дени, здравей! винаги пълната луна ми действа... някак. като че ме вика, като че бих се издигнала към нея, ако се оставя да ме повдигне към себе си, ако разтворя стиснатия юмрук на мислите си и оставя стъклените топчета на грижите и въпросите, които тихичко звънтят в главата ми да се изплъзнат от него... ако нищо друго не ме интересува и съм в покой... но, нали знаеш, никой не се разделя със своите шарени топчета. те са ценност...трудно спечелени... лесно се губят и чупят... винаги съм подозирала, че ако много силно поискам и не искам нищо друго, ще се отделя от земята и ще полетя, просто ...така... и повече нищо и никога няма да пожелая. човек е пълен с толкова много излишни неща. но пък ако се поразровиш в когото и да е, ще останеш очарована... това е като стар бабин скрин, пълен с какво ли не... от повечето от нещата няма никаква полза, други са похабени от времето, трети дори не знаеш за какво са служили, а четвърти са се почти разпаднали на прах... но можеш да откриеш и нещо малко, блестящо и ценно... у друг можеш да намериш пък страшни, отблъскващи и свиващи сърцето работи... но и това е по своему очарователно. хм. да, и това е по своему очарователно. като разказ за нещо страшно, което никъде, с никого не се е случило. луната... е някой, от когото чакам да ми каже: ще бъда твой приятел съм и винаги съм бил...