ДВА ШАМАРА Георги Ушев 28 ЮНИ 1999 Бележка: имената на споменатите личности са изменени. … "Венчавката ми беше нагласена. Майка и татко решиха. Да е наше момче. Защото баба казваше, и майка и татко бяха видяли, че семейство ако не говори един език и не ходи на една църква не е истинско семейство. Значи затърсиха португалче. Но американизирано. Не някой пън, без уважение към съпругата си. Значи тукашно момче да бъде. Да му знаем семейството. Да е добро, здраво семейство. Да не ме набутат в каши. И майка идва един ден, от пазара. Срещнала майката на някакво момче. Съсед. Е, съседи бяхме всички около Мантека и Ескалон. Майките се разбрали, бащите се съгласили - и ме венчаха с Миката, блага му памет. Младо момиче бях. Малко знаех за живота. То и от къде време? Смесено стопанство имахме. Нито бях пътувала много. Сакраменто, и до там. Сан Франциско беше дале-ече, далече! Просто селско момиче бях, Родриго. Той и Миката беше като мен. Та родителите ни събраха семейство да правим. Нямаше насилие. Те просто го препоръчаха и ми казаха, че по-подходящо момче от него не могат да намерят. Ако искам, да ходя да си търся сама. Иначе те са за Миката. Аз бях млада, наивна. Чуствах се зависима. Не посмях да кажа "не, аз сама ще си търся!" Като размислям днес, къде ли съм можела да търся и какво ли щях да намеря… Но говоря за тогава. Тогава превих глава и склоних. Щом казват родителите ми - така ще е. Усетих цялата работа като подчинение. И подчиних се. Така го виждах тогава: подчинение. И ни венчаха, Миката и аз. Но аз все пак, така, някоя и друга книжка бях разлиствала. Момичешки романчета. Любовни историй. Знаеш, страхотната любов. А аз венчана по родителска нагласа… Значи, Родриго, нещастна бях. Много нещастна! Все мъченица се виждах! От началото си поплаквах. После и това отмина. Навикнах на живота. Виж, Миката ме заобича. Но сега го виждам, знаеш ли? Дърта баба станах, че чак тогава го разбрах. Добре се държеше с мен. Много благ човек. Много добър. Влюбен стана в мен, разбираш ли? Той влюбен в мен. А аз все му се дърпах. Млада и глупава бях, какво да правя. Миката как ли не се опитваше да ми угоди. Аз все опаки! Така е, казвах си, при нагласени венчавки! Ето ви, подчинение! На пук на всички! Когато първото ни дете умря от гъбичките в почвата - на Миката му извадих душата! Какво ми беше виновен, човекът?! Да ти кажа, срам ме е от мен си! Баби и дядовци починали, Бог да ги прости. Ние сами. Те роднинствата добре звучат, на приказки. Когато роднини идват на гощавки. Днес, когато сме богати и синът и снахата въртят връзки по САЩ. И дъщерята прави кариера в университета. Обаче едно време бяхме никои. Роднини, но бедни. Никому не бяхме от полза. Та я помоли роднина детенцето ти да гледа, до като ореш? Самички бяхме, Родриго, съвсем самички. Детенцето, бебенце, край седалката на трактора висеше. От две тръби, Миката ги бе заварил за калника. Люлката висеше от тях. Вдишало спори от дълбините на земята. Те спорите винаги ги има, но обикновено не са опасни. Обаче тогава, точно за наш късмет, нещо си в метереологичните условия ги направило опасни. Не много опасни; само за възрастни и малки деца. Особено опасни за бебета. Писаха по вестниците после. Защото още няколко деца измряха в него лято. И нашето бебенце умря за часове. Какво можехме да направим!? Нищо. Но аз нали все нещастна, недоволна, опака… На Миката му го овисих. И все му напомнях. Още три деца отимахме, но за първото все му нижех душата с игла. Някой път, така, гледам Миката: мъж като мъж, даже симпатяга. Приятен човек. Чист. Стегнат. Хубав! Обича ме. Душичка беше към мен! И ха душата ми да се отпусне, да го заобичам. Но нещо от вътре ме стегне. Нагласена венчавка! Подчинение! Толкова време държа да не се поддам - та сега ли? Да докажа и на мен си, и на целия свят - на ви нагласена венчавка! На! И всичките ми хубави мисли към Миката току ги скълцам. Цветна пъпка, виждал ли си, аха напъпила да цъфне, и наядена от гъсеница? Така година, две, три… Станаха тридесет и седем… Тридесет и седем години, Родриго! Какъв пън съм била, мили Боже! Нещастна, значи, обаче държа на моето, разбираш ли? Нещастна, но по мой си начин! Нещастна бях, и туй-то. Кой знае каква отрова съм била! А Миката ме търпял, милият! Но кога го разбрах… Кога, кога! И един ден - Миката го ударило сърцето. Здрав, прав човек. Като бик. От войната единият му крак подритваше. Но иначе камък. Лекар не бе виждал от както сме заедно. Но дошло му времето. И Миката в болницата. Жив, но ни вижда, ни чува… Прибирам се в къщи. Сама. Свърши се нещастието ми, мисля си. Край на нагласената история. На стари години. Не забелязвам, че Миката го няма! Забелязвам, де, но не ми е мъчно. Боже, какво създание съм била! Боже, опрости ме! Сутрин до болницата. Да видя Миката. Така е редно. Както беше редно да се венчая с него. И да съм му съпруга. И винаги, във всичко, да съм до него. Ние сме все по "редното", Родриго. После въртя стопанството. Синът и снахата въртят техните неща, по тяхното стопанство. Аз въртя нашето, на Миката и мен. Банки, разпределители, закупчици, договори, адвокати. Следобедите обратно в къщи. Механици, материална база. После добитъка. Ветеринарните записи. Храна. Производство. Млечни цистерни. Отчетите от лабораторийте. Всичко. Миката ме бе научил стопанство да управлявам. Въпреки моя инат. Той ме учеше, аз се дърпах. И в това намирах повод да съм нещастна, Родриго! Защо ли ме учи, а? Женска работа ли е това да се разправям с адвокати или с механици? Какъв е този живот - с всичко да трябва да се занимавам! Боже, какво създание съм била! Та значи, идват гости, разни роднински жени и съседки, за съболезнования - аз нямам време от работа. Но пием по кафе. Аз си трая. Правя се на блажена съпруга. Те си траят. Правят се и те на блажени съпруги… И животът си тече. Миката в болницата. Аз на стопанството. Един ден съм в банката. Позната наша, с нея работим в банката. В нейния кабинет съм. Самички сме. Аз нося деловите отчети от стопанството. Миката вече месец в болницата. Отчетите мой подпис носят. От мен са правени. И нашата позната чете, погледне към мен, пак чете, пак погледне към мен… Току очите й се насълзиха. "Ей, доня Роза, благословена сте с такъв съпруг като дон Микал!" Аз съм била единствената жена от всичките клиенти на банката, която имала делово пълноправие на съпруга си. Португалци, холандци, оклахомци, мексиканци, всякакви - аз съм била единствената. "Нагласена венчавка беше", казвам сухо. "Родителите ми решиха. Майка ми ходи до Белота, да проучва семейството. Баща ми разпитва, и той. И решиха - той ще е." Казвам го, и очаквам съчуствие, Родриго. Съчуствие, разбираш ли. Кажи не съм ли била завеяна гъска! "О, колко чаровно! Колко обично! Родителите Ви така да са били загрижени за Вашето щастие!" приплаква чиновничката. "Де моите да си бяха мръднали дирниците до Оакдейл, да чуят за пиянствата на свекър ми! Аз влюбена, та откачила. А те стари, стъпили на земята, къде са били, а? Пукало им е за мен, а? Завиждам Ви, доня Роза! Завиждам Ви! Аз що години от моя живот пропилях с алкохолик! И децата - и те се плъзнаха по пиянския род! Срам ме е да минавам край полицейското." И нашата позната като се разплака… Заразказва ми нейните проблеми с нейния съпруг. За развод мислела… "Дон Микал толкова много да Ви уважава и да Ви обича - че да Ви е приел като част от себе си! Ето, дон Микал е месец в болницата, а вашето стопанство работи като часовник. Все едно той и Вие сте едно и също тяло. А ето, другите съпруги…" И като зареди едни историй! Родриго, аз слушам и дивея. От начало й се чудя на ума. Банкова чиновничка, началничка даже, а такива неща ми говори в служебно време! Обикновена позната. А на мен, външен човек, ми разправя такива падения за нейното собствено семейство. И ми разправя такива падения за клиенти на банката… Без имена, разбира се. Но аз живея в Ескалон вече толкова години - всичко ми е ясно; нямам нужда от имената. Чудя й се на ума, Родриго. Току й подам салфетка, да си подсуши сълзите. И тя нови залее… Хвана ме и яд на нея, да ти кажа. "Дон Микал толкова много да Ви обича"! Той ме обича, нали. Тя от неговата обич се възхищава. "Дон Микал така да Ви е приел като част от себе си"! Той мен приел, виждаш ли? А нещо за мен да каже? Тя била нещастна - разбирам. Съчуствам й. А аз толкова години също съм нещастна, търпя… Значи, това намек ли беше, че не показвам обич към съпруга ми, че не съм го приела? Не че се бях отпуснала да го обичам, нали. Но такива неща… Така лесно да бъдат прозряни, и то от чужди хора. И така да бъдат намекнати… В служебно време… В банка… Ние жените сме чуствителни към подобни неща, знаеш ли. Тръгнах си от банката и си се прибрах в къщи. Раздразнена. И на прага на къщата нещо като че ми проблесна. Свят ми се зави. Историйте на чиновничката в банката. Всичките ги знаех, да ти кажа. Но друго е да ги чуеш от външен човек. По друг начин видяни и разказани. И по такъв повод. И в такова време. Погледът ми се примрежи. Подпрях се на вратата, така, и бавно, бавно се свлякох на прага. Седнах, превила съм се, и пак се държа за вратата, да не падна. Едва дишам. Душата ми на възел. И тогава го видях, Миката, какъв благодатен човек е бил! Как ме е търпял! Боже, каква несретница съм била! Боже опрости ме за всичката ми неблагодарност! Боже, какъв съпруг, какъв златен човек съм имала! Какво семейство! Какъв живот! Какво спокойствие! Каква обич около мен! Каква обич към мен! Боже, колко съм била щастлива! Е, Родриго, прибра се Миката от болницата. Моят свят вече обърнат изцяло. Бях решила колкото малко му остава да живее на тази земя - да е живот с обич и щастие. Тридесет и седем години брак. Обичта, която е трябвало да бъде давана за тридесет и седем години - да я отдам на Мика насъбрана в куп… Аз знаех, че съм се променила. Но Миката не знам дали разбра… Болен човек. Оживял. Но половин човек. След три месеца почина. Така и не можах да му се отплатя. Което боли, Родриго. Но най-боли че не можах да го обичам! Нито като млад, нито като стар! Бог да има милост към мен! Като умра, що грях ще изкупвам, Родриго! Що грях! Дано Бог позволи пак да се съберем с Миката! Ако Миката ме приеме. А, виждаш ли, тридесет и седем години аз се мислех за нещастна! Аз го търпях него, разбираш ли? А то той ме търпял мен! Как ме е търпял, аз гъска недна! Пън! Камък леден! И пак съм нещастна, Родриго. Нещастна съм, че не съм знаела да съм щастлива! Че не съм осъзнавала колко съм била щастлива! Че така съм тровила живота на Миката! И че така съм го лишавала от обич. И от щастие! Дано децата да не са разбрали каква издънка като съпруга съм била! Заради моята пуста триж-проклета гордост! Защото и от тях ме е срам, да ти кажа. Не го показвам. С надежда да не са го забелязали. Но си ме е срам, все еднакво. А от както Миката го няма - все за тези неща си мисля. Синът и снахата предлагат да поемат стопанството - но аз не ща да седя без работа! Все за Миката си мисля. И за моята дивотия. И за пъкъла, където право влизам щом умра. Като съм самичка все на Миката си приказвам. Ходя по къщата и му приказвам… А вечерно време… не смея да заспя. И пак на него си приказвам. Ако няма с какво да съм заета през деня - сигурно съвсем ще полудея. Ето, сега такива неща съм взела да ти дърдоря - като че ти си нямаш по-важна работа, та моите мизерий да слушаш… Та Родриго, значи, внуците оня ден ми разказваха за разни филми, с някакви машини за време. Да ходиш в бъдещето. Да се връщаш в миналото. Те все в бъдещето искат да ходят. А аз, честно, ако можех в миналото да се върна. Да се намеря, като булка. Още по време на сватбата, когато се завирах в тоалетната да плача. Да се хвана здраво за раменете. Да се раздрусам едно хубаво. Пък да си врътна два шамара!"…