ИЗТЪРВАНА РАБОТА Георги Ушев 1985 (20 АПР 95) Бележка: Имената на споменатите личности са изменени. Джон влезе в стаичката, оградена от складното помещение, и се тръсна върху един стол. С крака завлече друг стол, понамести се, и стовари краката си върху него, в посока към отоплителя. Краварските ботуши - Джон винаги идваше на работа с краварски ботуши, даже в -40* студ, какъвто беше зимата в Боузман, Монтана - бяха мокри до глезените. Поредният камион с калифорнийски зеленчуци бе бил разтоварен, стоката бе била прегледана, облята с подхранващ разтвор, и подредена в охладителите в магазина. Джон беше отговорен за плодовете и зеленчуците в магазина, и взимаше работните си задължения много сериозно. Сега беше време за почивка. Джон се приповдигна от стола си, поусука дългото си тяло, и отцепи една звучна пръдня. Препържен боб с люта кайма и царевица. Самодоволно пошмръкна от облака миризма, измънка "богословена американска газ", изтегна се със затворени очи, и задряма. Скоро в стаичката влезе Бил, отговорен за склада на магазина. Беше средата на обедната почивка. Докато Бил тихо разопаковаше сандвича си, Джон се размърда и изпърдя нов облак газ. "Облекчение!" измрънка той и понечи пак да се унесе в дрямката си, но Бил подритна стола под дирника на Джон. -- Йо! Монтанец! -- Ъ-ъ-ъ! -- Джон се размести, отвори очи, и премигна към Бил. -- Не знаех, че наоколо има хора! Джон ме бе видял в стаичката още с влизането си, но не бе имало нужда да ме забележи. Не защото аз бях общ работник, прислуга, в магазина, а поради по-принципна причина. Бидейки имигрант, отгоре на това "така пълен с лайна, че и очите кафяви", за възгледите на висшата руса и синеока все-американска монтанска раса от скандинавски произход, аз не бях смятан за човек, и присъствието ми не беше ограничаващ фактор в поведението на тези около мен. Впрочем Джон си придаваше смътно определим произход някъде от англо - шотлански - ирландски - германски - северозападно-европейския край, което бетонираше неговото твърдо убеждение, че от всичкото това кръвосъчетание той е обрал най-висшите гени, споени под англо-саксонски печат, и следователно представлява най-висшата форма на човешката раса. -- Пу-у! Егати помията! Че да излезе от дирника ти в такъв смрадлив въд! -- Бил запуши носа си. -- Каква воня, каква... каква... подобаваща културна проява за... за монтанец. За насъщен кравар! Бил беше от щат по на изток от Монтана, и следваше деловодство в Монтанския Щатски Университет в Боузман. Един вид, смяташе се не само с по-изтънчен и цивилизован произход, но и с дадено образователно и културно надмощие, направо интелектуалец. -- Ебани чужденци! Кога дойдоха в нашия щат, кога започнаха да намират махна с пръднята ни! -- измъмри Джон под носа си, и уж на себе си. -- И какво? Значи мразиш ни, а? -- Йеп! -- отсече Джон. -- Разкашкани майчеебци и градски говна! -- Това може да се оспорва - дали ние майчеебците или вие овчеебците сте по-миризливи гъздупки. -- отбеляза Бил. -- Но харесвам психологическата нишка. Бил отхапа от сандвича си с ръце потръпващи от възбуда. Той много обичаше психологическите нишки и много му се отдаваше да спори по тяхното направление, особено от заключителната психологическа позиция на наместник от по-висшето общество и носител на цивилизованост - за какъвто той обичаше да се смята всред работния състав в магазина. -- А именно: -- примляска Бил и се обърна с лице пряко към Джон -- ти мразиш всички: негри, мексиканци, италианци, имигранти, чужденци, хора от Ню Йорк, от Вирджиния, от Канада... -- Йеп! Аз обичам само истински бели хора! -- заяви Джон, със забележима нотка на гордост. -- О-о йе-е? Ония гъздупки по храсталаците не са ли бели хора? -- подигра се Бил. Джон се размърда. Той се пишеше за кореняк монтанец и истински кравар. Обичаше да си играе с оръжие, и на своето малко стопанство покрай Галлатин река държеше няколко коня. И какво по-праведно занимание за здрав прав кореняк монтанец и кравар, въоръжен и възседнал кон, от участие в редовните хайки за гонене на престъпници, забегнали в дивотията между Северна и Южна Дакота, Монтана, и Уайоминг! Джон, натъкмен с храна, подслонни, оръжие, боеприпаси, и три коня, и с подробни познания за всяко кътче в родната му земя, не изпускаше хайка за престъпници. Това занимание той смяташе за свещен граждански дълг. И ето ти Бил, извън-щатско "градско говно", да го човърка за това! Нещата бяха напечени. Джон забрави дрямката си, седна на стола, и доби сериозен вид. -- Гъздупката е гъздупка. Бяла, синя, или червена - пак е гъздупка! На бесилка! -- Разбира се! -- с подхилкване се съгласи Бил. -- Лов за бели гъздупки от Джон "белия", в задушевната компания на Так, Джери, и други "още по-бяли" момчета! Какви представители на бялата раса! Чуваш ли се? Джон се намръщи. -- Так и Джери са редовни хора. -- Так е Та-ка- -- заизрича Бил, но се отказа с гримаса. -- Така- нещо или друго. Все едно: джапче. -- Цепи ташаци на муха от 500 метра, с инфра-червен взорник. Доближава се до бяло момче, ако си виждал някога такова. -- А Джери Индианеца? И него ли си го боядисал приблизително бял? -- Ебано правилно! Върти кръгчета около глутница хрътки. -- Нали сам, пред мен, си ги наричал джапи и червенокожи кучета? -- Те пък ме наричат други неща. Какво се наричаме си е наша лична работа! Не си навирай носа в чужди отношения! -- Да, разбира се. Хм. И значи, ако оня, тъмняка, утре грабне пушка и задиша твоята пръдня по храсталаците в гонитба на гъздупки - и той ли ще се доближи към бял? -- подигравателно запита Бил. -- Зависи... -- заразмисля Джон, и си зачеша носа. -- Не е изключено. Под "тъмняк" Бил искаше да каже мен; той не си губеше времето да помни имена на "екземпляри" от "помийните ями на света". Не че Боузман гъмжеше с имигранти; бяхме ние от България, едно семейство, наши съседи, от Норвегия, и едно семейство от Индия, за 50 000 души градче. Разбира се, имената на семейството от Норвегия се помнеха и произнасяха без трудности. Последните вече бяха се така "американизирали" и така бяха възприели монтанската култура като "своя родна" (което изглежда въобще не бе заявявано с душевно измятване), че след честите съботни веселби в дома си норвежците, за удоволствие на американските им гости, с пиянски гласове ревяха в тъмницата "мексикански майчеебци!", и за да не оставаме в съмнение за прицела на тези диващини, хвърляха изпитите бутилки към нашето жилище. Но да не се отклонявам. Бил остана крайно озадачен от отговора на Джон. -- И значи, независимо от това, пак би го мразил, както мразиш и Так, и Джери, и кой ли не друг? -- Йеп! Мое лично право. Мразя който искам. -- Каква идилия! -- възкликна Бил. -- Всички да се мразим, но щом загоним престъпници, личните омрази да се подчиняват, самоволно, на... на какво? На удоволствието на утрепеш няколко гъздупки! Прогрес и цивилизация, монтански вид! Kицето на Джон пламна, и устните му се закривиха от усилието да говорят. Джон не обичаше да се чувствува принуден да обяснява някому мнението си, пък по какъвто и да било въпрос. -- Ей, гъзчервей! Така да си пълен с лайна... Да се чудиш как очите ти не са кафяви! -- каза Джон и се изправи от възбуда. С изправянето сякаш речта му потръгна. -- Ние ходим по хайките не за да гоним гъздупки! Повечето от тях са градски говна, като теб. Няколко дни в открита природа; брой ги умряли. Изядени, удавени, измръзнали, изсъхнали, изпечени; умряли. Ние ходим по хайките за да покажем на ония отгоре кой е господаря в тази земя. Хайка добре-въоръжени американци - днес след престъпници, утре след някоя слуз от Вашингтон, опитваща се да ни разебава. Ние сме господарите на тази земя, а ония отгоре са наши слуги! Нищо не забива това в дебелите глави на ония отгоре както група въоръжени и обединили се американци. Колкото и да се мразим иначе. И ония забелязват! Те, копилетата, не се боят толкова от престъпниците колкото от нас, от народа! От десет бинокъла: един към престъпника, девет към нас. Страх! Благословен страх! Правителството трябва да се страхува от народа! Ако народът иска да е свободен и да ходи изправен, на два крака Джон млъкна и седна обратно на стола. Разкопча се; бе се загрял от словесните усилия, чиито изблик, и чиято логика, най-вече, оставиха Бил в удивено мълчание. Настъпи тишина. Чуваше се само пукането на реотаните на отоплителя в стаичката. След около минута вратата на стаичката се открехна, и една от касиерките внимателно подаде лицето си за да огледа положението. Зад нея напираха нетърпеливо още няколко други касиерки. Бяха чакали нещата да се усмирят. Джон някой път изпадаше в ярост. Както рано една сутрин, когато той и аз се бяхме мъчили да разтворим заледените контейнери за смет, наредени до рампата за разтоварване на камионите. Няколко хлапака от гимназията, на път към училище, го бяха нарекли предател на бялата раса защото се бе бъхтал заедно с мен. След което Джон рипна в разяснение на своите възгледи към хлапаците, и после половин час със самодоволна усмивка стърга кървясалия сняг наоколо. На мен не обели и дума; той говореше с "по-такива" хора само при служебна нужда. Сега касиерките видяха всичко порядъчно и мирно, и влязоха за да обядват. Една от касиерките остана права; до мен имаше два празни стола, но нещата не бяха така отчаяни, че да се налага тя да седне до тъмняк имигрант. Бил се усети, че имаше опасност спорът да завърши без той да го е заключил от положението си на интелектуалец от висшето общество, пък и придържащ се към правилните патриотични ъгли. -- Джон, това са аргументи от старо време. Днес времената са други. Прогрес, цивилизация, обществен ред. Както заяви Президент Картер, с кристална яснота, ние всички живеем в един дом, в Америка, и животът в един дом носи не само обич, но и задължения. Задължението към благото на останалите жители в дома, например. Разбираш ли, гражданска съвест. Америка за да продължи да се развива като великото общество, което е била и е сега. Върху всеки американец лежи огромна отговорност. Целият свят - светът! - гледа към нас за пример на моралност, за водачество. Значи, в тези нови социални условия, условия на повишено гражданско съзнание, личната свобода, безконтролна, подрива устоите на общественото развитие. Много неща могат да бъдат прозряни - и задвижени - за благото на нацията единствено от по-завишена перспектива, освободена от оковите на личната въвлеченост. Значи, от правителствена перспектива, от федералното правителство. Ти и твоите четници се опитвате да плашите правителството. Отвличате му вниманието от по-належащи задачи, стоящи пред обществото. Значи, пречите му. Вашите идеи за лична свобода и нейното криво-разбрано отношение към нашата велика демокрация изявяват чист, изострен егоизъм. Като деловод, от най-нисък ранг, но все пак понагазил в управителското умение, моето мнение е, че най-правилно е всички като теб, като вас, ако щеш, да бъдат обезоръжени. -- Над мъртвото ми тяло! -- изръмжа Джон. -- Хей, спокойно! -- продължи Бил. -- Тези неща стават бавно, нежно. Без да ви предизвикваме към някоя самоволна хайка и към противо-обществени прояви. Бавно. С разум. За-кон-но! Разбираш ли, даже най-върлата банда от най-изпадналите изнасилвачи и убийци не нанася такива поражения на общественото развитие както някоя хайка като вас, решила някой ден да запали и най-незначителната разписка от боклуджийското кошче на най-затънтената служба на данъчните власти. Бил спря и се усмихна, явно доволен от логиката в разсъжденията си. -- Естествено че вие сте, потенциално, много по-опасни от престъпниците! Не е зле най-сетне да проумеете защо в една модерна високо-развита държава, за доброто на цялостното общество, трябва да ръководи здраво, силно, смело правителство, от което личните самоволия да се плашат. Правителство, от висша безлична позиция, а не отделни личности, подлежащи на лични слабости и недостатъчности. -- Какво те кара да мислиш, че американецът е такова теле, че да се съгласи с теб и твоята управителска пасмина? -- Джон се опита да се разсмее. Бил се захили. -- А теб какво те кара да мислиш, че някой ще си губи времето да пита американеца за съгласие? Американецът, умопомрачен от едноизречейни реклами и предъвкани лозунги! Неспособен себе си да огледа, та ще прозре къде лежи благото на Америка? Ха! Раздрусай руската мечка пред лицето му, нахлупи му такива данъци, че от бачкане да няма време да си каже името, и си брой изборните бюлетини както искаш. Бил се усети, че натяга еластичността на патриотично-допустимата свободна реч. -- Искам да кажа... Не се изразих правилно. По-точно, американецът сам ще достигне до нашата позиция, след като бъде осведомен по подходящия начин от подходящите данни, с подходящата насока от подходящите момчета отгоре. Управителски похват. Значи, правителствен похват. А онези историй, за хайките, разказвай ги на внуците си като детски приказки. Ако предположим, че е разумно да се разреши да останат в националната културна памет даже във вид на детски приказки! -- Аз съм не напълно образован, и не умея да споря по разните там политически и обществени развития, но едно нещо знам. -- вдигна ръка Джон и я насочи някъде към тавана. -- Където е силата, там е свободата, и там са парите. Силният народ, въоръженият народ, е свободен и живее добре. А ония отгоре само чакат за начин да ни бутнат под гъзовете си и да ни бръкнат в джобовете. Докато ги е страх от нас няма да посмеят. И ще следват нашата воля, защото ние сме собствениците на Америка. И ние, народът, и Америка ще сме свободни, и богати, и велики. Това е демокрацията, както аз я разбирам. Твоето е папство, комунизъм. Защо иначе твоите и моите предци са се преселили в Америка? Само за да четат Библията по техен начин? Въоръженият народ е ултиматния контрол върху обществените слуги. Нали според Конституцията това са ония в правителството - обществени слуги. Това да не се забравя никога! Джеферсон май бе казал, че сила без контрол е сила абсолютна. Нещо такова, за контролиране силата на правителството. Само оръжие! Без него няма да има нито избори, нито дявол! Никой не е видял граждански права и демокрация без да насили ония отгоре да се посвият! -- Хайде, хайде! -- възрази Бил. Той не обичаше да губи спорове. -- Не се дръвчи много против обществените водачи за да не останеш безработен! -- Аз работя за двама. Ако някой иска, да ме уволнява. Стига да има сметка от това. -- заяви Джон. -- Нали все пак някой трябва да работи за да храни ония, докато си чешат гъзовете в мислене за политическите гнусотий. Да де, за общественото благо. -- Сигурен ли си, че не те уволняват, с твоите пушки и подривни идеи за въоръжен народ и слугуващо правителство, единствено заради гъздупките от вашия профсъюз? -- Нали и ти си член; нали и ти се кри зад профсъюза когато щяха да те уволняват за безделие! Сега си на "ние" с началствата, а? "Вие" срещу нас, а? Добре! Профсъюзът е създаден именно за да ни защитава от гъздупки като вас! От вас, дето се мислите за лично насрочени от Бог да разебавате народа. И как мислиш, че са създадени профсъюзите? С философий и с пърдене в Конгреса? -- С благородството на Рузвелт! -- изкряска Бил, с виолетово лице. -- Ъ-хъ! Ебано благородство. След като тогава-полковник МакАртур във Вашингтон мачка ветераните от Първата Световна Война. С танкове - в първата употреба на американски танкове! Да мачкат измамени и бедни американци! И народът започва да вади пушките! И на ония благородство закапва от гъзовете! Я ходи се еби с твоето национално благо и с твоите ебани правителствени червеи! Джон се вдигна и изфуча от стаичката. Не трясна вратата, а я остави остворена. От склада нахлу студ, но никой не стана да затвори вратата. Касиерките не смееха да реагират и се правеха, че нищо не са чули и видяли. На Бил, позеленял от яд, не му беше до врати. Но се окопити. -- Колко жалко! Защо този свят е така пълен с неразбирателство и омраза? -- с девическа невинност отбеляза той. Касиерката, която стоеше права, скочи към отворилата се възможност да прояви прилягащата вдъхновена подкрепа към правилните политически възгледи на Бил. -- Да, да! -- изфъфли тя с пълна уста. -- Къде отидоха християнските благодетели в нашата велика страна! Вместо всички да си подадем ръце и да се обичаме като човеци... До къде води оръжието! Тя погледна към Бил за да премери успеха на усилието си. Бил, в крайна сметка, беше ерген; добра партия - може да се каже изключително добра партия - и за Боузман, и за стотина километра радиус. Касиерката пак нещо заговори, но не можах да я чуя защото ме извикаха край касите в магазина за да пакетирам покупките на една "дама" и да й ги занеса до колата в паркинга. На книга такова обслужване се полагаше само на бременни жени или новородили майки, на възрастни хора, и на инвалиди. Също на книга аз бях в обедна почивка и никой нямаше право да ми я прекъсва без насъщна причина. О да, и на книга профсъюзът, в който и аз бях насилен да членувам - защото той не допускаше "не-членове" да припарват на работа в магазина - щеше да защитава моите нарушени, за кой ли път, работнически права. На книга и надутата хлапачка до касата, надменно нацупена, с омазани дънки и с краварски галоши капещи кишава тор, не се и разминаваше с понятието за "дама". Всичко това на книга, и книгите са велико нещо, прозорец към просвета и прочие, но когато си тъп тъмняк имигрант от низш произход книгите са едно много отвлечено понятие. u u u Когато отидох до канцеларията на магазина за да взема последната си надница и да затворя книжата по работата ми там, канцеларията беше заключена. Получи се известна суматоха. Началникът го нямаше; бе отишъл за ден-два в отпуска. Заместваше го Бил. Но и Бил го нямаше. Докато чаках да се намери някой да отключи канцеларията, Джон ме видя и се доближи. Престорих се, че цялото ми внимание бе насочено в дървените стълби към канцеларията и че не го забелязвам. Но Джон нарочно се постави пред мен. -- Мразиш ни, нали? И броиш секундите докато тръгнете към Калифорния, нали? И искаш да ни смелиш на кайма, а? Джон беше сериозен. Но с такава детинска логика! Смелването на кайма е твърде кратък процес, по отношение на човешкия усет за болка. Джон видя пресмятанията в очите ми и се засмя грубо. -- Ти искаш да ни го върнеш. Сега не можеш, сега си плюнка. Но както те гледам, младо момче си, 18 годишен, а? Един ден ще можеш да ни го върнеш. -- Джон пак стана сериозен. -- Но знаеш ли какво? Няма да ни го върнеш! Защото няма да искаш, ето за това! Аз мълчех. Но Джон настояваше да говори. -- Бил го няма. И е оставил канцеларията заключена. Което никога не се прави. Защото е нарушение. Но сега Бил е сметнал за оправдано да наруши правилата на магазина. Интересно! И вие сте на път към Калифорния. И ти бързаш, а? -- Джон се захили. -- И ще напуснеш без да подпишеш книжата. И ще бъдеш уволнен. Няма да си тук, все едно, но няма да си напуснал самоволно, о не-е! Ще си уволнен! Бил така ще се възбуди - ще се изпразни в гащите даже без да си бие чекий! Аз се обърнах да си ходя. Но Джон пак ми се препречи. Kицето му пламтеше. -- Защото ония - всички ония - са говна като Бил, ето защо! Разбра ли? Стрелят в гърба! Напарфюмирани говна! Ти още не знаеш какво значи говно. Да, говно! Говното расте. Иска власт. Неограничена власт! И сила - неограничена сила! Да разебава народа. Да заразява. И плюнките, които минават за народ, и те се превръщат на говна. Навсякъде говна! Където да се обърнеш - говна! Говна, ближещи лайнени правителствени гъзове! Смрад! Джон заклати показалец към мен. -- И ти ще трябва да избираш: с говната, и ти самият да станеш говно, или с нас, и да останеш свободен човек! Ей за това няма да ни го върнеш, разбра ли? А? Колкото и да ни мразиш! Разбра ли? А? Бил си бе направил сметката добре, но не съвсем. Колата, с която поемахме към Калифорния, беше 13-годишен форд, купен на старо, и точно следобеда преди да тръгнем, на връщане от бензиностанцията, бе спукала охладителен маркуч. Наложилата се поправка изяде парите, спестени за "оеднаквяване" на гумите, дошли в три различни размера. Голямата гума отиде отпред в ляво, а малката в дясно - при логиката, че ако стане нещо колата ще се поднася към изхождане от пътя... Двете стари снежни гуми поставихме отзад - да бутат през снега. Колата трябваше да се движи напред - дали в по-права или по-крива линия беше второстепенност; основното беше да напуснем Монтана. Трябваше да устискаме още един ден. Това беше неприятно, но пък ми позволи отново да отида до магазина на следващата сутрин. На път към канцеларията имах удоволствието да видя лицето на Бил, надничащ облещен иззад прозорчетата на складните врати. Подписах приключителните книжа. Не бях уволнен. Даже началникът се ръкува с мен и пожела и на мен, и на майка ми, на баща ми, и на братчето ми успех. "Завиждам ви", каза той. "Калифорния, да... Друг свят... Но аз тук съм началник на магазин, а в Калифорния дали ще съм квалифициран даже да мия тоалетните..." Той млъкна смутено, защото аз бях мил тоалетните в магазина. После погледна замислен към снимката за месеца на календара до бюрото. "Да можехме и ние да се преселим... Страх, страх от падане на долу... Хм..." Такъв страх не висеше над нас. Ние нямаше къде по-долу да падаме. Или поне не знаехме до къде по-долу може да се изпадне докато не видяхме бездомниците под мостовете в Калифорния. u u u Преди известно време, докато пребоядисвахме къщата, хванах нашата дъщеричка да пипа в стара картонена кутия, която обикновено е заключена при семейната архива. Бе разтворила кутията, и с детска любознателност ровеше измежду дреболийте вътре. Започнах и аз да ровя в кутията, когато я видях: малка, черна книжка, с надпис "Официална Дългова Книга, Международно Братство на Впрегари, Шофьори, Складовици, и Прислужници, Организирано Октомври 1, 1903". Членската книжка на профсъюза, където трябваше да членувам докато работех в магазина в Боузман. Отворих я: издадена от профсъюзен клон 601 в Стоктън. Не, това не беше книжката от магазина; това беше книжката от работата ми в консервената фабрика. Да, монтанската книжка я бях изхвърлил в настървението да излича от спомените ми преживяванията в Монтана. Но сега си припомних за тях. Припомних си и за Джон и Бил. Което от своя страна ме накара да изровя започнатата чернова на този разказ и да го довърша. Бил излезе прав. Не знам дали свои размисли бе изказвал, или бе изразявал възгледите на други около него, но за изтеклите 17 години Бил се оказа далновидец; можем да кажем далновидец с кристално-ясен взор от висша величина... Джон също излезе прав. Интересно къде ли е сега? Оръжията, които влачеше по хайките, вече са нелегални до по-малка или по-голяма степен. Особено нелегално е оръжието, способно да брани демокрация. Защото, както всеки верен патриот би се съгласил безмисловно, за да се борим срещи нарушителите на обществения ред първата стъпка е да се изземат законните пушки на законните граждани. По-точно, първо се провежда анкета от някое "независимо частно учреждение", с която се доказва как "мнозинството американци" подкрепя премахването на оръжието, белязано за изземване, тогава оръжието за изземване се обявява, по безвъпросно демократични процедури от "опълномощените народни избранници", за незаконно, и после вече се изземва по най-законен ред в тази нова стъпка към "националната безопасност". А че Втората Добавка към Конституцията уж гарантирала правото на оръжие - това са отживяли, неправилни тълкувания на овехтял куп хартия. А и защо Втората Добавка да е по-неприкосновена от Първата, уж гарантираща свободата на речта (едно е било "реч" през 1776, друго е "реч" днес, нали?). Стига Шестнадесетата да се ползува с всеотдайна правителствена подкрепа, за другите защо да се боим?! В крайна сметка, с обезоръжено население момчетата от безбройните бюрократични, данъчни, и полицейски механизми, с каква ли не наказателна власт, ще дишат по-спокойно когато чукат, меко казано, по някоя и друга врата. Защото само най-достойните членове на обществото заслужават да носят оръжие! И нацията ще крачи смело напред, необезпокоявана от лични самоволия и грешни тълкувания на Конституцията... С други думи, Джон, ти беше прав. Бил беше говното, истинското говно. Но напарфюмирано! А ти, Джон, така бе покрил искрящите демократични принципи с говнената кора на омраза, омраза не по-гнусна от тази в Бил, но просташки развявана къде ли не, че и ти приличаше точно на... как да ти го кажа по-учтиво... на говно! Но просташко! И в избора си между напарфюмираното и просташкото говно, народът се подведе по парфюма. Защото виждаш ли, Джон, ти и твоята омраза съвсем не бяхте изключение. Като започна от теб, през общолюдното войнство, бранещо демокрацията с доносничество, расизъм, етническа омраза, религиозен фанатизъм, и ксенофобия; през апаратчика, който намери за нужно да ме пита дали говоренето на български в моето семейство е съвместимо със сигурността на американската космическа програма и с американските демократични традиций; през конгресмена, откриващ чествуване на хармоничното съжителство на етническите групи в демократични САЩ със шега за хвърляне на руснаци от вагони; през сенаторите, папагалчещи с неподправена настървеност възгледите на някакви британски лордове за защита на англо-саксонските корени, сиреч демокрацията, на САЩ от пришълци с подривна или принизяваща култура; та до къде ли не в обществената контролна структура! Хубави демократични принципи, Джон, направо блестящи, но нема ли край тази омраза! От къде тази неутолима нужда да мразите! От къде тази сила така нескончаемо да мразите! Белким поробиха ви, орязаха земите ви, бомбардираха ви, унижиха ви, затриха държавата ви, че да изнамерите причина и нужда за тази омраза! Изтървахте работата, Джон! Вие сами я изтървахте! Само омразата остана.