Разговарял съм с баба ми - достойна за уважение жена на 84 - на тази тема, и според нея човек се преражда след смъртта. Прадядо ми, нейният баща, малко преди да почине, е твърдял, че идват отгоре да го приберат.

От друга страна другата ми баба, която почина на 79 от остра сърдечна недостатъчност (цял живот е имала наполовина функциониращ бял дроб или нещо такова) с тумор в мозъка, умря в адски страхове (повтаряше "умирааам, умирам") и всички бяхме безпомощни срещу нейната агония.

Има огромно значение как, по какъв начин и от какво, ще загине човек, за това какъв отпечатък ще остави в съзнанието на поколенията. Например, все още живата ми баба, когато съм разговарял с нея, казваше, че иска да умре в съня си. Склонен съм да споделям нейното мнение.

Бих искал да почина в нормален, интересен сън; не в кошмар, мразя кошмарите. Искам да почина по време на сън, в който аз съм член на мисия до Марс, като самата смърт да бъде на самата планета след обстойно изследване на марсианската повърхност.

Или пък като учен на земята по време на такава мисия. Нямам особени претенции, стига да е по време на сън, който е щастлив.

Не знам дали знаете, но за някои хора житейският път приключва изключително кошмарно, като в същински ад. Говоря за убийствата на мексиканските наркокартели и прочее страхотии.

Иначе да, няма как да не съм на твоето мнение, ние действително всички ще умрем и това е тъжно, защото няма да има как да наблюдаваме еволюцията на земята, а животът се оказва дяворски интересен. Примерно, какъв ли бил животът след сто години? А след хиляда? Десет хиляди?

Само заради подобни въпроси (най-малкото) си заслужава да живее човек. Не разбирам хората, които скачат от блоковете както и тези, които рискуват живота си пияни в местности като Огънчето край Камен Бряг - място, на което има поне три паметни плочи на паднали от скалите човеци.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите