Това мое развлечение, да драскам разкази и статий, започна случайно. Вярно, още от втори клас, с преразказите, литературата ми вървеше. Обаче пък в осми клас (последният ми клас в българското образование) учителката как ли не ме кастреше за "класово неправилен мироглед", та имах 4. После в САЩ в университета делих в някои курсове мегдан с историци и театрални надяващи се, но вече се бях отделил от литературата като поприще. Това до лятото на 1992. Значи, положение тип служебно мотаене. Аз съм готов. Другите около мен не са. Преструвах се на зает. Много трудно това, да се преструваш на зает! Какво ли не опитах! Устисках месец и нещо. И не издържах. И отивам при началствата и заявявам, че искам да съм зает с нещо полезно. По бюджет не можело да получа нов проект, до като останалата група още се мотае. Мен като ми кипна! Като се изцепих с разни мои мнения по служебната ефикасност и разните там бюджетни шашми! И се разбрахме, къде мълчаливо, къде с намеци, да си трая и да ръчкам нещо на изчислителя и на бюрото ми. Все едно какво. Но за външен поглед да изглеждам зает. Заявления като моите разтърсиха началствата. Аз лично очаквах да ме съкратят. Защото точно тогава беше разгарът на великите съкращения в аеро-космическата промишленост. Разчистих си работното място от всякакви книги и справки и архиви, и бях готов за минутка да се изнеса до колата ми и да ме няма. Обаче началствата - и те тарикати. Те си спомнили статистическите методики на обществен контрол. И фактът, че зад един откачен, изцепващ се с някакво изявление, стоят много други, благоразумно траещи. И също си спомнили, че за разгадаване на мълчанието на благоразумните е нужно да има откачени, с изцепванията - пък колкото и на пръв поглед неприятни. Но това го разбрах доста по-късно. Значи, аз очаквам да ме съкратят. Всичко около мен съм разчистил. Нямам какво да правя. И започнах да пиша разкази. И, да съм честен, се увлякох. Много зает изглеждах! С умислеността, с трескавите движения на творческо съзидание, и с всичките му симптоми на умствена дейност. И не обръщам много внимание, че около мен нещо става. Нещо ченгета минават, от Промишлена Сигурност, тежко-калибрени шефове, и разни други групи и групировки. Аз си чакам съкращението и си праскам разказите! В служебно време. И най-сетне ме викат при шефа. Не за съкращение. За похвала. Че съм бил толкова зает, и така прилежно съм работел. Защото началствата, без да кажат на някого, поставили тайни видеокамери. Да следят какво точно става на службата, че се достига до откачени да заявяват как им е писнало да се правят на заети... И с тайните видеокамери какви ли картинки не записали! Един колега - спяща поза под бюрото. Други - обяди с часове. Трети пляскат карти. Изобщо - мамата си трака! Обаче Скромно Ваш - усърдно бачка, та се пушек вдига! Зает човек, ей! Не е важно с какво е зает - нали не срами компанията. Защото видеозаписите от тайните видеокамери по протокол били гледани от "външни" лица. И аз съм бил едва ли не гордостта на колектива - най-прилежно бачкащият от всички! Та разминаха се облаците. Смениха се ветровете. После станах правилно зает, без нужда от разкази и писаници. Но сърбежката по писането остана. И така до днес, 8 години. Обаче вече пиша нощем, след като съпругата и децата заспят, за да не отнемам семейно време с моето развлечение. Иначе не съм мислил да вадя хляб с перо. Защото сега пиша за удоволствие. А започна ли да пиша за пари - с парите идва контрол. Който ми плаща - ще очаква да контролира писането. И това на мен не ми се нрави! Хич! И слава Богу, че мога да си позволя да продължавам да си пиша по удоволствие. Независим от цензури и "правилности". Значи, както се казва, всеки луд с номера си. Моят номер е писането.