ЛЪКАТУШЕНИЯ В СНЕГА (завършек) Обратно в Средния Запад родителите на Джейн се напънали да върнат дъщерята в правия път. Но на истина по нов начин. Даже Джейн се възхищаваше от само-дисциплината на майка й. Да, ходели на църква, но от време на време. Иначе нито дума за Бог и религия. Нито дума за класово разделение. Нито дума за расово, етническо, национално, и културно превъзходство. Нито дума за правилни или неправилни обществени среди. Никакви обсъждания на последици от сродявания. Никакви критики към живота на чужди хора, особено към морални и други провали. Джейн преминала като вихрушка из цялото общество на родителите й. Никакви изключвания на този или онзи заради такива или онакива явни или неявни поводи! Всичкото американско благородничество – от изток до запад и от север до юг! Всякакви обществени функций – организирани по всички поводи. Но разводът на Джейн висел като незаличимо петно над нея. Непростимо петно. Пък божите и библейски повели за християнско великодушие и опрощение – да дрънчат из църквите колкото си щат… Тогава майката на Джейн пренесе усилията извън САЩ. Тя била мислила за непринудените симпатий между Джейн и нас, на пряко толкова на пръв поглед разделящи фактори. Може би Джейн би си допаднала с някой от Европа? Последваха обиколки из Англия, Германия, Франция, и Швейцария, завършени с екскурзий до Португалия, Испания, и Италия… "Всички около мен имаха място в света. Заемаха местата си самоуверено, убедено. И американци, и европейци. А аз се чуствах чужда, външна, още от моя роден дом и заобикалящото го обществото." размишляваше Джейн за нейните обиколки из САЩ и Европа. "Съдейки по каквото съм чувала от вас, аз просто бях станала имигрантка в моята собствена страна. Е, не чак толкова, но достатъчно да усещам че сякаш гледам към света около мен през някакво невидимо стъкло." Ето как един ден Джейн и нейните родители се намерили седнали около масата в ежедневната столова, потънали в мълчание. Годината, за която Джейн се била съгласила да се прибере в нейния роден дом, почти била изтекла. Родителите й плачели. Но не посмяли да я помолят да остане още при тях. Помолили я да им прости, ако още ги обвинявала, че са й били провалили живота. И й казали, че каквото и да правела в бъдещето – те винаги биха я подкрепяли. "Много трогателно!" спомняше си Джейн. "Видях родителите ми, че са станали хора! Но прекалено късно – и за тях, и за мен…" Джейн отиде обратно в Колорадо. Но пътьом за седмица се отби на гости при нас, в Калифорния. Тогава се случи рожденият й ден. "27 години – колко си престаряла!" бъзикаше я баща ми. "А-а, добре съм си!" смееше се тя. "Предпочитам да съм по-зряла. Да ме бяхте видяли за 17-тия ми рожден ден! Гъска, наперушинена и надута. И все бях нещастна; все недостатъци виждах в света! Добре съм си, на 27. Човек съм." След като Джейн се върна в Колорадо последваха два месеца мълчание. После разбрахме, че тя си била намерила приятел. Много добър мъж. И – готови ли сме да чуем новините, защото сме щяли да паднем от шок! Мъжът бил имигрант. И то от Източна Европа. И католик! Много се обичали! Въпреки нейния развод от преди 7 години! И – най-важното – щяли да се венчаят. Разбира се, тамошният презбитерянски свещеник отказал да я венчае в неговата църква за католик. И католическият свещеник отказал – нейното протестантство било "поправимо", но тя била разведена… "Артеро-склерозни пуяци! Да си гледат работата!" гърлено се смееше Джейн. "Уредихме си да ни венчаят в друга църква. Даже по-красива. С усмихнат свещеник!" Ние бяхме поканени за венчавката, но не можахме да отидем. Случи се, че точно тогава моите родители се местеха във Вашингтон, заради тяхната работа. С тях отиваше и брат ми, тъкмо започнал гимназия. А аз бях в неведение за моето местожителство, с багаж даден на склад, заради тъкмо-подадени заявки за след-дипломно образование. Но Джейн ни изпрати прекрасен голям албум с венчални снимки. Тя и съпругът й бяха така щастливи! Както подобава на младоженци. Забелязахме това защото подсъзнателно сравнявахме усмивките от тази венчавка с усмивките от предишната, благородническата. Е, този път нямаше щатски губернатори и федерални конгресмени и сенатори. Заради което едва ли не с лупа разгледахме усмивките на родителите на Джейн. Брей, съвсем като истински! Щом Джейн се сдоби с неин, щастлив, живот, обажданията до нас оредяха. Джейн и съпругът й изпълниха дома си с три деца, и с течение на годините за нас останаха само картички за празниците, тук-там придружени с някое писмо. Така научихме как съпругът на Джейн си загубил работата през големите съкращения на 1988. "Добре дошли сте да живеете с нас!" отзовали се родителите й. Това ни учуди. Още повече ни учуди, че Джейн и съпругът й приеха! И – както разбрахме – за няколкото месеца съвместен живот, под един покрив, презбитеряните американски благородници взели дъх и били най-прекрасните домакини за семейството на дъщеря им, на всичко от горе с имигрант и католик за зет… После помогнали на зета да намери нова, по-хубава работа, в съседен щат, и всички заживяли в доволство и щастие. За завършек на приказката за Джейн. И за напомняне че, както казваше тя, да, май Господ на истина работи по тайнствени начини.