успял да препиша непубликувана статия - демек четка ми туриха за моя поглед в бъдещето. А аз им простих за опитите да ми вадят въпроси. И животът си се върна към редовното ежедневие...