По повод на това твое наблюдение, се сетих за описания по-долу случай.

"Но съм забелязал, че когато истински кравар (примерно, роднини на наша позната, бая заможни, развъждат коне) или скотовъдец работи - носи си говнарките и ботушите и възсяда пикапа или джипката, и натиква 80-литровата капа до веждите си. Обаче! Щом такъв човек трябва да се вестне извър работно време в "обществото"... Не можеш го познаеш! Изтупва се хубаво, официално, с чепици (в най-лошия случай, "формални ботуши", ако е за функция с печено на скара и газене на ливада), качва се на хубава лека кола - и изобщо не изпитва нуждата да внася работното си ежедневие в "цивилния" живот."


Хюстън, Тексас. Запознаха ме с една бразилка. Там е раждана и там е отрасла, но иначе си беше чиста полякиня. Баща и майка – поляци. Баща й бил посланик в Бразилия по време на войната. След войната остава там с цялото семейство. Умен мъж!

Бразилката или полякинята ако предпочиташ, знаеше перфектно и двата езика. Упсс, и трите исках да кажа. И английски в кюпа. Беше по-млада от мен с няколко години. Женена, разведена, с две деца студенти. Мъжът й бил от Никарагуа. Срещнах се с дъщеря й. Ако съдя по нея, съпругът е бил чисто бял испанец. Заможен човек. И двете деца бяха на негова издръжка. Не и жената. Тя трябваше сама да изкарва прехрана без да може да прави нищо. Затова даваше мило и драго да се лепне някъде до пари. Пък и заради компанията в която се подвизаваше. Все заможни фамилии. Единият се занимаваше с пробиване на дупки, за нефт да търси. Предложи да ме включи в групата. Двадесетина души, всеки дава по $10,000. Вдигат сонда. Пробиват. Ако случат нефт, делят доходите по равно. Ако няма нищо, пият студена вода и хвърлят по още $10,000 за нова дупка да пробиват. Кой може да издаяни на подобно нещо? Не аз, във всички случаи. Иначе бразилката беше много представителна и имаше най-хубавите крака, които някога съм виждал. Като се качи на ток, ставаше по-висока от мен. Беше нещо като пробиването на дупки за нефт, с гарантирана суха дупка всеки път. И това не беше за мен, но първоначално се напънах заради пусти крака.

Покрай бразилските й връзки, канят ни на бразилско барбекю. До като караме натам, мадамата ме тъпче с информация. То си цяла бразилска плантация в сърцето на Тексас. Намира се на около петдесет мили на югозапад, по шосе 59. Шосето върви право, а от ляво, успоредно на него, върви ж.п. линия. От другата страна на линията е плантацията, недалеч от Виктория (градът). Собственост е на някакъв бразилски богаташ, от тия дето не си знаят парите. Целта на това стопанство е развъждането на крави от породата Брама. Отличават се с високата гърбица над предните крака. Чиста мръвка. Най-вкусната.

Шефа на плантацията, беше изключително едър мъж. Трябва да беше метър и деветдесет. Килограмите му да бяха към сто и два-тридесет. Едро брадясало лице и мека шапка, с никога не засъхващи следи от пот в основата на шапката. Ръката му не можеше да се обхване за ръкостискане. Какво правиш като ти подадат бичме? Хващаш го с две ръце. И аз така направих. Гласът му извираше някъде отвътре. Думите излизаха придружени от свистене. На този гръден кош му трябваше въздух. За думи и изречения – ако остане покрай дишането. Човека, колкото едър, толкова и добър. Лицето му изразяваше добродушност. От него беше поканата.

Отбихме от магистралата, пресекохме ж.п. линията и тръгнахме по черен път. Оставаха ни няколко километра до къщата. Наближихме. От далеч, виждаха се две огромни дървета. Между тях, на сянка беше къщата, на два етажа, голяма по площ. Имаше веранда, цялата опасана с мрежа против разни хвъркати. На два-тридесет метра имаше още няколко големи дървета. Около тях, пак на сянка, бяха паркирани колите на гостите. Имаше достатъчно място и за нас. Паркирахме колата и се отправихме към събралите се хора, в близост до барбекюто, под едно от дърветата до къщата. Всички бяха бразилци. Аз бях единствения непознат. Представих се и се ръкувах с всеки поотделно. Още не свършил дето се вика, домакина ме подхвана и ме поведе към скарата. На нея се печеше една три-четири килограмова мръвка. Там на място разбрах, че е от гърбицата на Брама породата. Полюбопитствах дали е гътнал цяла крава за случая. Не бил. Мръвката била купена от магазина в града. Подаде ми вилица и ми отряза парче месо, вече готово. Такава му беше практиката. Реже и слага в чиниите на гостите докато мръвката свърши. Ако не стигне, слага друга да се пече. Няма да забравя вкуса на тия току-що опечени мръвки. Сочни!

Излишно е да споменавам още колко храна имаше наоколо. Месото беше най-впечатляващо. Като попривършихме с храната и всички се бяхме опознали достатъчно, домакина предложи на който желае, да дойде за обиколка на ранчото с опознавателна цел. Покани ни да заемем места в един carryall (джип за десетина души) и ни поведе. Всъщност, доколкото схванах нещата, той тази обиколка е трябвало да я направи, но ако не бяхме ние, щеше да я направи на кон. Обиколката трая малко над два часа. Докато ни обясняваше къде какво щяло да има, даваше и напътствия на каубоите които срещахме по пътя си. Всички без изключение бяха бразилци и никой от тях не знаеше бъкел английски. Имах чувството, че се намирам в плантация посредата на бразилската джунгла. Стигнахме до друга къща. Беше само на един етаж, с осем спални стаи. Имаше форма на буквата Г. Пред къщата имаше голям басейн. От другата страна на басейна имаше друга постройка. Половината беше отворена с мокър бар (бар с водопровод и канализация) и място за шезлонги на сянка. Другата половина беше затворено складово помещение. Вътре бяха складирани дющеците за шезлонгите, петдесетина чифта бански кърпи и пешкири, индустриална пералня и сушилня. Имаше и душове.

Бразилският богаташ, когато му скимнело, обаждал се на домакина на имението да му подсигури транспорт и пристигал с цяла компания приятели, с частен самолет и кацали на локалното летище. От там, транспорта ги чака и ги докарват до къщата в имението. Ха-ху, хи-хи за уикенда и след това си заминавали. Вдигат се от Бразилия да изкарат уикенд в Тексас и се връщат. Този номер редовно се прави и от мексикански богаташи, които идват до Хюстън да напазаруват и се връщат. Можеш да ги забележиш в Галерията, събота и неделя. Изпъкват в тълпата като превързан палец.

Барбекюто свърши и се разотидохме по тъмно. По някаква причина, допаднах на бразилският ни домакин и мина не мина седмица, поканиха ни на вечеря в тяхната къща, в Хюстън. Не знаех че имат и къща в града. Отивам и гледам като гърмян заек. Къщата е под наем, в най-скъпата част на града, на Сан Фелипе улицата. На два етажа, с големи прозорци. Плащаха $2,000 наем на месец. Мебелировката нямаше нищо общо с мебелировката на селски дом. Мебели, килими и всичко останало в къщата беше ексклузивно, купено от дизайнерски къщи. Масата сложена, като че ли бразилският богаташ ще идва на гости. Издържана кухня и скъпи вина. Жената облечена елегантно а домакина в скъп костюм и риза, но без връзка. Вместо това имаше копринено шалче около врата си. Представите ми съвсем се разклатиха. От къде можех да очаквам такова нещо. Аз носех дежурния си галон Шевас Регал, дванадесет годишно. Когато не знаех какво да очаквам, това носех за подарък.

По това време се занимавах с бизнес. Естествено беше да се попитам от къде парите. Домакините имаха три деца. И трите учеха в колеж по едно и също време. Всяко едно имаше собствен автомобил. Жената караше луксозен кадилак. Домакина предпочиташе да го возят. Един път в ранчото, той поемаше нещата в ръцете си. В града – жена му. Така и не можах да си обясня. Този начин на живот който водеха, изискваше десетина хиляди долара месечен доход. От къде толкова пари? В ранчото имаха няколко стотин крави. Агресивно купуваха земята наоколо и се разширяваха. Добре, тези пари идват от богаташа. Но домакина беше на заплата. В ранчото раоботеха още двадесетина каубои. От къде толкова пари бе мааму стара? Колко пари може да носи едно ранчо? Освен кравите отглеждаха и коне, но никакъв друг добитък.

С този случай само се докоснах до краварският бизнес, но нищо не разбрах от него. Остана необясним за мен. Ако някой знае повече -–да напише нещо, да ме светне.