Нямам ли смелост да отстоявам чувствата си? Това би довело до съмнение в искреността им.Не искам да се боря да ги доказвам или показвам пред Тях.Срамно ли е да обичаш?Не.Страхувам се да демонстрирам любовта си към един човек пред група хора и то не заради негови или мои недъзи.А заради самите хора-"симпатията е взаимна"-ограничени са.Не е ли обидно за тях?Не ги ли подценявам?100% истината винаги излиза на бял свят-вярвам в това.Заради кое играем добрата стара криеница?(Интересното е,че не се питам дали си заслужава)Те,хората са преднамерени към мен.Когато някой не те е виждал (или те е виждал)и е знае =>мисли само лоши неща за теб,той не е виновен,че е бил манипулиран.Аз не мога да лазя с изплезен език в старанието си да променя нечие мнение или да да умилостивя някого...Мога да играя с открити карти.(Защо ли не го направих от самото начало-страххх!)С цената на всичко.Защото съм искренна.Защото обичам.Защото това е неконтролируемо за мен.Защото съм страдала заради това.Мислила съм много.Опитвала съм всичко.Знам,че става така,защото така искаме.Знам кое е най-лошото което може да ми се случи-да бъда отхвърлена от близките си и да играя ролята на "краставата жаба".Е?Все някога някой ще го зачовърка съвестта и като е сгрешил ще иска прошка... Виновна ли съм?Ако да-в какво?Изкупва ли се тази вина? Сложни неща...Аз не вярвам,а знам,че съществуват любовта и щастието.Бих се жертвала заради тях.