ИДЕЯТА Георги Ушев 20 МАЙ 1999 … "Лесно ви е на вас, значкарите! Значка виснала от джоба, или вътре в джоба, или някъде си… Посегнете към нея, даже няма нужда да я вадите - то по лицето ви, по муцуните ви си личи че сте значкари, че и по гласа ви даже, по телефона - и всичко в ред. Уредено, нагласено. Боже благослови Америка! Закон и ред! Всичко точно! Нас не ни питай как ни е. Ние живеем в друг свят. Да, и ние уж в Америка живеем, но нашата Америка не е вашата Америка, разбираш ли? Прости хора сме, обикновени, даже ако не сме прости, на прости ни правят. Значки нямаме, личи си от далече. И за нас всичко по закон и канон. Те законите и каноните и разните там разпоредби и наредби много ясни са, за нас. Уредени, точни. Не се огъват; желязни са. Мърдане няма. Шавнем ли - законът ей го на шията ни! Дойдохме в Америка, бях пубертет. Но сестра ми остана зад нас. Беше болна, детенце на пет години; не я пуснаха да тръгне. Американците не я пуснаха. Закон имало. Като оздравее, ще дойде и тя. След нас. Оздравя тя, но пак не я пуснаха. Тогава пък извънредно положение. Чанг Кай Шек… Старият умря, младият дойде… Закон, друг. Да спре извънредното положение, и готово. Ще дойде при нас. Извънредното положение се махна, демокрация зауреждаха. Но сестра ми не можа да дойде при нас. Закон. Нещо си там с дипломатическите отношения. Международните, нещо. Щом се уредели - готово. Уредиха се дипломатическите оношения - обаче сестра ми вече навърши 18. Пак не я пуснаха. Пълнолетна била. Закон имало. Трябвало да подадем специална молба. Подадохме. Обаче сестра ми вече чака ред; молбата й номер има. По закон. А то Тайван затлачен с молби за имиграция в САЩ. Веднъж в годината ходим да се ръгаме и бутаме и висим по опашки в имиграционното в Лос Анжелес, да проверим до кой номер молби преработват… И ние чакаме, значи. Чакаме и си траем. Разпоредби. Закон има. Ние си траем. Имигранти сме. Уж права имаме, граждански, но знаем до къде са нашите права, и от къде е топлия въздух. Ходихме по конгресмени. Сенатори. На опашки се редим, часове ни определят, пак чакаме… Плачем се, те ни слушат. Чустват нашата болка. Много ги боли. Обаче - закон. Следваме го, и си траем. Налягаме си парцалите; гости сме на тази страна. Навеждаме глава пред законите, нали? Но вуйчо ми - той луда глава. Войник бил при Чанг Кай Шек, стария. Някога. Оживял. Значи, още по-самонадеян станал. Току рече - заеби закона! Заеби системата. Извън закон ще се действа. Баща ми си трае; по-млад е, пък и не се е сражавал за китайската правда. Няма лице да вдига глава на брат си. Та вуйчо ми започна да действа извън закона. Спипаха го веднага. Подкуп носи на чиновник от имиграцията. Уцелил точно човек на имиграционната вътрешна полиция… Законът се задвижи. Както ти казах - за нас законът винаги се движи. Винаги работи. Точно, уредено. Четири години затвор. Адвокатът каза, че ако вуйчо ми бил обичаен престъпник, щяло да има начин да го направят жертва на системата, жертва на обществото, жертва на лошо възпитание, жертва на нещо си. Да му намалят присъдата. Но вуйчо ми и билетче за паркиране няма. Модел гражданин беше. "Точно тия са най-опасни, щом са решили да чупят закона", заявил съдията. Или нещо такова заявил. Модел гражданин, провинил се, модел за наказание става. Пуснаха вуйчо ми след две години; другите две му опростили за добро поведение. Той се прибра - мравка не смее да настъпи. "Законът работи", на всеки пет минути. Бае си за закони и разпоредби. Пуши си лулата, и гледа от балкона. С часове. Цели нощи. Законно. Смачкан. Аз гледам тези неща и си трая. Горчиво ми е. Но си трая. Законът бачка! Ей го вуйчо ми - видях го от луда глава до зеленчук, за две години. Обаче все нещо ме човърка. Гледам тук изпълни се с мексиканци. Все нелегални. Гък не смеят да им кажат. А за сестра ми - закон! Не може да дойде със зелена карта - номер чака. Не може да дойде да ни види като туристка - защото чака за зелена карта. Ние ходим до Тайван. Но там комшилукът знае, че тя има роднини в Америка. А си стои сама. Значи нещо гнило има. И защото тя е сама там - значи в нея е гнилото. Отбягват я всички. Погледа й не срещат… Баща ми току рече да се върнем обратно - но там в Тайван не ни щат. Тук магазинчета имаме; простолюдие сме. Ама магазинчетата са магазинчета за Америка. За Тайван са имот! Голям имот! Кой ще ни иска от раз забогатяли. Без произход от правилен род. Хем с пари, по тяхните паници, хем без произход, без връзки… Заеби го! В Америка зле, но в Тайван още по-зле! "Мелези сме станали. Без наше място на света. Значи сме американци!" реши баща ми. "По-добре китайски американци от колкото американски китайци!" Той това няколко пъти го решаваше, ама все с надеждата, че следващия път в Тайван току чудо станало, предразсъдъците се изменили… Ама чудо не стана… Та веднъж гледам аз телевизията. Жена ми ръчка, сменя каналите. Аз си трая. Научил съм се. Закон. Вън американския. В къщи женския. Е, по китайски щом посоча прасе и кажа "пиле е", жената ще повтори "пиле е". Традиция и всичко; мъжът диктува. Обаче после ще ми изтегли душата с игли. По женски. Усукано, подчинено, по китайската традиция. Та си трая. Обаче жената току налучка някакво предаване за нелегалните мексиканци. Как за двадесет долара в югоизточен Лос Анжелес, ей така, на улицата, можеш да си купиш фалшиви книжа. Всичко точно. Уредено. Незаконно. Че и раждателни свидетелства продават. Фалшификат, но автентичен. По-хубав от оригинала! И аз гледам, и си трая, и гледам, и си трая. Пък току ми кипна! Вуйчо ми по войни е бил. Козирувал е. Все по закон е живял. Не разбира той от чупене на закони. И са го хванали. Не защото законът е всемогъщ, а защото вуйчо ми има мозък от калъп на закони. Кой може да ми помогне? Кой разбира от подминаване на законите? Такъв човек ми трябва! Мислих, мислих, та ми дойде куражът. На следващия ден отивам при едни от съседния квартал. За мафиоти ги знаехме. Слух беше, нали; кой ти знае със сигурност. Отивам право при тях. Казах им какво що ми е бедата. Могат ли да ми помогнат. Те мълчат. Дали ме гледат, дали не - не знам, зад ония тъмни очила. Единият каза "чухме", даде ми делкартичка на някаква счетоводителна фирма, и туй то. Аз отидох до адреса - от пред мацките на бюра - всичко цивилно. Обаче вадя картичката - и се намерих изтикан до канцеларията от зад. Все мафиотски муцуни. Да ти кажа, поби ме страх. Як страх. Обаче се дръпнах, така, накоравих се. Какво, и тия ли със закон ще ме плашат? А те мълчат. Един ми кимна да говоря. Казах каквото казах. Помощ търся; ще си платя, с пари. Ония мълчат. Усетих, че ме разбраха. Но пълно мълчание. Пак един каза "чухме". Изпроводиха ме, и на вратата един ми каза, че щяли да ми звъннат. Чули са ме; дължал съм им зачитане. Да го знам. Те не че го казаха точно така. Накъсани изрази, с половин уста. Но така го разбрах. Прибрах се в къщи. Радостен, да ти кажа. Най-сетне и аз да направя нещо истинско. Да помогна на сестра ми. Истински, разбираш ли. Законът да се ебе! Жената ме усети; нещо различен съм бил. Издейства си пазаруване за рокля. Не отказах. Тя ме гледа, гледа… Душата ми чете, да знаеш. Опасни са жените! Всичко знаят! Но аз не смея нищо да й кажа. Едно е пред мафиоти кураж да вадиш, друго е пред жена си. А прасетата пилета да стават, и обратното. Тя си замълча. Аз си трая. Но изляза ли от къщи - все се оглеждам. Страх ме е, все пак. Несигурност. Какво зачитане? Какво е зачитането? Една нощ, да беше два. Телефонът звъни. Сърцето ми се обърна! Законът! Спипаха ме! Вдигам слушалката. "Чухме ви", казва, "и ви разбрахме". Помоли ме да отида до летището, с такси, и да отида до Ню Йорк. Билет имало готов за мен; да съм го вземел от гишето на авиолинията. Отивам и се връщам. Жената ме гледа. "Айде", вика, "щастието да е с нас!" "С нас", разбираш ли? Олекна ми на душата, да ти кажа. Казах й за мафиотите. Тя ме разбра. Какво ще да става - с мен била. Законите идват и си отиват, но кръвта остава. И тръгнах аз. Таксито вече ме чакаше долу. Уж случайно. Шофьорът - и той мълчи. Все туй мълчание, да ти кажа! В таксито чанта. Не я пипам. Платих със стотачка. Шофьорът ми връща пет по двадесет и пет по десет. "Пари за връщане от летището." Отварям вратата, да изляза, а той вика "чантата е твоя". Моя чанта. Искам да кажа, аз да я занеса до Ню Йорк като моя. На летището всичко точно, уредено. Билетът готов. До Ню Йорк и обратно. Душата ми скача - все едно цялото летище все мен гледа. Пуснах чантата на конвейера за проверка… Погледът ми се тресе от сърцебиене! Но никой не ме поглежда два пъти. Сносно съм облечен, с костюм и всичко, но съм такъв, недоспал… В Ню Йорк излизам от самолета, минавам по ръкава, влизам в чакалнята. Празно. Аз не знам какво да правя. Гледам тук-там. Мотая се. И се плаша. Ченгета минаха - за мен са дошли! Отминаха. Аз чакам. Час. Не смея и до тоалетната да отида. Започват да ми се привиждат арести, съдилища, затвори… "Законът работи", заповтярях си баенето на вуйчо ми. Надойдоха пътниците за изходния полет. Стана навалица. Аз чакам. Току по едно време един ми се изпречва и ми бута счетоводителната делкартичка пред лицето. Обаче не китаец, а кавказец. Аз занесен; взе ми вечност да загрея. Той носи чанта, точно като тази в мен. "Да Ви помогна с чантата", и ми дава сервиетка с парфюмиран спирт. Да си изтрия лицето. Тупна ме по рамото, и ми подава обратно чантата. Кожата студена. Неговата. Моята чанта беше топла. От стискане. Гледам той я държи и си я отнася. Уплаших се да не е крадец - току ме затрили. Но край него видях друг, и той с муцуната. И той кавказец, но мафиозът си е мафиоз, даже оранжев да е. Ясно! Кръвното ми спадна, налегна ме една сънливост! Завлякох се до портала за полета обратно до Лос Анжелес, и проспах цялото връщане. Такси нямаше; прибрах се със совалка; тридесет долара, и оставих бакшиш останалите двадесет. И без това такива пари не ща. Жената спокойна; знаела, че всичко е в ред. "Това беше нашето", казва. "Сега да видим те дали ще си държат на думата". Каква дума, бе жено! Те все мълчат. Мълчание! Адвокат да си, едно изречение не можеш им приписа! На другия ден намираме под вратата пак същата делкартичка, на счетоводната фирма. Значи нещата стават. Отивам там - пак ме бутнаха в канцеларията от зад. Пак мълчание. Един се изкашля. Показа ми лист: пет хиляди долара, седмица след доставката. После го нави на тръбичка, запали го, и смачка пепелта в една чашка. Разбрах, че ще ме извикат. Не ми го казаха, но го разбрах. Все това мълчание! Прибирам се в къщи и звъня на сестра ми. Тя радостна. Аз си трая, тя си трае, но гласът й звънти! Говорихме общи приказки. Демокрацията в Тайван и дрън-дрън. Жената - и тя радостна. Сигурно и тя се опасявала от "зачитането". Отивам до мафиотите, в близкия квартал. Да върна чантата. Там висеше един от тях. "Твоя е", казва. Скъпа чанта беше. Не биеше на очи, но хубава изработка. Остана си у нас. Не смея да я използвам. Но не смея да я изхвърля. Пазим я, някъде. После нищо. Нищо. Мълчание. Ослушвам се. Оглеждам се. Жената все зад щорите виси, все наднича. Нищо. Месец мина. Чудим се какво става. И тия ли ще ни преработят, досущ както закона?! И една сутрин - делкартичката под вратата! Дата и място. Граничен пункт на изток от Тихуана. Доста на изток. Не го бяхме и чували. Взехме карти от автоклуба. Всичко точно. Забутано място. Пустиня. Но мястото го има. Тръгнахме малко след полунощ. За всеки случай. Ако колата вземе да спре, с нашия пуст късмет! Да има време за всичко. Петнадесет години чакаме - сега за няколко часа ли да се стискаме! И сме на граничния пункт някъде около 10 сутринта. Там стоят американци. Униформени. Граничен пункт е. Ние сме възбудени. Аз съм като пружина! Току след малко гледаме --идват коли. Хайде, законът! Доближиха колите - забавиха, закриволичиха… Гледаме - китайци. Нас ни е страх от тях, тях ги е страх от нас… Гледахме се, гледахме се, пък се усетихме защо сме се уцелили, в средата на никъде. Минаха два часа. Насъбрахме се двадесетина човека. Всички сме подранили. Мълчим. В семейни групички сме, близко сме. Но не си говорим. Страх ни е. Срам ни е. Закона чупим. Даже отбягваме да си срещнем погледите. А аз се чудя как може някой да подмине граничния контрол! Изобщо възможно ли е? В тази пустиня! Пътят пуст. На час - два мине някой пикап. Мексиканци. Американският граничен контрол работи. Шега няма! Законът работи! Документи, книжа, пътни листове… Тършувания по багажи, изпод седалки… Завират нещо в резервоарите… Ние гледаме и надеждите ни се изпаряват. А то една жега! Стана един часа след обяд. Точно времето. Жега. Ние стоим. Току по едно време се задава пикап. Една баба започна да реве. "Идат!" Идат, обаче от американската страна. Със служебен пикап, на граничната охрана. Двама униформени. Ние стоим като овце. Мърдане няма. Готови сме за закона! А ония ни огледаха и спряха. Мълчат. Досущ както мафиотите. Мълчанието. И тъмните очила. Но на тия очилата бяха огледални, не черни. Иначе все еднакви. Мафиотите с костюмите, тези с униформите. Те ни гледат и мълчат. Даже прозорец не свалиха. После обърнаха пикапа и отидоха до граничната будка. Постояха там няколко минути, и си отидоха. Ние не смеем да се разотидем. Петнадесет години чакаме - ще чакаме до като се свърши тази работа! И стоим. Идиот да си, ще разбереш че не сме случайни чакащи, така, на излет в пустинята. Обаче граничните униформени си мълчат. И ние мълчим. По едно време униформените се скупчиха отвъд будката. И вкупом отидоха някъде в храстите; загубиха се в някакво долче. Отиват да пикаят. Обаче те нужник си имат. Може би обедна почивка. Граничният пункт остана празен. Все едно; ние стоим и чакаме. И гледаме - от към Мексико се задава кола. Едва върви. Нещо странно върви. Доближи се. Колата огромна, стара американска кола. Кораб на колела. В маранята на пустинята все едно плува. Кадилак някакъв. Огромен. Цвят някакъв. Едва върви. С някакви парцали и неща стърчащи от прозорците му. Вече е пред граничния пункт. Ония, униформените никакви ги няма! Кадилакът пресече линията. Отмина будката. Мълчание. "Ето ги!" изплака ревящата баба. Парцалите и нещата от прозорците на кадилака бяха ръце и крака на хора. Колата беше претъпкана с хора! И върви към нас! Граничните униформени се размърдаха из храстите и си отидоха в будката. И кадилакът спря пред нас. Ние пощуряхме! С такъв устрем отворихме вратите - щяхме да изпочупим крайниците на затъкнатите и провесили се хора. Китайци всичките. Сестра ми беше на прозореца, от зад, с глава и ръка висящи от вън… Ей, ела да гледаш сълзи! Всеки говори, никой не слуша… Какафония. "Хайде да се бягаме, че ония не са подкупени да ни гледат до утре", изцепи се един и всички се завтекохме по колите си и изфирясахме. После разбрахме от сестра ми. Граничната охрана била подкупена да пусне една кола. Камион - прекалено голяма. Автобус - прекалено видим. Нещо обикновено. Кола, примерно. Една кола. И хората на мафията избрали най-голямата кола, която могли да намерят. И я натъпкали с хора. В кадилака имало 22 човека! В багажника и в купето. Тъпкали колата около два километра преди границата. В жегата. Било егати упражнението! Редили хората като кубчета. Обаче ги вредили. До един! В това време аз съм готов с парите за мафията. Пет хилядарки. Честно казано, нищо не са, ако сметнем парите и мъките и годините човешки живот пропиляни пред заебаванията на закона. Мина седмицата, и джентълмените от мафията идват. Пак мълчат. Отказаха да преброят парите. Обаче аз им ги броих - да няма грешки. И знаеш ли, изби ме някакво странно желание да им платя повече. "Може ли да платя три хилядарки в повече? За щастлива осмица. От зачитане към услугата." Ония, бяха двама, ме изгледаха. Един отвори уста, по-възрастния. Брей! Най-сетне да чуя пълно изречение, разбираш ли? "За трите хилядарки в повече ви чухме. Но можем и без тях. Зачитането стига." И си тръгнаха. Сестра ми я хвана амнистията; вече си е тук най-легално. Иначе номерът за зелената й карта още виси по списъците. Проверих миналата година. И да ти кажа, гледах ги нещастниците как се ръгат пред списъците, как заничат през стъклата, как въздишат и сълзи ронят - но си траех. Като на закона разчитат - техен проблем. Аз успях върху мъките на вуйчо ми. Аз платих пет хилядарки и едно прелитане до Ню Йорк, но той плати цената. Е, и моето среднощно пътуване си беше риск; кой знае какво съм пренесъл, и какво е можело да стане с мен ако ме бяха хванали. Значи и аз съм платил цена. Но в крайна сметка вуйчо ми плати истинската цена. Да съм честен, до никъде не стигна той, но от него падна зрънцето на идеята. Че за да станат законни, някои неща трябва да бъдат заченати извън закона. Ония щом още висят по списъците - не са готови за идеята. Нито я заслужават, нито биха я оценили, нито разбрали. До тези неща всеки стига по свой път. Когато те стигнат до там, това ще е на тяхна глава, и за тяхна гордост. Това е, гражданино значкар! Да, законът работи. И за вас, и за нас. Еднакво. Сигурно ти същите такива историй чуваш всеки ден, а? Бас държа, че няма да разпознаеш джентълмен от мафията даже ако те срещне в коридора и те поздрави, с пълно изречение, без очила! Защото вие живеете в другата Америка. Не че ви завиждам, да ти кажа, но ценете какво имате! Има знания и идеи на този свят които е по-добре да нямаш." …