ПИСЪЦИ Георги Ушев ОКТ 88 (12 ЯНУ 95) Бележка: Имената на споменатите личности са изменени. Срещнах Джон когато бях хамал в консервената фабрика. Не знам дали това беше истинското му име; изглеждаше, че всеки го наричаше различно. Джон бе служил във Виетнам и беше приятел на наш беден съсед, и той ветеран от там, който бе загинал от злополука по време на оран. "Загинал" е нежна дума; по-скоро разсечен от плуговете след като паднал зад трактора. Самият трактор бил на скоростодръж и продължил да се движи сам; разсичането било бавно, върху разстояние от 2 - 3 километра. Повече не смеехме да си представяме, по-точно аз не смеех. Джон беше странен човек. На външен вид беше малко нервен, но иначе нормален. С изключение на очите! В очите му тлееше някакъв огън, някаква привидно лудешка неуравновесеност, и някой път, по неизвестни и неоповестени причини, очите на Джон пламваха с кръвожадна ярост, само да плувнат след секунда в насълзена, безмълвна тъга и молба за съчувствие. Странен човек, и повечето хора го избягваха. "Истинските" американци всред работниците считаха Джон за шизофренична обществена отрепка и странеха от него, може да се каже с немалко страх. Мексиканските работници, по-суеверните, се кръстеха, че Джон е обзет от духове, и го заобикаляха внимателно и отдалече; по-несуеверните мексиканци, макар и скептични към теорийте за духовете в Джон, също го отбягваха - за всеки случай. Иначе Джон работеше като изпълнителен вол. Джон беше ерген, живееше в багажника на своя стар пикап, и пиеше яко. Това не ме учудваше. Което ме учудваше беше желанието на Джон да приказва с мен. Защо се опитваше да се сприятели с мен, беден и смачкан имигрант от мразена и ненавиждана България, а не се опитваше да си изправи отношенията с неговите родни земляци! Веднъж след края на смяната Джон ме покани да седнем до неговия пикап за да ме почерпи с бира. Пикапът бе скрит зад едни храсти край паркинга на фабриката. Фабрикантът, португалски имигрант от Тимор, като че ли изпитваше някаква побратимна симпатия към Джон. Джон работеше във фабриката, пикапът му бе приет да заема фабрична земя, и никой не повдигаше повече въпроси. Една от поточните линий за праскови се бе скъсала, и смяната ни бе разпусната със закъснение. Беше само седем часа сутринта, но лятното калифорнийско слънце вече се бе извисило в небето и лееше жар. Седнахме с Джон в сянката на храстите, и той ми подаде тенеке бира. -- Труден е животът в чужда страна, знаеш ли? -- погледна ме сериозно той. -- Знам. -- подтвърдих аз кратко. Разговорите с Джон изискваха голямо внимание; току в очите му пак изригнал вулкан. -- Но се крепя с надежди за бъдещето. -- Не за теб! Говоря за мен. -- Не си ли роден в САЩ? -- учудих се аз, и покришно, за да не обидя Джон, изтрих с ръкава си прахта от върха на биреното тенеке. Но той ме забеляза. -- Грижиш се за хигиена, а? Да си здрав, а? Един вид, гласиш се да живееш още. Значи, без шега се надяваш на бъдеще. Браво. Хубаво. Аз уважавам идеалистите. -- отбеляза Джон с кисел сарказъм. После стана сериозен. -- А аз съм роден в Америка. Според моето раждателно свидетелство. Джон ме погледна. В очите му припламна странна искрица. -- Знаеш ли какво значи да си в чужда страна, толкова чужда, че... Не само страната чужда, но и хората - като биологически екземпляри, ако щеш. Да видиш някоя мацка и даже да не може да ти се втвърди, защото мацката изчезва под видения на разрязани меса и нанизи от уши? Бях чувал и преди, от Джон и от нашия починал съсед, за нанизите от уши. "Доказателство за производство", казваха те, "служебна необходимост" за сериозния, сиреч възнамеряващ да оживее, водач на дългообхватен разузнавателен патрул, "загриженост към момчетата", и "професионално подтвърждение". Хвърлят те някъде в тила на Виет Конг, в точка А, и идват да те приберат, няколко дни или седмица по-късно, от точка Б. В прехода от А до Б разузнаваш за присъствието на Виет Конга и го премахваш както намериш за необходимо; въпроси не се питат. "Присъствието" започва с отявлените врагове, Виет Конга и тяхните ятаци, и - по логиката на партизанската война - продължава с хората, създали или способни да създадат подрастващи вражески поколения, самите подрастващи поколения, в комплект със заобиколния добитък, колиби, и всякакви останали предпоставки за вражеско съществувание. "Цялостно очистване", казваше Джон, "от селския патриарх до кокошките, ако можехме да си позволим време за удоволствието". Каквото време за удоволствия често било прекъсвано от неизбежните сблъсъци с Виет Конга - те пък целящи "цялостното очистване" на американците и тяхните съ.зници... Кланница. За да оцелееш трябват боеприпаси: колкото по-качествени, толкова по-голяма възможността за оцеляване. "Една засечка - едно момче обратно в чувал!" И защо складният офицер да даде най-качествените боеприпаси на теб и твоите хора, а не на онзи и неговите? Трепеш повече Виет Конг? Приказки, топъл въздух. Тръснеш му наниза от уши - сега говорим доказателство, братче, производство! Щом на ония нанизът е по-малък - ядец! Най-много произвеждаш, слагаш ръка на най-качественото в склада! Точка! Нанизите от уши са неоспорими - полагат нещата на безпристрастна, професионална основа. Плюс изразяват сериозно отношение към поставените задачи; придържане към сериозната, здрава, все-американска работна етика. А тази война, в края на краищата, нали се води по етически съображения, по морална необходимост! Не исках пак да газя в мършата от гореописаните събития и тяхните философски отъждествявания. Знаех и за тлеещата болка и на Джон, и на другите като него, когато след завръщането в САЩ осъзнали, че от американците, изпратени по една или друга причина във Виетнам, не повече от 5%, според Джон и неговите приятели , някога били вкарвани в истинско сражение. (Подтвърдено от по-късни военни статистики; б.а.) Опитах се да отместя разговора към нещо по-жизнерадостно. -- Хайде, хайде! Една от електрокарните шофьорки, знаеш я, ти хвърля усмивки. Не че ти редовно не я събличаш с поглед! -- Тия ръце, а? -- Джон протегна ръцете си напред и обърна дланите към мен. -- Кръв! Зверства, разбираш ли! Ей така. Едно е с поглед, друго е иначе. -- Джон, вече е 1981. Помни Виетнам и каквото щото си вършил там, но стига си живял в него. Не казвам, че мога да те разбера; няма начин. Опитвам се да те накарам да се погледнеш от човешката гледна точка. Убивал си, клал си, и какво ли не още, но поне си бил по-усъвършенствуван убиец и коляч и звяр от другите, в резултат на което пък си останал жив. Тук внимателно обгледах Джон за да догадя до колко можех да си отварям устата преди да го възбудя да се люшне към някаква крайност в настроението. Но Джон беше спокоен. Дали така ми се привидя, но май даже се зарадва когато го нарекох убиец и коляч. Може би не се зарадва толкова, но видимо се отпусна и успокои. Стъпвайки по-смело, продължих. -- Патрулите са били по доброволство. Кой те е насилвал да доброволствуваш там? Тази работа е била стриктно по желание. Желал си да видиш "действие", "да подложиш мъжеството на калявка", и прочие - ето! Тези неща носят последствия. -- Бях идеалист. Идеалистичен майчеебец. Идеалистично копиле. Понастоящем само копиле. И ние го мислехме за чест, братче! Всичко останало чиновници и подвоз; само ние, истинските мъже, отпред... -- Все едно. Иначе пък да си бил в тила, и да си се разгнил от венерически болести. Поне в твоето колячество можеш да намериш мярка доблест: позволявал си на противниците ти, ако са били по-мъже, да заколят теб. Правилно? -- Не знам. До някъде си прав. Надявам се. Вярно. Няма да намали моето пържене в Ада, но да ти кажа, ония от Виет Конга бяха къде по-зверове от мен! Не се правя на светец. Ние, поне аз де, колехме, но само виетнамци. Ония колеха и нашите американци, ако някой им паднеше, и тяхните виетнамци. Как да ти кажа. Виждаш ли, аз не бих вързал бомба на корема на американско дете, че да го взривя и да убия виетнамци около него, или американци които не принадлежат към моята партия. Запазил съм нещо човешко в мен, нали? Малко човешко достойнство. Поне мъничко. -- Джон се опита да се засмее. -- Коляч, но коляч с морали, ако щеш. -- А така, Джон! Намери нещо положително в твоето минало, остави Виетнам, и почвай да живееш в сегашно време, в Америка. -- Ще умра във Виетнам. Също като момчето с плуговете. Джек. Знаеш, твоят съсед. -- Той умря в САЩ, ей! Събуди се! Стига с този Виетнам! Като те слуша човек, то... Тогава иди се застреляй! Джон полегна на земята. Погледът му, прояснен и открит, обгърна шумата на бадемовите дръвчета около нас. Главата му беше върху чакъл, но той не усещаше. -- Да легнеш на земята. Земя. Богата земя. Топла земя. Чиста. -- Джон замълча. Вятърът шушлеше над нас. -- Чуваш ли писъците? -- Джон се втурачи в небето. Сепнах се от въпроса. Джон бе изпил само две тенекета бира; слаба, блудкава американска бира. Не можеше да се е напил. -- Чуваш ли писъците? Дълбоко, изпод земята. Писъци. Чуваш ли ги? Но тия са различни. За мен. Джек чуваше други писъци. Аз гледах Джон облещен. Разтревожих се. -- Джон, добре ли си? -- подритнах ботуша му. Джон не отмести погледа си от небето. -- Преди патрулите Джек беше орач. Орач. Ореше. Няколко взвода очистват отгоре, и Джек дъни с булдозера. Върху подземията на Виет Конга. Ей такива плугове. Джек много обичаше трактори. Селско момче. Бедняк. Искаше поне нещо полезно да научи във войската. Занаят, за обратно в Щатите. Страхотен орач беше. -- Джон, успокой се. Забрави писъците. Нека да говорим за орането. -- заопитвах се да отклоня разговора. -- Писъци. Да. Писъци. В подземията се криеха хора. Сигурно са били гадини, Виет Конг. Но някой път имало и жени, и деца. Или може би имало. Кой знае какви. Може би гадове, може би не. Като не им виждаш мутрите - хора са. Поне мислиш ги за хора. И ти ореш през хора. Писъци - над тътнежа на мотора. Аз не съм ги чувал, няма начин. И момчетата около Джек не са ги чували. Ако е за въпрос, писъци няма; не можеш да ги чуеш. Но Джек ги чувал. И той не знаеше как е можел да ги чуе - но писъците в главата му. Казваше, че му раздирали мозъка. Джек дойде в патрулите за да избяга от писъците. Не можа. Напоследък бе започнал да ги чува всеки път щом се качел на трактор. Гонели го, посягали към него изпод плуговете. Джон млъкна. Листата на бадемовите дръвчета шумолеха меко. Джон отмести погледа си от небето, закова го върху един кос, кацнал наблизо, и после рязко обърна глава назад. Свещеникът на селската презбитерянска църква се доближаваше към нас от гърба ни, от към паркинга на фабриката. Свещеникът усърдно следваше църковните повели, измежду които, както казваше той, беше задължението винаги да е добре осведомен за всички развития около и засягащи неговото презбитерянско стадо. Мотаеше се къде ли не, в случая до фабричната канцелария за да изрази загриженост за работниците, членове на църквата му, и между другото да подучуе последните клюки от момичетата, разпределящи работните смени и следящи кой работник какво приказва и как, и кога, и с коя работи... Това беше особено важно за свещеника, понеже собственикът на фабриката беше католик, и отгоре на това не църкуваше в селото - един вид фабриката беше извън презбитерянски надзор и следователно, според опасенията на свещеника, беше потенциално сврелище на католически и други богонеугодни елементи. Сега свещеникът ни бе забелязал, съмнителният български имигрант и проклет чуждоверец, седнал - дори пиещ бира! - с равнозначно съмнителния и проклет безверник Джон, и не можеше да устиска да не разбере какво по-точно правим. -- Добро утро, честити джентълмени! Щастливи ли сте в този бог-дарен прекрасен ден! -- Червей, някой да те е викал? -- озъби се Джон и с нервен спазъм смачка тенекето бира в ръката си. -- Вярата в Бога освобождава и лекува душата, мои деца. Всички сме създадени грешници, но всички можем да се избавим от греховете ни. Свещеникът даже не примигна от Джоновото озъбване. Годините опит от врене на нос къде ли не го бяха направили неуязвим на изявата на неприязън към неканеното му присъствие. Грижите за моралната чистота на стадото, обичаше да казва той, изискват себеотрицание и готовност да търпиш богохулното поведение от непрогледналото население. А от подобно население липса нямаше; селцето с 3 500 човека имаше седем църкви, две от тях католически, и презбитерянската беше само една от останалите пет. Но двама от селската кметска тройка, както и повечето по-богати и по-видни селяни, бяха презбитеряни. Следователно презбитерянският свещеник добиваше значително удолетворение от изпълнението на църковната повеля да е "винаги осведомен", и много му беше драго да съчетава този църковен дълг с обществените - пак подобни - задължения на "официалния" селски църковник - за какъвто той обичаше да се мисли. -- Аз дойдох с божията обич и мир, джентълмени. Ако нещо смущава душите ви, нашата църква винаги е отворена за вас. Вярата господна е премогъща! Джон потръпна. Седна. -- Ти педераст, като така лесно се заебаваш с божията вяра и обич, защо не помогна да погребем Джек? -- изръмжа Джон. -- Нали всеки американски патриот бе длъжен да убие по комунист за Христос! Вие лайната се ебахте с Христос по църквите и по Вашингтон, но нас ни пратихте да трепем комунистите във Виетнам. А и смуклmовци като нас ви повярваха! Така ли се отплащате към тия, които ви вярваха, а, ебан гъз?! -- Бог е бил отредил наборната лотария да намери и теб, и Джек, и безброя други американски момчета. Било е писано така да изпълните вашия патриотичен дълг. Всеки с неговия кръст, мой сине. -- Безчувствието на свещеника към обидите от Джон беше знаменателно! -- И моля те, не хули Бога! Джон рипна възбудено. -- Ебах ти бога! Как наборната лотария намери само нас, бедните момчета. Да! Ние бедните, с мексиканците и негрите! Все ние пушечно месо. Къде бяха синовете на богатите, а? Все студенти се издокараха, или миролюбиви религиозници. Нас ни бутате на война, а вашите синчета заобичали мира. За бедните няма право да обичат мира, а? Беден за мир е предател, нали? А вашите майчеебци - "съвестни възражатели"! Ние нямаме съвест, а? И ако вашите богати лайнари нямаха начин без Виетнам - там в тила. Патриотичен дълг, а, ебано копиле? За нас умирачка, за вашите курви и пиячка. Предатели! Лъжци! Знаеш ли как се колят предатели и лъжци, а? Искаш ли? Свещеникът се поприсви, видимо стъписан от пламналите очи на Джон. -- Ела сега, религиозно копиле! Ела да ти покажа какво научих докато клах комунисти за Христос! -- в ръката на Джон проблесна синкавото острие на военен нож. Свещеникът плахо закриви поглед за да зърне някой за помощ из опустялия паркинг. Не видя никой. До следващата смяна оставаше половин час. Безпомощен и беззащитен, той не смееше да се обърне да бяга, и стоеше вцепенен. А хора в паркинга имаше. Няколко мексиканци се бяха скрили зад един пикап и надничаха изпод него - хем ужасени, хем с интерес. Но безмълвно - защо да помагат на свещеника, на него, от всички други хора, че да развалят зрелището. Джон загледа през свещеника, сякаш през въздуха. -- Казвам му аз, богоебач като тебе, но католически - той даже камофлажки навлякъл, педерастът; един вид наш другар във войната, борец срещу комунизма, за свобода. Казвам му аз, че капя кръв. "Грешник съм, отче", казвам, "какво да правя?" Онова говно мълчи. Черви се. Поти се. Но мълчи, копилето! И се оглежда страхливо. Борец за свобода. Човек на Бога. Дали някой ни слуша. Пу! Богоебан майчеебец! Да не си проебе кариерата! Радетел за свободна съвест. Путка! Мълчи и се прави на отнесен. Хуят му във вселенския необят. Тогава пита, "Сине, сношавал ли си се с лесни жени?" "Ебал съм ги, отче, във всякъде и навсякъде; къде, кога, и как мога!" "Грях, сине, грях!" Да съм повторел някакви лайнени напеви, за да ми простел Господ. Представяш ли си! -- Джон протегна ръце към свещеника, в дясната ножът. -- Ебането и курвите са греха! А кланетата? А писъците? А нашите момчета? И за какво? В името на какво? Каква цел? А? А писъците? Ела тук! Нека чуем как ти пищиш! Джон спря за да си поеме дъх. Точно тогава в паркинга на фабриката влезе пикапът на бригадира за следващата смяна. Той погледна към нас, заусмихва се, но видя Джон и се направи, че не ни е забелязал. Обаче свещеникът прозря възможността да се измъкне, и с изненадваща пъргавина рипна към минаващия пикап. -- Стой, педеларва! -- закрещя по свещеника Джон. -- Благодарност? Страхливци! Поне чуй ме! Бригадирът подскочи на седалката и закова пикапа със скърцащи гуми. Свещеникът се блъсна в калника, олюля се, и продължи да бяга. -- Аз ще ви избия! -- ревеше Джон с пълен глас. -- Аз ще ви изкормя! Всички вас! Аз ще ви разкъсам! А-а! А-а... Лицето на Джон се изкриви от напън, но гласът му секна. Тук спомените ми от случката се объркват; толкова години минаха от тогава. Пред очите ми още е гледката как бягащият в паника свещеник посегна да си закрие ушите с рязко, болезнено движение. Аз само чувах сухото свистене на въздуха в гърлото на Джон.