След доста години в англоговоряща среда мога да кажа, че не познавам българин, който да говори българския с акцент. Познавам обаче неколцина българи, които много се стараят да се впишат в чуждата култура, претендирайки, че са част от нея. Резултатът е по-скоро комичен.

Един-единствен българин промени неофициално името си от Цветан на Стивън, защото колегите му имаха големи затруднения с произнасянето му. Съобщавам го за протокола, на мен това не ми се вижда осъдително, още повече че в българска компания Цветан си остана Цветан. Знам за няколко случая на небългари, които също си промениха родните имена в англоезична обстановка, водени от други съображения. Тъй че това не е чисто българско явление.

Българският на живеещите в чужбина българи се видоизменя. Напълва се, например, с чуждици, които я имат, я нямат еквивалент в българския. Създава се живописен жаргон, на който комуницират българските общества и за който не съществува и идея в България.

Знам, че темата за българския език е напоена с много излишни емоции, патриотарство, отнасяния към Вазов, Ботев и т.н. Обаче за мен езикът си остава основно средство за комуникация в най-прагматичния смисъл на думата. Всяко поколение идва със своя вариант на езика, както и всяка етническа група, изявяваща се в различен от оригиналния си езиков контекст.

Тоест, създава се субкултура, която е много лесно да се осъди от тези, които живеят в родната езикова среда.