Глобализация Георги Ушев 17 СЕП 1998 Разчиствах сплетения гъсталак в нашия заден двор, когато го видях. Плавно, синусоидно движение, изчезващо в моето периферно зрение. Изчезващото движение на змийска опашка. Може би опашка на змийче, което не би било по-дълго от 20 - 30 см. Не, не бях сигурен в дължината, но подмисловно я определих като такава от трепването на гъсталака пред и около изчезналото мярнало се движение. Даже не бях сигурен, че съм видял змийска опашка, защото вниманието ми изцяло беше насочено към електрическата резачка, с която дялках откоси от заплетените гъсталаци. Но моят стар африкански рефлекс за избиване на змий се разбуди мигновено. Този стар рефлекс, за настървено избиване на змий, аз придобих в моите юношески години, които прекарах в Мпуапуа, Танзания. Къщата, в която живеехме там, беше пълна със змий. По-точно, беше пълна със змий когато се нанесохме в нея. Змийте живееха не само в обикновените и очаквани места, като храстите и дивотията около къщата, но и в цепнатините на стените под верандата, пък и вътре, в някои складни помещения. Освен това, змийте обичаха да влизат в кухнята и в банята, за да пият вода от мивките, от тоалетното цокало, или от тоалетното казанче. Самата къща беше хубава, здрава, добре замислена постройка, разположена в местността Кикомбо, в хълмовете над Мпуапуа. Била е построена от тамошния германски гарнизон в късните 1880-ти, когато Танзания се е наричала Танганайка от Германска Източна Африка. И по-нататък къщата изглежда никога не бе виждала ремонт. Даже водопроводните тръби, канализацията, и електрическата мрежа бяха от германско време. Освен змийте, които пъплеха на около... Нашите съседи се оказаха американци. Те ни гледаха с неразбиращи погледи и се чудеха защо приемаме нанасяне в такава къща, след като самите танзанийци отказвали да влизат в нея. Логичен въпрос, за американците, защитавани на всяка стъпка от американското посолство и от Америка. Обаче ние не бяхме нито американци, нито танзанийци, а българи, и моят баща нямаше право да избира жилищните условия за семейството си. Да, на теория правото го имаше, но българското посолство вместо да защити баща ми, щеше да се опълчи срещу него. Американците успяха да разберат това, но пък започнаха да се чудят защо майка ми, братчето ми, и аз следваме баща ми, а не се приберем в България? Контрактът на баща ми, изпратил го да работи във ветеринарния Център по Изкуствено Осеменяване и да преподава в съседния Център за Ветеринарна Специализация, нали все някога щеше да изтече? Бедните невинни американци така и не можаха да проумеят, че в България, под условията на развития социализъм, нашето семейство бе висяло по списъци на "крайно нуждаещи се" за жилище от както се помнех като дете, и живеехме в една стая, с още две семейства, всяко също в по стая, в един апартамент. Танзанийската занемарена къща беше нашата първа възможност да живеем в наше жилище, и ние изобщо не възнамерявахме да се прибираме обратно в България - пък ако ще вътре в къщата да пълзеха не змий, а змейове! И така: започнахме борбата срещу змийте. Буквално десет минути след влизане в къщата, с нашият багаж още в кутий в задния двор, убихме първата змия, в хола. Последваха гонения на змий из кухнята, из кухненския килер, и из банята. От начало бяхме непохватни, движенията ни бяха неловки, нямахме подходящи оръжия. Но ни помогна компетентността, и в строителство, и в познанията по животинска физиология, на германските строители, пък макар и от края на миналия век. Подовете на къщата бяха от полиран бетон. И бързо разбрахме, че змия не може да прави рязки, нападателни движения по полираните бетонни подове. Змийте се плъзгаха, буксуваха, и едва се придвижваха. Тези германски полирани подове, от такъв качествен бетон и така качествено завършени, че стояха полирани след 90 годишно занемаряване, няколко пъти ни спасиха живота. В борбата срещу змийте не можехме да си позволим грешка. Не можехме да си позволим отпускане. Добихме движения и рефлекси на диви животни, на хищници. Кой от читателите е започвал да мие чиний, и поглеждайки към канала е виждал змийска глава, мятаща се за да се измъкне над оттичащата се вода? Или, посягайки да отвори шкаф, е чувал сухото драскане на змийски люспи зад вратите? Или, седнал на тоалетната седалка, е поглеждал на горе и погледът му се е срещал с погледа на змия, изнизваща се от тоалетното казанче? Едно обикновено отваряне на външната врата беше предвождано от внимателно оглеждане - да не би някоя змия да виси от покрива, или пък да се шмугне вътре през процепа откъм пантите. В първия месец убихме близо 20 змий, от което набрахме нужния опит. Нашето гонене и убиване на змий доби методичност и ефикасност. Къщата беше очистена и обезопасена, и борбата срещу змийте беше пренесена вън, по дивотията на двора. Тук нашите противо-змийски рефлекси бяха не само довкоренени, но и допълнени от нови. Човек стъпва, ходи, и гледа много другояче ако е виждал край лицето си да пролита отрова, изцвъкана от плюеща мамба. (Тази отрова, прицелена към очите, може да ги превърне в жълтеникав съсирен белтък. Плюещата мамба може да уцели от 4 м разстояние, макар и рядко, но от под 2 м прицелът й опасно често е точен.) До като ние се борехме със змийте и утвърждавахме нашата хищническа, яростна омраза срещу тях, американските ни съседи току пак пущаха някое и друго невинно учудване. Змийте идвали заради водата; защо не сме си напоявали двора (над 2 дк площ), и змийте нямало да ни безпокоят, а щяли да си обикалят по краищата? Ето, не само те, американците, а и танзанийците го правели. Да, хубаво наблюдение, ако можеш да плащаш за нужната вода, но ние не живеехме нито на американска, нито на танзанийска заплата. Ако е за въпрос, моят баща получаваше 1/3 от танзанийската заплата, защото останалите 2/3 ги прибираше българското посолство. Американците съвсем се гръмваха, че и тази остатъчна 1/3 надвишаваше събраните заплати на майка ми и баща ми обратно в България. И вместо да си усукват и мъчат мозъците, че да се вникват в българската социалистическа действителност, за по-лесно те ни определиха като чудаци. Какви ли обществени предпоставки, какъв ли живот ни бяха вселили такова отчаяние, такава коравост, решителност, и способност да се борим така упорито и умело срещу змийте... А борбата срещу змийте вече даваше осезаеми резултати, измерени с общо над 40 убити змий. Тогава ни озари просветление! Борбата за нашата безопасност беше положена, така да се каже, на качествено различна полоса. Разбрахме, че кокошките са най-добрите пазачи срещу змий. Кокошките се ровеха и тършуваха къде ли не, и в процеса намираха и кълвяха с усърдие змийските яйца. Със същото усърдие гонеха и малките змийчета, като едри, хранителни червеи. Кокошето ровене и тършуване беше неприятно за голямите змий. Пък и - както виждахме многократно - змия трудно може да убие кокошка, особено ако кокошката е част от кокоше стадо. И най-важното, при всеки сблъсък със змия кокошките вдигаха олелия до небето. След което ние пристигахме и разчиствахме положението. Така убихме последните 5 змий, за общо 74, в разстояние на първите 6 месеца, до като още си правехме труда да броим. И останалите години в къщата прекарахме в относително спокойствие, наситено с радостни и щастливи мигове. Но рефлексът за убиване на змий, настървената ярост срещу тях, си остана в мен. Рефлекс като моя е непознат за нашите днешни съседи, в хълмовете на нашия град. Поради което съответният рефлекс за бягство от човешка поява е непознат за околните диви животинки. И в тяхните сблъсъци с хора животинките се държат с някаква невинност, пределна на летаргия. Един скънк редовно "маркира" присъствието си в цветята пред предната ни врата, без страх от нас. Птички кацат по лозницата над терасата, на присег над главите ни. Бръмбъри и буболечки не бягат от нас. А един следобед една огладняла оса най-спокойно кацна в моята чиния, до като аз се хранех от нея, необезпокоявана от движенията на моята вилица пропълзя до едно парченце месо, внимателно го изучи, сграбчи го, и бавно, несмутимо отлетя да си го носи към гнездото... Но в момента, за този разказ, аз разчиствах гъсталаците в задния двор, и моят стар африкански рефлекс бе определил, че синусоидното бегло движение представляваше опашка на змийче. И това змийче не бягаше, а просто равнодушно, неохотно се отместваше от моята близост. Защо да бяга, американското змийче, навикнало на безопасен живот всред американската околна среда, навикнало на човешко безразличие! Който навик се оказа пагубна грешка! Човекът този път беше американец по парични възможности, че да стане стопанин на този двор, но също беше и българин, жигосан с белезите на български и на африкански живот. И тези белези го бяха оформили в безсърдечен, яростен змие-убиец. В случая държащ канадска електрическа резачка. С учудваща бързина мозъкът ми изчисли най-вероятната позиция на змийчето, според бегло зърнатата опашка, и определи най-вероятната ориентация на змийското тяло. С умели, ловки махове на резачката - толкова ловки, че се възхитих от способностите на тялото ми да си спомни за движения от преди повече от 20 години - аз светкавично разрязах гъсталака в точните места и под точните ъгли, подсигуряващи насичане на змийското тяло в няколко парчета. Такова 20 - 30 см змийче не заслужаваше моето внимание живо и цяло, та камо ли насечено на конвулсиращи парчета, обляти с лигава, розовееща се кръв. И аз продължих да разчиствам гъсталаците без да обръщам повече внимание на случилото се. Единствено остана проблесналото забелязване на интересното засичане на различните култури и житейски пътеки. Впрочем, пак да кажа, не съм сигурен дали изобщо на истина съм бил видял змийче. Цялата моя реакция, цялото мое действие беше основано на това, че ми се стори как в периферното ми зрение се мярна бегло синусоидно движение. Бях ли видял змийче? Ако е било така, бях ли го разсекъл? Моят стар африкански рефлекс - беше ли ме подвел? Аз не знаех. Може би трябваше да запитам осите, възбудено кръжащи над някаква невидима точка в разсечения гъсталак, където за безкрайно кратък миг се бяха пресекли нишки от България, Танзания, Германия, Канада, и САЩ.