ТЕХНИКАТА РАЗУМ НЕ ПРАВИ Георги Ушев 23 ЮНИ 92 До преди двадесетина години навлизането на техниката в американското образование е било еволюционно, като най-дълбокият отпечатък от това навлизане е бил появата на сметачни машинки, и по-късно на лични изчислители, в класната стая. Преди десетина години това еволюционно техническо навлизане бе заменено със своеобразна техническа революция, всеобщо наречена компютеризацията в образованието. Нахлуването на техниката, или компютеризацията, в американското образование беше необуздано, да не кажем брутално, и стана значително по-рано от подобните явления в Западна Европа. Днес компютеризацията е така здраво вкоренена в американското образователно дело, че се говори и за следващия етап на развитие - компютеризираното образование. Тези фактори правят САЩ единствената страна в света в която вече няколко поредни поколения са израснали и образовани под матрицата (думата е употребена нарочно) на компютеризацията в образованието. Следователно, САЩ са най-яркия пример за сборния резултат от такова образование, което е достатъчно узряло, че да покаже някои напълно неочаквани и доста неприятни слабости. Една от тези слабости (някои я наричат провал) са двадесетте процента неграмотни в американската работна сила. (Говорим само за хората, израснали в САЩ, и не включваме милионите неграмотни - и нелегални - имигранти!) Оказва се, че е много по-лесно да научиш някой да натиска копчета от колкото да чете и пише, особено ако натискането на копчета премахва нуждата от четене и писане. (Изненада!?) Като иронично приложение на принципа "клин клин избива", неграмотните са в процес на "компютеризиране" чрез приложението на специални компютерни програми, които заместват писмената реч с картинки. Елементарни картинки, като тези в букварче за първи клас! Например, ако си бригадир и този ден ще береш пет декара ябълки (чукаш картинката с ябълката пет пъти) и имаш трима работника (чукаш картинката с човечето три пъти), няма да свършиш до края на деня (светва ярък червен кръст - отиваш да питаш чифликчията за пояснение)... (Гледано технически, такива програми са много трудни за разработка понеже, както казва поговорката, само идиот или гений пише програма за идиот. Най-разбираемо е, че създателите на такива програми изпитват известна гордост от произведенията си, ако се съди по статията "Компютерната Употреба от Неграмотните Расте на Работата" в Уол Стрийт Джърнал от 09 Юни 1992. Но да не се отклонявам.) Другата слабост на необузданата компютеризация в образованието е притъпяването - някой път и унищожение - на човешката мисъл. Такава притъпена мисъл лесно става жертва на култа към числата и на раболепието към компютерния отпечатък и екран. Операторът на техниката, в неспособността си да мисли, й придава божествена възвишеност, а самият той заприличва на добре-трениран бабун. Както се вижда в САЩ, пък и по света, една държава може да съществува със значителен процент неграмотно население. (Цинично казано, един мияч на чиний няма нужда от някакви литературни познания.) Но също се вижда - отново в САЩ и по света - че население с притъпена мисъл, без разум, неотклонно води държавата си към просешка тояга. Надявам се, че българските образователни дейци биха имали пред вид следните примери от мисловното развитие на голяма част от грамотните американци когато обсъждат компютеризацията в образованието. За да не бъда обвинен в празни приказки и вестникарска папагалщина, описаните случаи са взети от моето лично ежедневие. Преди доста години един мой познат трябваше да изчисли дадена ограничителна скорост за някакъв самолет. Данните за тези изчисления бяха, нежно казано, мъгливи, и резултатите бяха доста приблизителни, с плюс/минус 20 метра в секунда. Познатият ми, за да подчертае проблизителността на изчисленията си, предал резултатите не чрез компютерен отпечатък а чрез графика, където скоростта нарочно била графирана с въз-дебела линия. Такава липса на точни числа, обаче, изглежда не се понравила на някои от летците-изпитатели, понеже те не можели да приемат изчисленията като "авторитетни". Един юнак бил увеличил графиката до толкова, че скоростната линия била станала широка около педя, и обозначил "точния" център на тази полоса с карфички. Всяка карфичка отговаряла на полетна скорост, вече "уточнена" до сантиметри в секунда и "авторитетно" отпечатана с осем десетични знака... Как същият юначага е измервал тези сантиметри в секунда до осмия десетичен знак по време на изпитателен полет не ни стана ясно, но поне дано да е летял по-спокойно и уверено! Веднъж в Санта Моника бях спрян от полицай, който заяви, че съм направил завой с 45 км/час, и ми връчи призовка за съдебно дело, понеже съм карал с превишена скорост. Скоростта ми бе измерена, с точност от 10 метра в час, лично от полицая, който даже гордо ми показа радарния си пистолет. Такива пистолети още бяха недоизпробвана новост (говорим за 1986), и полеви изпитания на тази техника бяха "открили" дървета, движещи се с 8 км/час, та дори плевни, свистящи с по 25 - 30 км/час... Допустимо е полицаят най-невинно да не е знаел за тези изпитания, но не е допустимо да не е осъзнавал какво значат 45 км/час на завой с радиус от 10 метра. Такъв стегнат 1.5-гравитаций завой е невъзможен на уличен ъгъл! В съда прокурорът - явно чел защитата ми, предварително изпратена до него - направи съзаклятническа гримаса към полицая докато оповестяваше започването на делото ми. Полицаят разбра, че няма смисъл да се излага, и не стана да подтвърди присъствието си като свидетел за прокурора; бях оправдан веднага и делото приключи. Оказа се, че моето дело не беше единственото за полицая, който бе "хванал" още трима шофьора на същия ъгъл със същата скорост. И тримата, обвинени от прокурора с твърдите и точни измерения на радарния пистолет и със свидетелствуването на вече-станалия полицай, най-чинно си признаха вината. Един от тях, целящ да покаже крайно разкаяние с надежда да получи намалена глоба, си "призна" 50 км/час... (Не му се размина.) Друг пример на рефлексивно технопоклонничество беше разследването на самолетна катастрофа край Чикаго преди няколко години. Самолетът, с двама екипаж и двама пътника (или бяха пътнички), се бе разбил при кацане и бе изгорял до пепел заедно с хората вътре. (Алуминият гори, и то зверски, ако успее да се запали.) Членове от Националната Комисия по Превозна Безопасност бяха успяли да установят, със специална апаратура, местонахождението на убитите по време на катастрофата, та дори бяха възпроизвели и частични кръвни картини. Оказа се, че докато самолетът кацал на автопилот, екипаж и пътници, всичките със значителен процент алкохол в кръвта, по време на катастрофата били отзад в кабината, край барчето! Казано простичко, запили се, забравили, че автопилотът им води кацането само до 15 метра над пистата, и се пребили. В доклада относно катастрофата, обаче, нещата стояха по-различно. Лабораторната апаратура, бидейки свръх прецизна, бе определила даден процент вероятност за статистическа грешка в анализите. Следователно, в главата "Причини за Катастрофата", до колкото си спомням, пишеше: "... предполага се, че една от основните причини за произшествието е отсъствието на екипажа от кокпита по време на кацането ..." Миналата година заведох старата ни кола за компютерна диагностика на мотора. Щатският закон изисква преминаването на такъв преглед на всеки две години, с цел за намаляване на замърсяването на въздуха. Колата (Форд ЛТД-79, с 5-литров 8-цилиндров мотор и 200 000 км) издишваше само 10: от допустимото ниво на отпадъчни газове, но пропадна на прегледа. Учуден, запитах операторката - младо момиче, най-много да беше гимназистка - защо колата не е оценена като изправна. Тя ми посочи на компютерния екран, че ъгълът на искрене, измерван до хилядна от градуса, не е бил по спецификация. Опитах се да обясня, че промяната на този ъгъл компенсира за износването на мотора, а спецификацийте в компютера са за нови коли от 1979 (каквито вече не съществуват), но тя гледаше екрана, с голяма бляскаща червена точка за "пропаднал", и си знаеше нейното. Ъгълът на искрене бе "поправен", колата задимя с 80: от допустимите газове, но компютерът светна зелено, изтананика някаква циркова мелодия, и произнесе колата като чиста за околната среда... А какво би станало, запитах момичето, ако ъгълът на искрене е точен, но колата пуши като комин? Тя леко се стресна, почука трескаво по клавишите, втренчи се в екрана, и след няколко минути заяви, гласът й кънтящ с абсолютна, непоклатима увереност: "Това е невъзможно, понеже го няма в менюто на компютера!" Подобни примери на безумие обосновано върху техника мога да изреждам с часове, но това не е целта на тази статия. Целта на тази статия е да подсети училищната система, че "компютеризацията" и разните други "-аций" са от вторично значение за едно образование. Доброто образование първо и най-основно трябва да учи как да се мисли, да учи на разум. Техниката е прекрасна за обработката на данни до вид който разумът по-лесно може да възприеме, но техниката разум не прави! Естествено, образование което изключва технологическите фактори в живота е непълноценно и следователно е непроизводително и за личността, и за народа. Но пък образование което учи децата още от детската градина само да чукат по клавиши и да гледат към света през екрани е не само непълноценно и непроизводително, но е и жестоко. Такова образование отнема способността на човек да вразумее, че сто птици в небето имат двеста криле, а не от 199.999 до 200.001 криле с 98: вероятност. Такъв образователно-осакатен човек гледа, че тези птици са показани с яснота от А пиксела на сантиметър и изобразени с гама от Б броя цвята на В-сантиметров екран, но е неспособен да види, че може би тези птици са едно щъркелово ято, чиито грациозен и строен полет през небосклона би изпълнил душата му с наслада.