ХА СЕГА ЕДНО УРА ЗА НАШИТЕ ГРАЖДАНСКИ ПРАВА! Георги Ушев 09 ФЕВ 95 Миналото лято развеждахме роднини на съпругата ми из Калифорния и, разбира се, отбихме се до Сан Франциско. Още щом влязохме, от север, по моста Златната Порта, добих странни усещания относно града. Обичайната автомобилна навалица липсваше! Много от улиците бяха блокирани с ярки жълти ленти. Пътят до Ембаркадеро Център, обикновено едночасово мъчение, го профучахме за петнадесет минути. Паркингът, в подземието на центъра, бе натъпкан с чуждестранни леки коли: мерцедесите и бе-ем-ветата направо сивееха в униформена масовост, и добре, че тук-там наместените екземпляри от Ролс-Ройс, Бентлей, Ланчия, Алфа-Ромео, и Ламборгини изпъстряха монотонната картина. С известно смущение нарушихме чуждестранния пейзаж с нашия земен и скромен американски Форд. Какво става в този град? В съседния хотел Хайат фоайето гъмжеше с контешки облечени мъже, с оформени брадички, с обици, пръстени, и разни накити, и с дълги фризирани коси. Странна гледка, особено за мен, с моя служебно-изграден подтик да гледам с презрение на мъже които не са гладко избръснати, късо подстригани, и семпло облечени. Още по-странна беше гледката на мъже, обути във възтясни и дъгоцветни колоездарки и иначе разголени, и фамилиарно общуващи с накипрените до безобразие гости. И всичко живо накичено с триъгълни дъгоцветни значки. Пък и скоро забелязахме, че както ние се блещехме по околните човекоподобни, така и последните се блещеха по нас. Такива чудесий не бяхме виждали! Щом излязохме от Хайат и пристъпихме на площадчето до него, истината ни гръмна! Ужас! Бяхме се натъкмили в центъра - и във вихъра - на годишното педерастко и лизбийско сборище в Сан Франциско! Разбира се! Дъгоцветните триъгълни значки, триъгълната форма сочеща неопределено на трите страни, оформените брадички, накитите, фризюрите, крещящо-оцветените колоездарки - всеамериканските педерастки символи! Докато в Хайат явно бяхме срещнали висшето педерастко общество, на площадчето отпред се тълпяха всичките - дъгоцветни, като на значките, нали? - останали слоеве на педераство и лизбийство. Олеле мале! И през площадчето се точи годишният педерастки и лизбийски парад! "Ретро" педерасти и лизбийки, голи до кръста, кожата боядисана на шарки, с дупки изрязани за показ на половите органи и на задника, с коси, боядисани зелено и със разни растения, най-вече жълтурчета, уж растящи отгоре. "Съзидателно-независимите", покрити само с наметала от тънки ленти или гирлянди, чието движение разголва носителя на всяка крачка, и с подобни "нетрадиционни" облекла. "Садомазохистите", голи, обути в нацистки ботуши, облечени с вериги, накичени със шипове, някои носещи бичове и камшици. "Префасонираните", пластично-оформени в противоположния пол - и досущ такива. "Екологичните", брадясали и космати в женски минижупчета от няколко цветя, или разцоцени в мъжки горянски дрехи. "Патриотите", голи и наметнати с американски знамена, с по-малки знаменца висящи от - или забучени във - телесните им атрибути. "Йоги", "будисти", "християни", "мохамедани", някои във фракове, други по бански - да ти се завърти главата! Разбира се, и семейните педерасти и лизбийки, "той" и "тя", бутащи детски колички - с истински деца в тях! Нещастните дечица! Колкото и да бяха невръстни, май подразбираха, че нещо със семейното обкръжение не е съвсем в ред, защото с разгорещена детска любопитност обглеждаха мен, съпругата ми, и нашата дъщеричка, но мигновено обръщаха лицата си щом някой от нас се опиташе да срещне погледа им! И наоколо по зелените площи педерасткото и лизбийското сборище се опипваше, сношаваше, и изобщо веселеше и празнуваше великия Ден на Педерастката и Лизбийската Свобода в Сан Франциско. Падение! Според възгледите на наблюдателя, сцената беше или отвращаваща, или ужасяваща, или - несъмнено за даден процент американци - вдъхновяваща... Но във всички случаи беше така главозамайваща, че пълното й описание е извън моите езикови способности. И все пак, в разврата и извращенията около мен - да, за моята гледна точка това са разврат и извращения! - аз прозирах известна човещина: човещината на падението, или по-точно човешкото падение. Усещах мярка отвръщение и погнуса, разбира се, но също и поне мъничко симпатия и състрадание към окаяните човешки същества. Знаеха ли те какво правят!? Пълният размах на моето отвръщение и погнуса бе насочен към няколкото бюрократи, застанали на телескопираща платформа на площадчето пред Хайат и наблюдаващи педерасткия и лизбийски парад, бълбукащ под тях. С моя разработен нюх към американската номенклатура определих в общи линий, след няколко-минутни наблюдения, състава на бюрократите върху платформата. Трима, в единия край, бяха адвокати: един към щата, един към Сан Франциско, и третият - и той с безпогрешните маниери на апаратчик, но закичен с дъгоцветна кърпичка - изглежда служеше като правен представител на педерастката и лизбийска организация. В центъра на платформата, вече позовавайки се на и улеснен от адвокатския разбор, лесно разпознах апаратчиците от федералната, щатската, околийската, и градската номенклатура, по едно парче от всяка. С нарочна задушевност (какво удоволствие за мен да ги наблюдавам, знаейки как им цъкат душичките!) всички отъркваха рамене с открояващия се - само чрез дъгоцветната кърпичка - представител на педерасткото и лизбийско движение. А най в ляво, на почтително разстояние от групичката бюрократични светила, един рунтав педерага, "народният деец", с мегафон в ръка, на минута-две викаше: "Ха сега едно ура за нашите граждански права! Й-е-е! Ха сега още едно ура за нашите граждански права!" И тълпите от долу с възторг се отзоваваха на призивите му. Бюрократите от време на време махаха с ръце към парада под тях, и когато се усетиха, че площадчето зад тях също е пълно с педерасти и лизбийки, заобръщаха се да махат и назад. Гнусни, нагли бюрократични муцуни - муцуните на назначени бюрократи, с позиция, власт, и действия неподлежащи на избирателен контрол. Самодоволни, ехидни бюрократични усмивки, скроени за вестникарски и телевизионни снимки. Да, наистина, елате вижте как педерастите и лизбийките свободно, безпрепятствено упражняват гражданските си права! В наше присъствие, под нашия зорък поглед, под нашата закрила! На външен вид бюрократите - до един гладко избръснати, късо подстригани, и семпло, макар и строго официално облечени - можеха да бъдат сгрешени за хора от здравата порядъчна сърцевина на американския народ. Но, разбира се, те нямаха нищо общо с порядъчния народ, както отявлено показваха тук, наредили се върху платформата и, оцветени от произхождащия символизъм, махащи с усмивки на тържествуващите педерасти и лизбийки около тях. След тези впечатлителни сцени с облекчение напуснахме Сан Франциско и отседнахме далече на юг, в малкото селце Уатсонвил. Провинциалната чистота и спретнатост ни се сториха райски. Отидохме да хапнем в селския "Макдоналдс". Беше Неделя. Един селяк бе довел челядта, съпруга и две момиченца, за обяд след църква: всички с оръфани втора ръка дрешки, но чисти, с лъснати обувки, и с бяли панделки. "Макдоналдс" е комай най-евтината закусвалня, но за селяка това беше официален обяд, и възможността да си го позволи беше ясно постижение. Той се опита да засрича менютното табло над щанда. Момичето на касата издекламира менюто даже без да вдигне глава: това не беше първия й неграмотен клиент. Нейната добродушна усмивка успокои стеснилия се с неграмотността си пред нас селяк. С едри мазолести ръце, ръце на селски труженик, той непохватно извади двете хрускащо-нови двадесетачки от изтритото портмоне, и със сияещо от гордост и наслада лице ги подаде на касиерчето. Когато седна обратно на масата и разпредели пакетите от пълната табла, домочадието изпадна в искрен възторг! През прозореца надничаше техният пикап , стар, ръждясал, с локва масло под него. Докато зрелищата от половите извратници в Сан Франциско ме бяха удивили, но не ме бяха засегнали на дълбока лична основа, гледката на бедното селско семейство дръпна струна в душата ми. В тях и тяхната бедност видях моето минало. И ние бяхме живяли на село, и ние бяхме беднували като тях. Спомних си майка колко месеца пести пари, срещу протестите на баща ми, за да си купим по хамбургер от близкия "Макдоналдс". И как, седнали с хамбургерите в ръце, се свивахме под погледите на другите посетители там с рефлексивен срам от нашата смачканост и бедност. Което сега правеха селякът и семейството му под моя, макар и учтиво прикрит, поглед. Може би не бях прав, статистически, да вадя дълбоки изводи от моите бегли наблюдения върху едно-единствено семейство на необразовани селски труженици. И въпреки това всичко в поведението и външния вид на селското семейство, всяка трепка по тях, ми бяха така болезнено познати, че не можех да възпра потокът на размисли, който ме тласкаше към логичното, за обстоятелствата и за болезненото ехо в душата ми, сравнение между нас, преди 15 години, и тези хора сега. Това, което бяхме били ние преди 15 години, вкупом с парцаляците и бричитайката, бяха сега селякът и домочадието му, свили се на масата в най-далечния ъгъл. Разлика никаква! Или почти никаква: нашата тогавашна кола бе имала приличен външен вид и не бе ляла локви от масло. Последните 15 години американско обществено развитие бяха донесли граждански права за половите извратници. Те също бяха донесли граждански права - не, граждански облаги! - за сводници, наркотрафиканти, и хулигани, и за разните лапачи на обществени подаяния , в случая на някои негри и мексиканци три поредни поколения, на път с четвъртото, заети изключително с подобни деяния. Но за хорицата, които по една или друга причина бяха бедни селски работници, тези 15 години американско обществено развитие бяха довели до ... никъде! По-точно, бяха върнали часовника назад: в нашето селско време имаше неграмотни селяци, но не чак пък толкова много, че касиерите да наизустяват менюта и ценоразписи! Няма начин една класа да губи грамотност и едновременно да не губи уровен на живот. Удари ме мисълта, че механичната декламация на касиерката беше, в социологично отношение, унищожително с чистосърдечността си разкритие! И непряко придаваше достатъчна статистическа обосновка на моите разсъждения, че да се възмутя! И пак да си спомня с отвращение за захилените бюрократи върху платформата, които бяхме видяли едва няколко часа по-рано! Структурата на американското селско стопанство, с общи черти, е основана върху семейния чифлик. Чифликчийското семейство са собствениците, управителите, и работниците. Ако семейството не може да насмогне само, назначава външни работници. Работниците, чието присъствие е нужно целогодишно, се назначават като ратаи и живеят на чифлика. Това са хора с известно образование и владеещи занаятите, необходими за поддръжката и операцията на чифлика. Работниците, чиито труд е нужен само от време на време, обикновено сезонно, се цанят на надница и работят под ръководството на чифликчийското семейство или на ратаите. Това са общите селски работници, на дъното в селското стопанство. На пръв поглед човек лесно би могъл да обвини чифликчийте в нечовечност и би струпал върху тях отговорността за мизерията на общия селски работник. Но нещата не са толкова прости. Общият работник получава ниска надница, но работи само даден брой часове дневно. Ратаите са по-добре платени, но носят отговорност към чифлика, която не само удължава работния им ден, но и прави разписанието му непредвидливо. Тъй като и работникът и ратаят са закриляни от стандартите на трудовото законодателство, а Майка Природа не признава работни смени, празници, и изобщо разписанието на човешкото ежедневие, чифликчийското семейство практически е под 24-часово дежурство и работи денонощно: като управители, деловоди, плановици, финансисти, машинни оператори, и общи работници. Да, чифликчийте може да са практични и дори стиснати, но те също са селяни, с корени в земята, в природата. Селянинът - за разлика от бюрократът - знае, че измъчено добиче не произвежда. И може лесно да разбере, и да предвиди, че измъчен, експлоатиран ратай или работник не само не произвежда, но и подрива работодателя си чрез нехайство, кражби, и вандализъм. Разумният чифликчия, от грижа към частния интерес на своето семейство, плаща на работещите за него не минималното, което му се иска, а максималното, което може да си позволи. Не толкова заради някакви благородни принципи, а най-вече заради голата, твърда сметка. И математиката подтвърждава това. Ако човек се напъне да изчислява, и раздели нетния доход върху часовете труд и безсъние за чифликчийското семейство, за ратаите, и за работниците, часовата надница е изненадващо сходна, и различията в нея едва покриват различията в човешки капитал, изискван от - или водещ до - различията в работното ниво. С други думи, обедняването на общия селски работник беше симптом за обедняването и на ратая, и на чифликчията. Виж, за да съзря обедняването на чифликчийте - и от там поцялостно на селяните - не ми бе нужно да анализирам външния вид на селяци и поведението на касиери. Само трябваше да преброя новите или подновени чифликчийски къщи, да предценя възрастта на леките коли пред тях, да огледам вида на стопанските сгради и машини. В това поне аз имах богати наблюдения, тъй като всяка година с моето семейство пътуваме по няколко хиляди километра из щатите по тихоокеанското крайбрежие. Повечето - да не кажа всички - нови къщи и нови коли по селата принадлежаха не на селяни, а на бюрократи и писарушки, пренесли жилищата си извън миязмата на голямите градове. Чифликчийте още държеха положението със селскостопанската техника, но все пак най-новите, най-модерните съоръжения най-често се виждаха не по частните американски чифлици, оперирани на семейна основа, а по земевладенията на чуждестранни фирми, за които селското стопанство е вид парична сделка за оскъпяване на капиталовложението и лост при боравенето на чуждестранните капиталовложители с американския икономически и законодателен механизъм. Колкото и да е против искрените ми надежди, не вярвам развитията в западните щати да са изолирани от тези в останалата Америка. И положението на селяните - пак в главата ми се завъртяха половите извратници и бюрократите, махащи им от платформата! - изглежда не беше съвсем радостно. Сутринта напуснахме Уатсонвил и поехме към Монтерей. Моята съпруга шофираше, и аз развълнувано оглеждах зеленчуковите полета край пътя. Бе паднала тежка роса. Природата зеленееше тучно. Летният зеленчуков сезон беше в разгара си. Полетата бяха осеяни със селски труженици. Тъкмо завършваха "обедната" почивка и се гласяха да продължат работа. Беше седем часа. Педерастите и лизбийките, редом с бюрократите, сигурно още си отспиваха ступора от вчерашните оргий в името на гражданските права. А тук селяните работеха. От чифликчия до последен работник - всичко работеше! Това бяха хората, които хранят Америка. Хората, върху чиято усърдност и производителност Америка е изградила своето технологическо и промишлено величие. Това беше гръбнакът на Америка: порядъчен, съвестен, и работлив. И обедняващ под нови и по-нови данъци, повинности, регулаций, и какви ли не натрапености от недосегаеми номенклатурни наслойки, които действуват и се множат - в името на "националните интереси" - без конституционни и гласоподателни ограничения. Тук, в полетата, нямаше платформи със захилени бюрократи. Те обичаха да ходят по негърски размирици, мексикански отцепничества, извратнически паради. Там беше важната борба за граждански права - гражданските права на сганта, чиято подсилена угроза към обществото оправдаваше създаване на нови бюрократични комитети, комисий, механизми. Тук, всред порядъчния американски народ, гражданските права носеха тревожни нотки. Нотки на желание за контрол върху тези, които те управляват, за контрол върху кой, защо, как, и колко ще къса от плодовете на твоя труд. Нотки, навяващи неудобните, подривни идеи на демокрацията. Нотки, прерастващи в тътнежа на заплаха. Ами ако този народ рече да викне - о Боже опази! - с наслояваната омраза срещу бюрократщината: "Ха сега едно ура за нашите граждански права!"?