Беше през това лято. Края на юни. Всички толкова ми бяха дотегнали, че реших да се махна. Развиделяваше се, но новият ден беше все още сив. Отиващата си нощ пареше в главата ми. Взех едно одеало и тръгнах по тясната стръмна пътечка към плажа. Минах по камъните, стъпих на пясъка и хукнах. Тичах докато се задъхах и останах без сили. Зад мен, почти отвесно, се издигаше брегът. Сиво-синьото, прозрачно море беше спокойно, огромно. Далече над него небето розовееше. Съблякох се като се препъвах и падах, крещях, търкалях се по пясъка и се смеех. Бях сама, бях сама с това море, с това небе, с тази земя и това беше всичко, което исках. Бях свободна. Нищо, абсолютно нищо нямаше значение - нито даже Живота, нито Смъртта. В главата си нямах никаква мисъл, нито една. Просто усещах величието, красотата и силата около себе си. И се чувствах щастлива. Топлата вода сякаш ме погълна. Хвърлях се върху вълните, хващах пяната и затисках балончетата й между дланите си. Цветът на хоризонта ставаше все по-наситен, показа се част от оранжевото Слънце, която започна да расе и расте - до полукръг - и тогава още по-бързо се показа цялото Слънце, изгря. Слънчевата пътека караше морето да свети. Потопих се под вода и разперих ръце. Стоях така докато ми сърши въздуха. Бризът се беше обърнал и ми стана студено. Излязох, увих се в одеалото и легнах на плажа. Беше пусто. Всичко, което виждах беше синьо. Чувствах се като някой друг човек. Бях различна - без памет, без минало и бъдеще. Това беше моята Истина. След всеки посрещнат от мен Изгрев се сещам как обикновено си казвам: "Не искам да свършва нощта! Не искам да идва нов ден! Не го искам този ден, който няма да ми донесе нищо хубаво, ново и различно! Искам си Нощта!!!!". И тогава си мисля, че не съм права да си казвам това. Но тази мисъл започва за избледнява и да изчезва. И така - до следващия ми Изгрев.