|
ПОЛОЖИТЕЛНО ГЛЕДАМ
Георги Ушев
23 ЮЛИ 2002
... "Не! Аз гледам положително! Изобщо всичко е в ред. Здрав съм. Лекарят, бях на преглед онзи ден, искал да ме подложи на по-специален преглед. Но това е формалност. Лекарят трябва да покрие някой параграф от федерален формуляр. Това е. Нищо тревожно няма в това.
Ходех със съпругата на прегледите за децата. И за двете деца, на всички прегледи, ако ще и книжни изисквания да бяха - на всичките присъствах! Влизаме, знаеш, медицински сгради. Чистота. Уреденост. Всички сестри и лекари захилени, усмихнати - все едно все за нас мислят. А аз подрипвам щом някой се приближи към нас с папка в ръка. Сърцебиенето... Задавях се от сърцебиене! А съм здрав човек. Отлично здраве. Нищо ми няма. Мислех. Положително мисля, определено! И по време на прегледите, ултразвук, проби, амнеоцентези, каквото има... Аз там! Винаги плътно до съпругата! Нещастното момиче, заради мен да страда... И си мисля, а сега ако лекарят се обърне и започне... Къде да си издухам мозъка, главата ми като пъпеш да се пръсне... Пък не мога да изоставя моето момиче! Точно в такъв момент! Най-малкото което можех да направя, моето минимално морално задължение беше да съм с нея. Пък каквото ще да става! Ултразвукът и амнеоцентезата и всичките проби да показват каквото щат!
Ще кажеш, че какво пък толкова ме е страх? Всичко е в ред. Безопасност. Радиационната значка - и тя минаваше инспекций. Положително гледам на процеса, на инспекцийте, и доверие имам и всичко. Но все ме бодне съмнението, дали моята значка са я проверявали, или просто са ми давали нова? Предаваме ги в края на деня; получаваме ги на следващия ден. Не съм бил да гледам. Не съм виждал значката ми да бъде инспектирана. Не съм виждал даже отчетите от инспекцийте. Ако нещо е било забелязано - няма начин да не са ме уведомили, нали? Има ред в тези неща. Има стандарти. Има процес, нали? Предполага се честност, към нашето доверие, прав ли съм? Защото ще запиташ, какъвто си скептик и циник, дали в радиационната значка изобщо е имало чуствител? Или е била празна, нещо като плацебо? Това е абсурд, естествено! Абсолютен абсурд! Такива въпроси изобщо не позволявам да ми замъгляват надеждите! Имам опит с цинични въпроси като твоя, вече близо 20 години.
А беше красиво! Внушително! Точно така: внишутелно! Знаеш го А-10. Гатлинг с криле. Самолетната структура е замислена около гатлинга. Обвита е в страхотна планформа, да поеме разбитото обтичане щом гатлингът ревне - и пак да лети. И гатлингът как реве! Защото тези оръдия реват. Във въображението на полевите наблюдатели ревът беше от хилядите снаряди раздиращи въздуха пред дулата. А тогава провеждахме опити с три гатлинга: основния в тялото, и два "Вулкан"а под крилете. Страхотна комбинация! Самолетите идват от височина, засилват се за макс начална огнева скорост, това е самолетна скорост, да поеме обратния импулс от гатлингите, и пак да остане достатъчно скорост за пикиране и възвръщане на аеро контрол. Виждал ли си А-10 в огневи пробег? С три гатлинга? Апокалиптично! Самолетът се обвива в дим, от към носа; ако си в малък насрещен ъгъл към траекторията виждаш светкавиците на стрелящите дула. И след няколко секунди долита адският рев! Точно адски рев, като че вселената се раздира. Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ! През слуха ти право сграбчва дълбоки първични инстинкти, на ужас и на мощ! Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ! Самолетът спира във въздуха. Пропада, над километър отвесно, повлякъл със себе си облак от оръдейно отгазване. После отгазването спира, и в болезнената пулсираща тишина виждаш как носът кимва, самолетът се люшва към земята, набира скорост, и продължава контролируем полет. И на земята в полигона площ колкото футболно игрище остава раздробена и накъсана, обвита в пушек и миризма на изгорял камък. Незабравима гледка! Вярно незабравима... При всеки преглед със съпругата, при всяка бременност, колко пъти гледката ми се е наслагвала като прозрачен филм между мен и всичко наоколо!
Иначе децата са здрави. Слава Богу! Щях да ставам религиозен, но пък започнах да се питам, ако има Господ, в чии гъз е бъркал до като аз съм разбивал живота на бъдещи съпруга и деца! В моя гъз, може би; аз моя живот съм го отписал, като живот за мен, искам да кажа. Живея за децата и за моето момиче, да съм им в помощ колкото мога. Защото още всичко е в ред, и доверие имам към разните медицински листовки и уверения за безопасност, но някои от ефектите се проявяват с години по-късно. С години...
Знаеш хлапашките историй, баналните. Цуни, гуни - хоп бебето готово! Ние с моето момиче... Лекарят казва - няма страшно! Едно от 6 американски семейства има проблеми със забременяване; нормално е. Нормално е, може би. А на мен гледката ми пред очите; филмът замрежва зрението ми! Позата след сношение, казва, така иначе вдигната, спермата да не изтича, разни геометрични похвати... Термометри, овулационни цикли, графики, хапчета за плодовитост, моя и нейна... И аз не знам кое е по-лошо... Да си призная пред моето момиче, и тя ако има здрав разум да ме остави на момента, или аз да се разведа от нея... Егоистични мисли, ще кажеш, но пък щях да си пръсна главата секундата след като хлопне вратата, и щях да спестя на трима човека, тя и децата, вероятността за вечен тормоз... Или да си трая, че тя да живее в нормален свят, да мисли че има нормално семейство... но пък аз да се разкъсвам с моето измамничество... Тук трябва положително гледане, мой човек! По-ло-жи-тел-но!
А бяха само изпитания, да проверим дали пилотите имат контрол след стрелба с три гатлинга. Някой искаше на земята да слага мишени. Май имаше, за първите огневи пробези. Нищо не остана от мишените. Каквото и да сложиш - раздробено на кайма. Въпреки че пилотите губеха прицел почти веднага. Въпросът беше можеха ли да държат самолета в контрол; ако можеха, щяхме да работим по прицелващата система. Оказа се, че контролът е възможен, но за изпитателни условия само. И А-10 си остана с единия основен гатлинг. Не съм чул да му овесват други откатни оръжия. Имаше разни инжинерни тънкости и подробности, но те се изпариха от спомените ми.
Виж, тежестта за хартия, на бюрото ми... Тя си остана. Махнах я, разбира се! Но колкото беше тежка - неописуемо по-тежка остана в спомените ми. Защото аз казах на моето момиче; признах си всичко! А тя... Не ме остави. Тя гледала положително. Имала доверие на целия процес. Голямо доверие, няма що, но за всеки случай стана заклета богомолка! А можеше да ме остави и да си намери друг съпруг. Хубаво момиче, здраво, право, без генетичен багаж... Мислех си. Тя пък ми показа, нали покрай мен бе започнала да се рови в нейното потекло, разни ужаси за мускулна дистрофия... Идвала с гени от Северо-Западна Европа, скандинавския край... Аз като зачетох... Господ ни е събрал, решихме, и ще драпаме заедно. Ще издеяним годините за този живот; все ще се свършат. А в това време - тя забременя! Не, не се бяхме отчаяли. Обратното, бяхме се успокоили. Ето, опитахме да имаме деца - и нищо не стана, и сигурно е за добро. Тежестта за хартия, толкова дни в лицето ми - тя ще да е свършила работата.
Първата бременност - тя беше кошмар. Не знаем какво да очакваме! Гледаме положително; залъгваме се с уверенията за безопасност и всичко! И треперим! И не можем да мигнем от ужасяващи предчуствия! А детето излезе нормално! Мислехме да спрем с едно дете. Късмет извадихме - няма нужда да го напъваме! Но моето момиче реши - нека имаме второ, първото да си има другарче, ако нещо стане с нас. А също чела разни книги по репродукция, напълнила си главата с разбиранията че репродуктивната система колкото повече работи, по-успешно работи. Значи колкото повече бременее, по-гладко ще протича бременността. Не ми е ясно защо и двамата се съгласихме за второто дете. Но усещаш ли агонията? Вие така ли размишлявахте и деряхте душите си когато да имате деца? И недей мисли, че аз се оплаквам! Защото ние уцелихме лотарията!
За втората бременност, моето момиче пали свещи и наизустява книги, а аз въртя статистиката. С толкова много фактори, каква е вероятността да уцелиш веднъж, и после втори път, един след друг? Старият статистически дявол: да гледаш на случката единично - или като на звено в поредица? Ститистиката ми помагаше да запазя разума си, през прегледите преди раждане... През безсънните нощи... Безсънни от ужасяващите осакатяващи предчуствия! Защото през това време дойде ехото от Персийския Залив, от оръжейниците на А-10 формаций... И ехото от нещастниците на земята, служили за мишени - или инспектирали поразените мишени... Каквото за повечето хора е било звук по новините, новото дошло за да отмине, на мен ми завираше куки в душата! Но - алелуя! - второто дете излезе нормално.
Сега като си помисля, какъв идиот съм бил! Какви идиоти сме били всичките в групата! Качим се на джипка, и запраскаме из полигона. Гледаме килима снаряди странично, насрещно, от зад, така, иначе... Снарядите пламват при сблъсък и се пръскат в огнена заря! Наситена, интензивна, жигосваща светлина! Полигонът все едно облят от огнена струя! После прекараме джипката по смляната площ, пък даже слезем на земята, да душим миризмата на пъкления огън... Защото нали всичко беше абсолютно тотално безвредно! Уверяваха ни, кой ли не! Циник като теб ще отреже, че военните каквото щат да уверяват - следват заповед, и ако не си чел заповедта най- в началото на командната редица, изобщо не знаеш нещата как стоят. Аз гледам положително и с такива абсурди не си губя времето! Но имаше и лекари! И те плямпаха колко било безвредно всичко! Ти ще кажеш, знам те, че лекарите са военни лекари, под униформа... Аз пък ще кажа, все пак лекари са! А имаше и разни лекари от разни цивилни институти - те също! Ти ще запиташ дали военен разчет е плащал заплатите на ония от цивилните институти? Все тая, ще отсечеш! Защото на тебе ти е лесно! Ти нямаш нужда да гледаш положително!
Ето сега, ехото от Косово... Тлеещите страхове пак пламнаха... Децата ги преглеждаме като часовници! Лекарите уверяват: няма страшно! Няма страшно, всичко е в ред - но да си чувал някога лекар да дава гаранций? Няма страшно - но винаги със злокобното "за сега"... Защото ефектите от генетично увреждане, от грейнал в тъмното баща, могат да се проявят чак до към 25, до като организмът расте и се развива! А още не сме там! С мен каквото ще да става, но децата да са добре! Както ти казах, аз отдавна не живея за мен. Живея за децата. И за моето момиче, да я оставя уредена като вдовица, да бди над децата, те да са в ред. Защото лекарят онзи ден, искал по-задълбочен преглед да прави... Нямало нищо страшно; прегледът бил профилактичен. Профилактична процедура, която успоредно служи за на-място хирургия... И аз гледам положително, за мое здраве е, нали така?
Защото след толкова години... Ето, от групата - аз не искам да срещна другите! Страх ме е да чуя какво е станало с тях! Не забелязвам и някой от тях да ме е потърсил - да види какво е станало с мен! Като че ли отбутваме миналото по-далече зад нас, поставяме го на по-безопасно разстояние. Самозалъгващата илюзия, че обедненият уран така вреди по-малко. От там започнах, да; снарядите на А-10 гатлингите - те бяха обеднен уран. Тежестта за хартия на бюрото ми, за няколкото години до като работех на полигона - и тя беше обеднен уран. Абсолютно тотално безвредният обеднен уран... Играехме си с него като идиоти с неизживяно детство... Като идиоти с излишен живот! И с излишно доверие!
За сега гледам положително. Не се оплаквам! Децата - треперачките по тях, виждаме им края, дал Бог! После започват треперачките по внучетата, за генетични увреждания непроявени в родителите. Ако с моето момиче сме живи да треперим за внучета... Прегледът, той ще е формалност, нали? Кажи "да"!" ...
|
Положително Гледам
