Но те братята ашлашки историй само бутат. Какво искаш от хора с толкова ограничена мисъл, че за общуване да й стигне речник от стотина думи. Пък колкото и да наблягат на майчеебец... Виш, истинските мозъци - и истинските пари - са примерни граждани. Модели. Даже билетче за паркиране нямат! (А аз съм имал. Три. Последното в 1988.) Спомням си случайни разминавания с джентълмени от италианския клон, така да се каже. Учтиви, вежливи, чак да ти се надигне! Винаги ми държеха отворена вратата, ако се засечехме на вход или в ансансьор. Усмихнати. Изтупани. Всичко точно. Даже ако напускаха, и опразваха място за паркиране на улицата, предлагаха най-услужливо да ме изчакат, че аз да го взема - вместо да се мотая по улицата и да търся място... Знаеш, част от гнусотията на градското ежедневие. Та италианските джентълмени бяха най-чудесните хора на света! С великолепен речник, изразяващ солидно образование и богата обща култура. Тоталното възпитание! Да се гордееш с тях! Ако ти е работата, де. Същото и в България. Остави мутрите и вратовете! Това най-личеше в провинцията. Просто такъв блясък и изисканост в София не можеше да бъде прозрян, измежду столичната мърсотия. А в провинцията можеше. Просторно. Слънчево. Ударната бригада в почивка. Седи на масичка край входа на застрахователната кантора. Момчетата си пият пиенето. И от време на време се размърдват на столовете, да разместят натегналата железария в джобовете. Най-зоркият те забелязва от далече. Не чуваш какво казва на неговите бригадисти, но забелязваш как всички те поглеждат с явен интерес, и мигновено забиват очи в мезето в центъра на масата. Доближаваш. Цялата бригада мълчи и гледа в мезето. Кривят очи да видят кой идва. Обаче шефът е казал да се държат прилично. Иначе ще ги, такова, барабар с приклада да им щръкне. Жал ти става за тях. Не смеят да те погледнат над коленете. Дисциплинирани, момчетата. Ударна бригада е това, не са шега хора. Току някой плъзне поглед към джобовете ти, от навик. Но бързо го отмества, като засрамено куче. Хора със железария са опасни. Но хора БЕЗ НУЖДАТА да носят железария са дваж по-опасни. Ти си вече до масата. Такава примерна дисциплина изисква одобрение. "Добро утро, джентълмени!" Бавно, отчетливо. Всяка дума тежест има. Пускаш "джентълмени" така, за всеки случай, като дел-картичка. Значи - ето ме. Шефът ви ме чака. Бригадата чак сега се размърдва. Но погледите до коленете. Поне ръцете по-спокойно стискат чашките. И чуваш в прегракнал мъжки хор "брутро!" Едно момче, по-кибритлийче, слага и "сър". Лекичко, несигурно. Но момчето се опитва. Схватливо. Прихванало е туй-онуй от филмите. Шефът вече е на вратата. Малко по-навътре, в сянката. Просто професионална привичка. Засмян. С разперени ръце. Мацето секретарка вече носи две кафенца, с всичките му такъми. Хората правят обществени отношения. Всичко изпипано. Точно. Усмивки. Безупречен български език. Твоето наблягане на български преводи бива хванато мигновено и шефът и мацето започват в същата линия. От уважение към гостенина. Мацето вече е показала пре-обстойно блестящи физически качества за секретарка на домакина, и е отпратена да се погрижи за следващите менюта. Сам си с домакина. Кафенцата биват подменени с ракийка. Шефът сам те обслужва. Протокол. Досущ като вице-президент, от някоя САЩ корпорация. Време за разговорка. За обществено представяне. За изграждане на положителен обществен облик. Да, животът в България е тежък. Но ако си трудолюбив - всичко можеш да постигнеш. Силни положения? За нещастие, да. България не е така гладко уредена, в сравнение със САЩ. Шефът знае. Живял е там. Кръстосвал е по Калифорния и Невада. Водил си е бележки. Добил е здравословна доза скромност. Но знае как е уреден нормалният свят; знае към какво трябва да се стреми. Навлизаш в обсъждане на щатско законодателство, насилващо гражданите да купуват застраховки: и за коли, и за къщи, и за какво ли не. Пазарен сбор на резултата. Силно положение. Завидна дисциплина, на американските колеги. В рамките на силното положение се придържат към чиста делова конкуренция. Такава завишеност в българските делови групи също ще има. Към 3000 година. До тогава силните положения ще стават на балканско ниво. Дали силните положения могат да се получават без народна подкрепа? Не. Твърдо не. Първо, едно силно положение не се получава за ден. Говорим подготовка. Анализ на отзвук. Потенциал за грешки. Изплатимост. Цените за павиране на полиция и съдилища вече гонят европейските. И предметът, подлежащ на силното положение, става неплатежоспособен. Чиста загуба. А балканската бабаитщина не дава парично покритие. Но някой път силните положения са просто гражданска необходимост. Въпрос на гражданска съвест. Силно положение за гражданска съвест? Да. Определено! Един пример. Работен човечец. Един син има. Момчето се прибира от войниклък. Двама циганьоша го спипват за обир, и го заколват. Човечецът се жалва. Полиция. Прокуратура. Съдилища. Държавни комисий. Американски и европейски неправителствени дейци по граждански права. Циганите биват освободени. Ще се лекуват на психиатър. А момчето, закланото, за него ни психиатър, ни нищо. Прокуратура, такова, за кура. Това правосъдие ли е? Мацето се е върнало. Разтлало е обяд. В официалната трапезария. Измествате се там. Ти разказваш спомени от спречкване между българския и италианския делови клон в Лас Вегас. Недоразумения. Един паднал по стълбите. Може и от другаде да е паднал. Все едно. Та умрял. Друг телом разбил дебело стъкло, на н-ти етаж на небостъргач, и се опитал да лети. Та също умрял. Силни положения, да. Но правосъдието работи. Ако не онова, то другото. Нужно е. Което трогва шефа. Поне в това България се мери със САЩ. Едното правосъдие праща на психиатър. Другото правосъдие праща на... Не се знае. Но скоро - разкопаните два полу-разложени трупа - може да си минали през психиатъра. Във всеки случай човечецът има вяра в нещо. Има вяра в правосъдието. Ако не в онова, в другото. Някой трябва да милее за българското общество. Изчезне ли то - и деловите групи изчезват. После никой няма да ги прибере в неговата си зона, да му подрязват дяла... А иначе делото върви. Шефът ти показва застрахователни книжа. Отчети. За данъчните. И бялки. За клиентите. Всичко точно. Все едно гледаш бумагите на Американската Автомобилна Асоциация, или Щатско Стопанство. Шефът се гордее с операцията. Тази година исковете и разноските са толкова по-малко от получените доходи, легалните, че застраховката разплаща кредит. Ако подновиш договора - кредитът бива отбит от цената. Такова нещо и в САЩ няма. Има, но правителствена комисия го насилва. А тук те, българските деловоди, сами го пускат. Шефът потъва в размисъл. Неговите преживявания по САЩ са го научили не само да обича България, но и да допринася неговия граждански дял. Повече възможности има да помага на България - повече прави. Очаква се това. Най-радушно се разделяте. Българските делови групи имат човешко лице. Виждаш, че и там има хора. Добри хора. Е, може това с гражданските усилия към доброто на България да е малко подсилено, от ракийките, мн. ч., разредени с 50% алкохол. Но може да се вярва. Далеч по-искрено звучи от думите на щатския говорител на комисията по застрахователни дела! Ударната брагада вън войнишки изревава "Довиждане, сър! Беше ни много приятно за честта!" Което те кара да се обърнеш към кантората и да видиш блажената усмивка по лицето на шефа. Ръката му нежно потупва изящната дирница на мацето. Което, става ясно, по време на задушевния разговор е строило бригадата и я е научило на малко декламация. "Целта е Америка!" извиква за довиждане шефът. После се размисляш дали всичко това не е било някакво велико театро. Но един ден по Витошка гледаш решетките пред някои магазини. И гледаш малките лепенчици на ВИС2 - които заместват решетките пред други магазини. И думите на шефа от провинциалната кантора ти разтапят душата. С правдоподобност. Та, значи, модели граждани. И американски, и български. И въртят обществените отношения. Поне от мен направиха симпатизиращ гражданин. За разлика от ашлашките историй на "братята".